Три дни в Рила и Родопите

С XTR решихме да се пораздвижим:

Ден Първи

Тръгване от автогра „Изток“ (пред “Интерпред” в кв. “Дървеница”). За съжеление хванахме рейса чак от 10 ч. Пристигане в Самоков около 11 ч., точно изпуснахме рейса към Боровец. В 12 ч хванахме следващия. Пристигане в Боровец – 12:30 ч.

НУЛИРАНЕ на километража.

Хванахме лифта към Ситняково, горе бяхме към 13 ч.

ОТТУК вече започва карането. Катерене като цяло, пътеката е камениста и има доста корени на дървета. Скоро се излиза на път, по който спокойно може да се движи джип или Зил. До хижа “Чакър Войвода” е такъв, може да се кара, но има повечко бутане. Настилката е леко камениста. За около 1 ч се стига до хижа “Чакър Войвода”.

Тук изоставихме широкия път (или той нас изостави, не помня) и влязохме в гората.

Започва готиното, какво да кажа, мноооооогооооо красиво! Тук повече се кара, по-малко се бута.

Последният участък до хижа “Заврачица” е пак път, проходим от камион или джип, силно каменист, по него само се бута.

При хижа “Заврачица” бяхме към 17 ч. Около 1 час загубихме за снимки, ядене и лигавене. Настаняване и разплуване…

Километри до тук – 14. Надморска височина (цитирам по памет) – 2130 м. Зверски студ след залез слънце.

Особено емоционално е измиването на краката на една чешма отвън в 22 ч.  Недоумявах как течеше тази вода при условие, че според мен беше минус 17 градуса. Препоръчвам го на всеки.

На другия ден разбрахме, че през нощта на връх “Мусала” е било 1 градус.


Край хижа „Заврачица“

Ден Втори

Първи етап: От хижа “Заврачица” до хижа “Грънчар”.

Тръгнахме в 9 ч. Има едно катерене до билото (бутане) за около 1,5 ч. Страхотна гледка се разкрива надолу в долината. След като се превали билото, започва едно яко каране по т.н. “Кайзеров път”.

Наклонът не е много голям, като цяло е спускане. Пътеката е доста камениста, при това доста едър камънак, около една крачка широка, като отляво има доста стръмен склон към дере, дълбоко около 200-300 метра. Като цяло пътеката се определя като технична.

Тук-там има неприятни клекове, през които се минава трудно, както и борове, които за израснали точно на пътеката и брутално те бутат към дерето, ако решиш да не се съобразиш с тях. През 100 метра вадички или малки поточета. Пристигнахме при хижа “Грънчар” в 12 ч.

Надморска височина (пак по памет) – 2180 м.

Почивка 30 мин.

Втори етап: Мега яко спускане към Якоруда – 25 км. Денивелация от 2180 м до 800 м.

В началото пътят е едър камънак, надолу става чакъл, последните 10 км асфалт. Е тук се кара с 50 км/ч. Максимална, по асвалта – 64 км/ч, като можеше и повече, но за съжеление има завои, а макар и много рядко, коли. Пристигнахме в Якоруда към 13:30 ч.

Трети етап: Якоруда – Юндола. Най-гадният според нас. Нарекохме го “Кур дьо Юндола”. Дължина – 26 км. От 800 м трябваше да се качим на 1350 м.

Тръгнахме в 14 ч. Пътува се по асфалт през т.н. “Проход Юндола” На места асфалтът е в ужасно състояние, дори и за колело. Само по асфалт. Нямало път през планината. Първите 6 км почти не се усещат, онова което следва е 20 км постоянно катерене! Дори да има леко спускане, после следва още го-голямо катерене. Взехме го за около 4 ч с доста почивки.

Хижа “Юндола” – 1350м – е на 100 м от центъра на Юндола. Чакахме 1 ч, докато се появи хижарят.

Тук приключи и карането. След поредица от скокчета около хижата от около 120 см височина, след като реши да тръгне по-рязко, чу се едно „трак“ и кормилото на XTR му остана в ръцете… Стерженът (кормилната тръба) на вилката му се счупи на нивото на първата чашка!!! Не исках и да си помисля, ако това  беше станало преди 5 мин при някой от скоковете…., ау, грозна картина… Горе в планината, също…

Ех, Юндола… Ами какво да ви кажа, нищо особено, два магазина на кръст. Забравете свинското (даже не питайте, да не ви разберат погрешно и да пламне някой междуетнически конфликт…). Менюто в една кебапчийница беше: пилешки шишчета, овча пържола!!!, или телешки кюфтета. Прежалихме се, нали имаше един лаф: като няма риба и ракът е риба…

Ден Трети:

Хванахме в 9 ч автобуса до гр. Велинград. След като обиколихме трите магазина за велосипеди, убедихме се, че тези хора там на са и чували за oversize, отхвърлихме предложения от типа „мен братовчед ми е заварчик…“, обявихме деня за Ден за релакс.

От 10 ч сутринта се забихме на пейките около площада и така до 18 ч. Имаше само малки помествания, колкото да се обядва или да се купи храна. По някое време бяхме станали част от площада…

Направихме шоуто на местни и туристи, имаше приятни места за трайъл…

Вечерта дойде да ни вземе кола, натоварихме се и газ към София.

Епилог: Голям фън, навсякъде бяхме голяма атракция, в Рила особено, много ни се радваха хижарите, а и туристите много ни се кефеха, не е като на Алеко… Хората навсякъде бяха много доброжелателни. Единственото тъпо беше, че почти всеки те пита “Абе колко струва токова колело?” и се почват едни сравнения…