Призраците на пустинята Моаб

В това лично са се уверили двама канадски студенти през лятото на 1995г. Това са Гари Томпсет и Морган Донъли. През въпросното лято те решили да си направят голяма екскурзия с колела в района южно от Скалистите планини и Великия каньон. Пътуването било планирано основно по асфалт плюс няколко карания по пресечен терен за почивка. Идеята е била после да вземат кола под наем, за да отидат до летището в някой голям град и оттам в Канада, т.е. вкъщи. Пътуването започнало добре, двамата изминавали по около 150км на ден и за 4 седмици преодоляли цели 3700км. Екипировката и разходите им били сведени до минимум. Обикновено прекарвали нощите в палатка в някое закътано местенце край пътя.

Но в град Моаб, кръстен на известната пустиня, двамата студенти променили плана си. Причината за това била покупката на един стар автомобил от собственика на магазина за колоездене Kaibab. Тъй като я взели на изгодна цена, те изчислили, че ще им излезе по-евтино да се приберат с нея и да я продадат, отколкото да взимат кола под наем. Освен това към трошката получили и по едно колело с двойно окачване за един ден, затова двамата ентусиасти решили да направят каране по една от известните пътеки на пустинята – Porcupine Rim Trail. Речено – сторено!

Хората от магазина ги уверили, че дори не им е нужна карта, защото пътеката била добре маркирана и че 30-те мили би трябвало да им отнемат около 3 часа. След като се запасили с голямо количество вода, те се отправили към жегата на пустинята…

В следващите няколко часа обаче нещата взели драматичен обрат. Въпреки че наистина имало маркировка, оказало се, че тя не се задържа много дълго при песъчливите условия в пустинята. Топлината се увеличавала непрекъснато и колоездачите с наслада посрещнали едно дълго спускане… До момента, в който разбрали, че спускайки се, са объркали пътя и са слезли със 100м по-ниско, отколкото трябва. Е, какво са 100 метра денивелация? – би казал някой. В пустинята, при 42 градуса са много, но по-лошото било, че те изобщо не знаели как да се върнат. По обратния път всичко изглеждало еднакво и те не знаели кое от всичките дерета да хванат. Намирането на изход изглеждало невъзможно.

След три часа лутане положението им било почти безнадеждно: напълно празни шишета за вода, изсъхнали устни, уморени крайници и никаква идея за правилния път. Освен това състоянието на Морган започнало да се влошава – той бил зле обезводнен и имал симптоми за слънчев удар. Това принудило Гари да остави приятеля си под сянката на една скала, а той самият да продължи търсенето на изход. Тогава, лутайки се из деретата, той попаднал на два изоставени байка. Те изглеждали така, сякаш са били в пустинята дълго време – със спукани гуми, дебел слой прах по тях и т.н. Загрижен за оцеляването си, Гари почти не им обърнал внимание и дори не видял каква марка са. Той продължил лутането си и най-накрая излязъл отново на пътеката. Това било спасението! Той се върнал при Морган и двамата едва-едва се дотътрили до града с пет часа по-късно от планирания час за връщане, но все пак живи.

Двамата разказали на персонала в магазина за двата изоставени байка, но никой не бил чувал за тях или за изчезнали колоездачи в пустинята. Хората от магазина предположили, че е твърде вероятно и други колоездачи да са изоставили велосипедите си насред пустошта, ако са попаднали в ситуация, подобна на тази на двамата студенти. След кратък размисъл Гари и Морган решили да се върнат в пустинята, за да приберат двете колела за спомен от опасното си приключение, още повече, че от магазина им казали, че късметът е за този, който си го намери. От външния вид на колелата можело да се заключи, че те са изоставени от доста време, без някой да си ги потърси.

И така, след два дни почивка, студентите за втори път навлезли в пустинята. Гари добре бил запомнил отличителните белези на местността и сравнително бързо открили колелата. И двете били Fisher. Байковете са намирали върху равната част на малка скала, от която надолу до пътеката имало отвесна стена. Морган останал долу, а Гари се качил при колелата. Идеята била да ги смъкнат с въже. Още при първото колело обаче се оказало, че то е доста тежко и след като протрило ръкавиците на Гари, въжето се разкъсало от едно скално ръбче и колелото паднало от около 30м височина. За голямо учудване обаче по него нямало никакви сериозни повреди дори и след падането. Второто колело го спуснали на части – първо колелата и после рамката.

Гари започнал да слиза обратно към пътеката и по пътя си срещнал човек с радиостанция, който очевидно бил от група за търсене. Човекът обаче не бил от най-приказливите. „Ако не бях го попитал, едва ли щеше да ми продума“, разказва Гари. Търсачът му казал, че издирват двама планински колоездачи, които тръгнали вчера и до момента не се били завърнали. Първоначално Гари се усъмнил, но после решил, че колелата, които те са намерили, имат вид на изоставени от много дълго време и няма как да са на изчезналите им колеги. Така че той не споменал нищо за байковете и пожелал на човека успех в търсенето.

Двамата студенти стегнали колелата и се прибрали у дома. Всичко било наред до края на септември, когато им се обадил шерифът на областта Моаб, за да им каже, че двама планински колоездачи са умряли в района, където Гари и Морган са карали, така че, ако може да дойдат, за да им зададат няколко въпроса. Двамата изведнъж се почувствали почти виновни за смъртта на колегите си, още повече, че едното колело още било в гаража на Морган. Случаят бил отразен и от пресата, дори на национално ниво, така че двамата студенти станали обект и на засилени атаки от страна на журналистите. След като оказали пълно съдействие на полицията и върнали колелото на роднините, те научили и жестоката история на двамата си колеги.

Двамата загинали колоездачи били от щата Айова. За последен път те се обадили вкъщи на 3 август. После се отправили в пустинята, като за вечерта си устроили лагер под открито небе. Това било и последното сведение за тях. Семействата им съобщили за изчезването на двамата още на 9 август, когато те е трябвало да се завърнат вкъщи, но не го направили. Въпреки това не било предприето никакво претърсване на пустинята. Причината била, че не се знаело дали те все още са в района на Моаб или вече са го напуснали. Седмица по-късно майките на момчетата пристигнали в Моаб и намерили колата им паркирана на публичния паркинг. Те веднага вдигнали на крак полицията, която започнала претърсване. Цели три дни групи за търсене обхождали района без резултат. Мъжът с радиостанцията, който срещнал Гари, е бил в една от тези групи. Телата на злополучните колоездачи били открити едва на 20 август при претърсване на района с хеликоптер. Лобното им място било доста далеч от скалата, където Гари намерил колелата.

Аутопсията показала, че колоездачите са починали от обезводняване и прегряване (т.е. слънчев удар). Това станало доста преди Гари и Морган изобщо да стъпят в района. Очевидно двамата се били изгубили и решили да изоставят колелата си, за да се спасят пеша, но уви, вместо да излязат от пустошта, те навлезли още по-навътре в пустинята. Това им струвало живота.

Скоро интересът към случката намалял. Гари и Морган продължили следването си и все още се наслаждават на любимия си спорт. Преживяното обаче оставило неизличими следи в съзнанието им и ги научило на ценни уроци, най-важният от които е: Уважавай пустинята или тя ще те убие!