„Извънредно положение“ над Владо Тричков

Ще започна с нещо сериозно: заглавието на статията е лека закачка със ситуацията в България към средата на месец март 2020 г., но в никакъв случай не е подигравка или неуважение към мерките за пресичане на епидемията от коронавируса COVID-19. Тъкмо обратното – отнасям се напълно сериозно към призивите да не се събират много хора на едно място, да не контактуват отблизо, особено пък в затворени пространства и помещения. И точно затова на 14 март, когато трябваше да водя курс в рамките на МТБ Академия в Благоевград, аз се оказах неангажиран, защото с останалите организатори преценихме, че извънредното положение налага да отменим мероприятието, колкото и малко да е като размер. И така всъщност стана възможно това кратко каране, за което ще ви разкажа тук. Затова и заглавието е такова – извънредното положение отнема някои възможности, но дава други, така че не бих се учудил, ако статиите станат цяла поредица… Като гледам обаче как се затягат мерките (в онази събота те все още се уточняваха), нищо чудно карането да се окаже и последно за поне месец напред, което го прави още по-ценно.


В петък 13-и вечерта двама приятели, небезизвестните баща и син Савови, които също трябваше да участват в отмененото събитие, ми се обадиха със следното предложение: „Така и така се бяхме настроили за каране, сега сме на вилата във Владо Тричков, защо не дойдеш утре да направим едно кратко каране?“. Обмислих провокацията и взех положителното решение доста бързо и напълно трезво – не бях пил тази вечер „лекарство“ срещу коронавирус, защото покрай истерията в магазините реших да не рискувам с пазаруване и си останах без продукти за салата, а пък приемането на това лекарство без салата си е направо противопоказно. Затова реших да гоня същия терапевтичен ефект със свеж планински въздух и яко напиняне, защото над Владо Тричков друго не знам да има…

В съботната сутрин се насладих на липсата на трафик в столицата – движението беше толкова спокойно, че можех с интерес да наблюдавам някои шофьори, които бяха сами в автомобилите с маски на лицата. Зачудих се от какво точно се пазят в затворените си превозни средства, ама това са то странностите на извънредното положение… до вчера с мацка, сега с маска!

Аз пък си сложих от ония „маски“, усмихнатите, в момента, в който яхнахме байковете и поехме покрай къщите и вилите в Искърския пролом. Владо Тричков е едно доста разпръснато населено място – надолу към реката, нагоре към гората, и с няколко махали и вилни зони. Дет се вика, дори само в неговите рамки човек може да си спретне едно крос-кънтри каране. Времето бе перфектно, а да караш с „местни“ е много яко, защото още от първите метри научаваш разни потайности като тясна пътечка, водеща до въжен мост, по който даже може да се кара. Бях съвсем на гости до момента, в който достигнахме същинската част на селото. Честно казано, дотук хич не се бях ориентирал и очаквах, че отиваме в съвсем друга посока. Сега обаче ми стана безпощадно ясно, че оня хълм, дето сме щели да изкачваме, го познавам достатъчно добре от някои предишни карания. Стръмничък е. Много. 

Достигайки билото, където не стана много по-полегато, имах възможността да науча нов похват при планирането и воденето на велотуристи. Ще го нарека „моторджийски стил“, защото Лъчо бе кръстосвал с кросарка всички баири наоколо и сега искаше да ни покаже разни места с красиви гледки. То хубаво, ама с мотора бръмваш и си на поредното връхче за половин минута, а с колелото се бъхтиш по „егати баира“ десет минути, само за да се върнеш обратно по същия път. Не се оплаквам де, местата си заслужаваха, но може би за следващото каране на Lacho Tour & Travel ще поискам от някого е-байк назаем. 🙂

Като се нагледахме на панорами, с каквито Искърският пролом е неприлично богат, стана време да се прибираме – то за мен беше станало още преди един час, ама добрата компания (при спазване на 2 м дистанция, разбира се) и свежият планински въздух (който взе да преминава в хладен вятър) ме накараха да отложа работата за по-тъмните часове на деня. Въпросът беше как да стане прибирането. Според първоначалния план трябваше да се върнем по същия черен път, сечейки тук-там по преки пътеки. Не че нямаше да е приятно, но натрапчиво ме глождеше мисълта, че трябва да има и нещо по-добро като вариант. Лъчо обаче не бе карал с мотора пътеки точно по този склон, спускащ се към кариерата, така че ако имаше някоя, трябваше първо да я намерим. Още при изкачването си бяхме набелязали една просека, очевидно стар черен път, и сега се отправихме към нея, за да проверим какво може да ни предложи. Картата BG Mountains на GPS-а ми бе уклончиво оптимистична – бяха нанесени някакви черни пътища, но с доста странни прекъсвания, и никакви пътеки. Приравнено към практиката, това обикновено означава, че има нещо по което да се мине, ама на места може и да го няма…

Реклама

Просеката, която гонехме, започва от една поляна с ловна хижа и голям навес. Още в началото се отказахме категорично, защото по този „път“ никой не бе минавал и не би могъл да мине от доста време. За щастие имаше още един вдясно, който видимо бе ползван, така че насочихме надеждите си към него. След кратка равна част пътят се юрна надолу по рида и ние по него. Тъкмо в този момент обаче, при един остър десен завой, срещнахме моторджия, който тъкмо бе излязъл от някаква скрита пътечка вляво. Същински подарък от съдбата си беше това, защото предвид наклона на пътя и острия завой надясно, никога нямаше и да предположим, че на това място започва пътека. Изчакахме да се качат по нея още двама негови другари и решихме да си пробваме късмета.

Още след първите два завоя пътеката стана трудна, ама трудна! То един стръмен наклон, то една хлъзгава песъчлива почва, па и дърветата близо… адреналин да искаш! Тестовият Drag Ronin се видя в чудо невиждано, а аз още повече – имаше едно място, дето се зачудих дали да не сляза от байка, толкова стръмно беше, ама като реших да се пробвам, после се оказа, че изобщо не мога и да спра, така че някак си го минах. Оцеляхме де, че даже с усмивки и викове преминахме! Излизането на кариерата беше интересно, меката смес от ситни камъчета под гумите на моменти беше доста подвеждаща, а усещането за фрийрайд направо вълнуващо. Впрочем някои от най-интересните моменти бяха именно при спускането по улеите между нивата на кариерата – моторджиите се качват по тях нагоре и Лъчо ни подкани да ги пробваме надолу – беше хем страшно, хем опияняващо!

След тази полудневна МТБ карантина бях напълно готов да се завърна към социалната изолация в града, макар че тя в никакъв случай не може да постигне толкова здравословен ефект. Ако някой желае да пробва тази новооткрита пътека, подготвил съм описание и GPS следа в МТБ Справочника: https://info.mtb-bg.com/route/владо-тричков-дебелата-могила. Само още нещо ще ви подшушна – имало още една, по-лесна пътека по същия склон…