Рила ми е мила!

Рила ми е мила! Този популярен лозунг от протестите за опазване на природата чудесно приляга на чувствата ми към най-високата българска планина. А дали пък причината не е, че като дете и младеж прекарвах цяло лято в гр. Рила, намиращ се точно на прага на един от основните подстъпи към „великата рилска пустиня“, както я назовава Иван Вазов… В случая заглавието важи и за двете – за Рила планината и за Рила градчето, откъдето с Щуров започнахме едно „леко“ каране в края на ноември.

По принцип не мислех да пиша статия за него – чак пък такова внимание за една полудневна разходка… Надявах се да намерим някой нов маршрут, нови за мен пътеки, ама щях да се огранича само с тяхното описание и толкоз. Обаче мила ми е Рила и като гледам снимките (особено пък тези на Щуров), напира, напира вдъхновението да се излее! 🙂

Няма да е много дълго, защото и карането не беше такова. Като почтени хора станахме рано, хапнахме по две леко тестени баници и след час шофиране паркирахме пред вилата, където прекарвах безгрижните си лета, и поехме с натежали от закуската шкембета по един черен път към вр. Калайджийски камък.

Като юноша бях минавал през него на път за вр. Кабул, но нямах твърде ясни спомени, освен че дори пеша пътят ми се беше видял стръмен. Среден наклон 10%, мокра и тежка почва от обилния дъжд в предишните 24 часа, пълна радост! А за да е по-пълна, още след първия километър навлязохме в мъглата и с всеки следващ тя ставаше все по плътна. От нея тук и там изникваха изградените по европейски проект беседки, огради и дори нещо като чакълирана алея (може би по документи е дори велоалея?), съвсем така до пътя, която си се затревява необезпокоявана с времето, защото пътят си е достатъчно широк и пуст, та да си ходи/кара човек по него, а и настилката му е по-добра. След средата на изкачването срещнахме и ловци, така че съвсем изострихме сетивата си. За щастие дружинката бе готина, но за всеки случай цели няколко пъти обяснихме по коя пътека мислим да се спуснем, та да не би да ни вземат за диви прасета.

Последните метри към вр. Калайджийски камък, който не е нищо повече от две скали върху една бабуна, бяха най-върли, а мъглата направо ни поглъщаше, но в същото време сякаш се разреждаше на моменти и аха да видим светлика иззад облаците. Това би била най-добрата награда след тия 9 км бъхтене зад гърба ни. И явно я заслужихме!

Гледките, които се разкриха пред очите ни, бяха почти неочаквани за мен. Както казах, бях ходил по тези места, но в някакъв летен пек, в който слънцето изгаряше и пейзажа, и съзерцаващите го. Не че е било лошо – просто сега беше магическо! Облаците се разпръснаха като стадо, подгонено от хищник, и на тяхно място изплуваха очертанията на високата планина, оцветена във всички възможни багри.

Като всяка магия, и тази продължи кратко. След няколко минути мъглата ни загърна отново и с хладния си дъх ни подкани настойчиво да започваме спускането си. През вр. Калайджийски камък минава пътека със зелена туристическа маркировка, която бе нашата основна цел за деня. Навремето (няма как да не се връщам към тоя младежки преход, защото походихме бодро към 10 часа тогава!) за тая пътека изобщо не сме подозирали, но сега някой добър човек (мисля, че хижарят на „Иван Вазов“) е направил чудесна маркировка и благодарение на нея и на BG Mountains разбрах, че над милото ми село имало такава екстра (за протокола, наоколо има още много пътеки, така че тепърва ще ги пробвам и ще ви ги представям).

Да си призная, първите 200-300 м не бяха особено вдъхновяващи. Знаците в бяло и зелено са наслагани директно надолу по склона, на практика без пътека. Теренът е стръмен, доста див, с протягащи се към нежните и скъпи колоездачни дрехи драки и с коварно извъртащи се под гумите камъни. Не е да пуснеш спирачките, ама и като ги стиснеш много, пак не е лесно. Струва ми се, че оригиналната пътека е минавала от друго място, даже май я видяхме в мъглата, бутайки към върха. Но точно това вероятно е и причината маркировката да бъде сложена точно по този склон – тук имаше камъни и скали, на които да бъде нанесена, защото встрани, където може би е минавала, бяха предимно треви.

За Щуров тази първа част от спускането даже бе и болезнена, защото прежния уикенд правил прескочи-кормило над Враца и едната му ръка бе още натъртена на дланта. Бавничко и полека се спуснахме до първата засечка с черния път, където мъглата все още бе много гъста и уцелихме пътеката само с помощта на GPS-а.

Тук обаче тя стана вече ясно изразена и карането потръгна добре, макар че в мъглата все още не смеех да отпускам много спирачките заради влошената видимост. Пътеката пресича пътя на още няколко места и всяка следваща отсечка като че ли ставаше по-готина, особено когато и мъглата остана над нас, при което късната есен се разкри с по-наситени цветове. Тук пътеката бе не само добра за каране, но и много красива!

Като цяло се оказа разнообразна и забавна пътека, сравнително дива и необработена, т.е. с пречкащи се клонки тук-там и с повечко шума, клечки и камъни под гумите на места, но за много хора това даже е предимство, защото не всеки обича да жули по едни и същи пътеки, колкото и да са добри. В края имаше и 2-3 серпентини, не много трудни, които послужиха като калибровка за бонуса.

Реклама

Бонус ли е, малус ли е, всеки може различно да гледа на нещата, но ние си бяхме наумили още от заранта, че ако ни остане време, ще направим и една кратка обиколка около Кръста. Тук ще трябва отново да се върна към детските си спомени, когато зяпахме със страхопочитание тая висока скала, надвиснала над реката и образуваща с отсрещната своеобразна порта към планината. На върха ѝ е забоден малък метален кръст и винаги съм знаел, че той е свързан със Св. Иван Рилски и легендите за него. Ако ви е интересно, можете да прочетете повече по темата в Wikipedia, както и на други места в интернет. На нас като деца най-интересно ни беше колко е висока скалата. Препирахме се за стойности, вариращи от 100 до 300 метра, но с модерните средства като GPS например, мога да кажа категорично, че тя се извисява точно на 130 м над пътя и реката. Спомням си, че тогава сме се качвали по пътеката към него, но ако човек иска да стигне до самия метален кръст, т.е. на върха на скалата, това е възможно само по един почти отвесен улей от северната ѝ страна – по-смелите малчугани от Рила го правеха, но сега като погледнах пак това място, мога само да съм благодарен, че не е станала някоя беля… В наши дни хората сякаш залагат на повече показност, затова на съседната скала, част от същия масив, вече се издига един нов, много по-голям и снажен кръст, при който има и пейки за отдих. Всичко това е част все от този европейски проект, чиито артефакти видяхме и по пътя към Калайджийски камък.

Както и да е, от Рила до подножието на Кръста може да се стигне както по шосето за Рилския манастир, така и по една широка пътека от другата страна на реката, някогашен коларски път вероятно, която местните наричат Памука. Не знам откъде и защо е дошло това име, но Памука е един от обичайните маршрути за извеждане или прибиране на стадата с кози, а известно е, че планинските колоездачи и козите имат някои общи интереси, когато става дума за пътеки. Маркираната с червен цвят екопътека минава отдолу по Памука, а около Кръста прави обиколка по разни стръмни пътечки, изкачващи се/спускащи се от задната страна на скалата. Това позволява да направите разходката в две възможни посоки – да се изкачите от запад на Кръста и да се спуснете на изток или обратното. Коя беше по-добра за каране? Щуров бе минавал маршрута пеша и предлагаше да се качим от изток, което означаваше гарантирано бутане и носене, за да имаме после по-дълго и плавно спускане. На мен пък ми беше интересно от изток да се спуснем, защото пътеката със сигурност бе стръмна и серпентинеста, докато от запад качването може би щеше да включва и малко каране, а не само бутане.

И понеже аз бях домакин, поехме по моя вариант. Даже изобщо не хванахме Памука, а намерихме една дива и леко обрасла в началото пътека, която ни изведе направо над него и по-нататък червената маркировка се включи в нея, идвайки отдясно. Тая пътека в посока нагоре би била много интересна за някой с повечко сила в краката или за е-байк карачи; ние се ПОозорихме, ПОнапънахме и където не можеше другояче, ПОбутахме. 🙂 Имаше и един интересен скалист участък, където дори ПОзирахме. Изобщо, карането към Кръста си беше ПО-така, с всякакви екстри!


Тук бонусът можеше да стане малус, но за щастие до застрахователно събитие не се стигна. 🙂

А надолу? Ех, искаше ми се тая пътека да бъде поне 10 пъти по-дълга! Технична, нестабилна и с остри серпентини, тези 130 м височина се стопиха по-бързо, отколкото ни се искаше. Прибрахме се към Рила по Памука, малко нагоре, малко надолу, и се зарекохме, че това каране ще е само начало на една поредица, защото Рила има още какво да ни предложи, а и както казах, мила ми е!


Снимки: Димитър Щуров, Любомир Ботушаров