Декемврийски тигели над Буново

Есента отново ни изкуши с топли и слънчеви дни, дори и в средата на декември. Макар че първоначалната ми идея беше да покараме в Югозапада, сравнително високите температури, обещани от синоптиците за цялата страна, ме накараха да променя плана към една по-близка дестинация, където отдавна исках да проверя някои неща – с. Буново.

Разположено на 60-ина км от София, селото е известно не само с железопътния мост, издигащ се току над него, но и като отправна точка за хижа „Чавдар“, намираща се на 8-9 км по черен път. Има и пряка пътека, която бе основната цел на карането, но тъй като тя не е нещо ново или непознато (аз лично я бях карал преди доста години, така че исках да си опресня спомените и да я опиша като маршрут, но не очаквах някакви изненади по нея), трябваше да добавим и нещо по-така. Понякога тези неща се случват за десерт, но заради късия ден този път го приготвихме като предястие, за да не ни излезе горчиво и да не се наложи да го консумираме по тъмно. Или иначе казано, започнахме с неизвестната част, а предвидимата оставихме за следобеда.

Може би е редно, без да подценявам останалите в компанията, да отбележа, че в Буново се яви и Милко (taurus13). Мнозина биха го набедили, че е човек, дето непрекъснато провокира към храсталясване, губене и замръкване, но такива обвинения са несправедливи. В крайна сметка не е луд този, дето яде зелника, или другояче казано, Милко си тегли към своето каране (а то е свързано с новото, неизвестното и дивото) и какво е крив, ако някой му се връзва? 🙂 В случая аз бях даже спокоен от присъствието му, защото той познаваше по-добре от мен тези места. Е, забележката му, че „сме търсили много пъти други пътеки, освен тая от „Чавдар“, ама все храсталясвахме“ пораждаше някои опасения, но от друга страна бяха минали години, картата BG Mountains вече е по-подробна и в нея бяха нанесени разни пътеки, дето все някой ги е минавал и това именно залегна в предварителното „разкрояване“ на района, което направих. 

Все пак не случайно споменах Милко, защото още в началото карането бе променено малко под негово давление. Вместо да се качим по широкия път към хижата и малко преди нея да подсечем склона по друг, Милко предложи да хванем нагоре директно покрай Бучкарска река по някакъв дърварски път, който аз старателно бях избегнал при планирането като „неблагонадежден“. Той обаче щеше да ни спести малко височина, пък и утрото бе достатъчно студено, така че по-голям наклон и дори малко бутане можехме да ги броим като бонус и загряване. Всъщност оказа се, че нито наклонът бе чак толкова страшен, нито пътят бе съвсем път, защото от един момент нататък се е превърнал вече в пътека и на 1-2 места е напълно непроходим за четириколесни МПС-та. Като изключим 2-3 кратки участъка с гадна, лепкава и дълбока кал, останалата част от това изкачване се оказа много приятна и ни предразположи добре за продължението по непознатата пътека…

Сега, ако трябва да съм честен, спускането представляваше моменти на върховна радост, редуващи се с провиране през бодливи храсталаци и бавно каране с втренчен в GPS-а поглед, за да разберем къде точно е пътеката, която не виждахме с просто око. На пръв поглед нищо ново и нищо чак толкова вдъхновяващо, но истината е, че пътеката (която Милко и компания навремето изобщо не бяха успели да уцелят, защото тогава я е нямало на картата, а без GPS на места е наистина трудно човек да си я представи) има страхотен потенциал, защото не е напълно занемарена (т.е. ползва се за извеждане на животни) и включва някои изключително забавни и интересни участъци за любителите на технични и трудни пътеки. Затова, докато укротявахме пулса и вадехме трънчета от ръцете и краката си в края на спускането, се зарекохме следващия път да дойдем с лозарски ножици и да направим от тази пътека нещо, което да може да се кара без толкова озъртане и без човек да се пази от всеки храст. Тогава ще ѝ направя и описание, защото сега определено не е за всеки.

Реклама

Почивката на припек, съчетана със сандвичи и смяна на вътрешна гума (нищо необичайно след такава пътека!) би трябвало да ни се отрази добре, но аз лично след средата на второто изкачване към хижа „Чавдар“ нещо отмалях и с бабешко темпо се дотътрих до хижата, където бе толкова приятно, че никой не бързаше за спускането, докато не стана очевидно, че слънцето се кани скоро да лиши гората от лъчите си. И като поехме по тази ми ти пътека – права, бърза и обилно покрита с шума – сякаш стадо глигани препусна из гората! Листа хвърчаха навсякъде, клони се трошаха под гумите и от време на време някой боен вик отекваше като знак за успешно „оцеляване“, защото под шумата не е да нямаше изненади, включително и улей от гумите на мотори, на места не съвсем безобиден. Винаги се изненадвам от мекотата, която шумата добавя – виждаш пред теб някакъв очевидно изровен участък, с улеи, буци, може би и камъни, всичко това покрито и смесено с листата от дърветата, и си мислиш „Е са стана страшно!“, но въпреки това колелото минава учудващо леко, все едно се плъзга над шумата и ръбовете под гумите сякаш се заглаждат. Това не пречеше задницата на байка ми да има свое мнение за посоката на движение, но някак успяваше да се завърне на пътеката, често в последния момент.

Абе изобщо, лудо спускане си беше и страхотен декемврийски ден с всичко, което може човек да иска от МТБ-то!


Снимки: Любомир Ботушаров, Милко Костов

Още снимки от карането можете да разгледате тук: https://mtb-bg.com/index.php/gallery/photos/bunovo-december-2019


Leave a Reply

XHTML: You can use these tags: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>