Много числа, много нещо! И то за какво? За да се илюстрира още по-простата истина, че нещо е по-добре от нищо. А когато става дума за каране като Перпендикулярната вселена на Крива спица, три дни са мнооого по-добре от нула дни, съмнение не може да възникне по тоя въпрос!
Е, редовните участници изкараха по пет, но ще се опитам да не им завиждам за хубавите пътеки от първия ден (стига да са били същите, каквито бяха едно време), нито пък за адската жега при изкачването към вр. Бездивен през втория ден. Аз през туй време бях на фотолов за спускачи в Пампорово – знаете ги, едни такива наперени, някои и летят. Още по-добре би било , ако най-важното събитие за кеф не съвпадаше с най-важното събитие по служба, ама тая година си е такава, та вече свикнах. Успокояващото беше, че 13-ата Перпендикулярна повтаряше като цяло маршрута на петата, така че по тези места бях карал. От друга страна, ако знаеш какво изпускаш, дали пък наистина е по-добре?
Впрочем още в първия за мен, а иначе трети за ПВ-то ден установих, че за осем години много неща много се променят. Разни пътища бяха станали почти на пътеки, разни къщи се бяха превърнали в стърчащи зидове без покриви, ей такива работи. И като се замисли човек какво са осем години и какво са, да речем, осем века или осем хилядолетия… То и затова се замисляхме де, защото посетихме разни крепости, разни светилища, хич даже не беше бедна културната програма! Ама покрай тези забележителности, сравнения и разсъждения отиваме към теми, дето с Борис няма да ни стигне една вечер да спорим.
А има и стабилни неща, дето не се променят нито за осем години, нито изобщо! Например мрънкането на Борката. Или пък върлите баири и дерета. И с двете неща се срещнах сравнително скоро след присъединяването си към последните редици участници – церемонията по тържественото ми приемане се проведе в една шкембеджийница между Ардино и Джебел. И се почна – първо надолу, после това:
В своя фоторазказ Щуров спомена нещо за концерти и корици на албуми – да добавя и аз една тогава:
А пък тук са заснети ансамбъл и цял хор. Ето го и един небезизвестен солист на сцената на театър Мала Асар:
То всъщност било крепост, ама както споменах по-нагоре, след няколко века може ли да е сигурен човек кое какво е било…? До ложата за зрителите обаче се минаваше не по червен, а по зелен килим – да сме по-еко!
Такива ми ти работи първия ден, а на втория – бутане! И то пак към някаква крепост, ама този път доста по-ясно стърчаща от скалите. Устра се зове и дава възможност да се огледа целия район на няколко километра в околовръст.
И дойде Докторчето, сложи камък връз камък и рече: „Да бъде БОЧ!“. И боч беше!
Стрелката ясно показва къде е линията, ама отгоре не се вижда! 🙂
Като се замисля, то целият ден си беше един такъв, избочен! Та скали ли не щеш, та серпентини ли не щеш, та стръмно ли не щеш…
И между тях по някоя източнородопска магистрала. И все нагоре ги строят!
А пък тук Зеро показва на един нередовен ученик туй-онуй от пинизите на техничното каране.
И още имаше, тъкмо като за Петър Желев да покаже как хубаво се врътка към завоите. Бат Насо е по-праволинеен и тарани безмилостно през треволяците:
А пък дедо Къни е по фините работи – мазничко, без прахоляци и хвърчащи камънаци, направо се слива със спокойствието наоколо!
После и баир дойде, ама то като за последно – преживяваше се. А след баира – баня! Ама не гьол, ами басейн, ей тъй, в село Еленка, в една нова новеничка къща за гости… Като ви казвам как се изменят нещата за 8 години, вие не ми вярвате!
Като видя, че не ни пречи да се понамокрим, небето реши да добави и от себе си малко пръски над последния за тази ПВ лагер, точно след като изгледахме поредното представление на открита сцена, този път изпълнено от професионалисти. Ама пак леко се отървахме де, даже не се наложи да ядем по палатките.
И тъй се събудихме в утрото на последния ден, за да направи Щуров тая снимка, свързваща вековете и технологично, и метафизично!
А след това имаше още и нагоре, и надоле. Ако не знаете, най-сигурният начин последните да станат първи, е полянка с диви ягоди. Но изисква определено въздържание от последните – за апетита на първите е сигурно, че е налице!
По едно време към местността Орлови скали нагорето стана малко стръмно, но интересните скални ниши, останали от траките на това място, бяха добър повод да отделим една частица от времето, за да ги разгледаме и да отдъхнем.
Завършекът, разбира се, беше такъв, че и след още осем години да си спомняме ПВ-то само с добро – пътечка, цветенца, гледки към Ардино. А някои гадове, безработници някакви, останаха за още от същото, чак до края на седмицата. За мен остана да се успокоявам с искреното нетърпение на Борис да стигне до офиса и да не си погледне колелото чак до следващата година и следващата Перпендикулярна вселена!
Всички мои снимки от ПВ13 можете да разгледате тук: https://www.mtb-bg.com/index.php/gallery/photos/pu13. Не са нещо особено, ама аз нарочно така ги правя, за да може само тези, които са дошли, да изпитат пълния кеф. Затова пък Щуров е по-щедър от мен и албумът му води до обилно слюноотделяне!
