От вр. Отовица към едноименната хижа има няколко варианта за спускане и никой от тях не е лесен. Благодарение на Христо Христов в МТБ Справочника можете да намерите GPS следи и видеоклипове за двата основни маршрута – през Отовишки връх над хижа „Иван Вазов“ и надолу към хижата, и през вр.Кабул и вр. Крива соспа. И в двата случая става дума за много трудни и технични карания, на места дори отвъд границите на караемостта, а също така за сравнително диви терени, пообрасли тук там и не много поддържани. Наскоро Тодор Зъбов заедно с Владимир Кривцов решиха да пробват и един трети вариант, който се е оказал още по-труден, включително и заради липсващи пътеки и маркировка на места. Затова не го публикувам като маршрут, а по-скоро като разказ, придружен в края на статията и от GPS следа. Всеки любител на високопланинските МТБ преходи ще може да си направи сметката дали това е неговото нещо, или не съвсем.
Иде реч за маршрут, който не бих препоръчал никому! Има обаче няколко съществени НО-та, заради които пиша всичко това.
Цялата работа започна с взиране в BG Mountains с надеждата да си намеря още някой маршрут, започващ от Седемте езера с финал в Овчарци или околните на Сапарева баня и Дупница села – Ресилово, Самораново. След известно чудене и скролиране на картата, фиксирах някаква синя маркировка, която започва в долината на р. Отовица, на около 1,7 км северозападно от Отовишкото езеро, и води до х. „Отовица“. Поразпитах приятели, но никой не можа да ми даде никаква информация. В „нета“ също не намерих нищо, което ме заинтригува сериозно. След още известно взиране в картата видях едни пунктирчета (т.1), които започват от синята маркировка (ез. Окото – х. „Скакавица“). Въпросните пунктирчета водят до Отовишкото езеро. Така маршрутът доби някакъв цялостен завършен вид, а именно Езерата – Отовишко езеро – х. „Отовица“ – с. Овчарци. Оставаше само да пробвам.
Та какво излезе:
1. От „горна“ на лифта до ез. Окото хамалогията е ясна за всички.
2. Отсечката ез. Окото – Отовишко езеро преобладаващо е некараема, поне за мен – това, което е караемо, не е особено интересно и приятно. За сметка на това е супер красиво, особено гледките към Отовишкото езеро.
3. Спускането от Отовишкото езеро към долината на р. Отовица е доста технично. Аз успях да карам по-голямата част от отсечката. Ако се бях заиграл да си разуча линията, предполагам, че щях да карам всичко.
4. Долината на р. Отовица до влизането в гората е преобладаващо караема, като се редуват супер скучни хоризонтални участъци с тревни туфи и стръмни участъци с големи камъни, които си искат сериозни умения (там не карах :)). Цялата долина е супер красива.
5. С навлизането в гората пътеката става супер интересна и безобразно трудна. Не мисля, че успях да карам повече от 15-20% от цялото разстояние. Трудността идва основно от супер спънати участъци с голям камънак и от това, че пътеката е занемарена и обрасла. Има паднали дървета и много-много ниски клони, през които няма как да се мине с каране. Целият участък обаче силно напомня най-доброто от това, което съм гледал на филмчета за British Columbia – свръх технична горска пътека + масивни скални участъци по 15 – 20 м + възможности за изграждане на north shore. Всъщност със стабилно количество работа, която не знам кой би свършил, пътеката би могла да стане уникална за България.
6. От хижа „Отовица“ до Овчарци е ясно, че е много хубаво – придържах се към следата на Христо Христов.
Зная, че така написаното звучи по-скоро изкушаващо, но на място не мислех точно така. Най-същественото е, че синята маркировка в откритата част липсва почти изцяло, на места липсва и ясна пътека, а пък в гората пътеката има огромен потенциал, но към настоящия момент минаването по нея с велосипед е повече мъка, отколкото кеф.
Ако някой все пак реши да я пробва, прилагам GPS следа.
