В царството на серпентините и малко по на север

Решихме на 19-20 октомври с група приятели да се разходим из Пловдивския вилает и по-специално да полазим по склоновете над Асеновград, ама това съвсем общо казано, защото плановете ни се простираха на картата чак до Лъки и Нареченски бани. Главната ни цел бе пътеката от състезанието „101 Sерпентини“ над Лъки, за която бях обещал още в началото на годината на Зеро да посетим заедно, а на себе си го бях обещал още преди две години, когато като участник в уникалната надпревара на Крива спица не успях да преодолея всички остри завитъци по склона и 2-3 броя останаха за по-нататък. За да не стане някое недоразумение, декларирам съвестно пред „сметната палата“, че не става дума за 2-3 грешки по време на самото състезателно спускане – там си бяха цели 17! Преди това обаче, по време на тренировките, бях намерил „цаката“ на повечето завои и само 2-3 останаха да ме измъчват и насън, и наяве, и да подклаждат едно постоянно влечение към тази толкова технична пътека.


И така, като се видяхме свободни за този топъл есенен уикенд, организацията бе направена набързо и под сурдинка, защото карането по тая пътека не е такова, дето бих го причинил на всеки. Всъщност този път изобщо нямах време да се занимавам с планирането на нещата, така че ги оставих в ръцете на Зеро, Косс и Радол. Единствено към „Крива спица“ отправих допълнителна покана – не само защото са откриватели на пътеката, а защото знам, че сред тях все щеше да се намери някой достатъчно изкривен, че да я кара с удоволствие. Те пък се намериха цели четирима и като добавим Марто и Мария, групата за събота набъбна задоволително до около 10 човека.

Съвсем случайно всички се събрахме при една чешма край пътя към Лъки и в този дружески момент бе взето решението да се качим направо с колите до с. Лъкавица, пък после да търсим някакъв превоз за шофьорите да си ги вземат. Да не си помислите само, че ни е домързяло да въртим! Изкачвания имаше и над селото, при това толкоз върли, че се чудя как ги бях забравил само за две години. От тая гледна точка едно загряване по асфалта може би щеше дори да ни дойде добре, обаче амбицията надделя и си представихме, че бихме могли да я спуснем тая пътека два пъти – смела мисъл, която при мен лично се изпари още докато бутах на по-стръмните места по билото, а като започнахме с безкрайните опити и повторения по най-трудните серпентини, всякакви идеи за второ качване се изтърколиха безвъзвратно в дерето, подобно на камъните, които понякога запращахме надолу по склона към другарчетата под нас. “Камъните падат“ е песен, която би подхождала за саундтрак към видео от тази пътека. И макар че сега го обръщам на майтап, ако решите да карате по нея и сте по-голяма група, тези, които са по-надолу, трябва доста да внимават и да се ослушват, защото при някое падане или дори само хлъзване на някой отгоре, по склона започват да се търкалят разни камънаци, които никак, ама никак не са безопасни!

За да е сигурен, че няма да погледнем на преживяването по някакъв горчив или кисел начин, Наката бе донесъл в раницата си цяла торба с неговите знаменити круши (лично отгледани в овощната му градина) от няколко различни сорта. Как ги различава и как им запомня имената, само той си знае, пък и малко ли странни хобита има по света, но неговото поне е от вкусните. Похапнахме смело от добре узрелите плодове, без да се притесняваме от влиянието им върху храносмилателния тракт, защото всеки от предстоящите завои би могъл да окаже далеч по смущаващо действие от някакво си резенче круша.

И като се почна – а надясно, пак надясно, и пак надясно, и нямаше край това първо дясно! Как пък точно първата серпентина е една от най-трудните, та човек да не може да позагрее и да калибрира баланса си и боравенето със спирачките? Имах си аз история с нея още от състезанието. Тогава не успях да я мина през каменното стъпало, но лентата бе сложена така, че с още няколко човека намерихме възможно най-вътрешна и стръмна линия, която изглеждаше почти лесна и безопасна. Минах я успешно няколко пъти на тренировките. При състезателното спускане обаче така се метнах през глава в дерето, че сега тази доказала се линия никак не ме влечеше. Помъчихме се значително на тоя първи завой, аз особено много, но не ставаше и не ставаше, все нещо не ми се получаваше. Изпотих се като след качване на сто баира, разтреперих се като есенно листо, което аха да падне, и в крайна сметка реших, че има още 100 серпентини, така че тази мога да я оставя за следващия път, пък и бях я минавал някога, някак си…

Реклама

Надолу ни очакваше един невъзможен за мен участък или поне така го бях запомнил. Остра лява серпентина, последвана от още по-остра дясна. След първите няколко опита вече почти бях изгубил надежда, че мога да я преодолея, но това вътрешно гласче, дето ме убеждаваше, че съм бил много близо до успеха, не спираше да звучи, а и като гледах как Наката я повтаря с чужди колела, че даже и с моето… В крайна сметка успях и тази отколешна „битка“ бе спечелена. Може би това ми даде увереност и ме поуспокои, защото надолу „войната“ стана по-лесна. Следващата непревзета преди две години отново бе дясна, но дори не си спомням коя точно – сега не ми се видя толкова трудна и като цяло, с всеки следващ завой нещата сякаш се подобряваха.

Финиширахме в Лъки в прилично време, но изстискани като лимони, така че се проснахме на площада да чакаме шофьорите да приберат колите. Тук е моментът да се оплача от една „подлост“ на Наката. От самото начало на пътеката със Зеро бяхме решили да преброим колко точно са серпентините по нея. За серпентина считахме всеки завой, който е по-остър от 90 градуса (или по-тъп от 90 градуса, зависи каква система за измерване ползвате, защото 180-градусовите завои всъщност са класически серпентини, нали?). И се започна едно броене, едно запаметяване – можете да си представите колко трудно се помни текущата бройка, ако си се препотил и изцъклил заради поредния завой и кривия камък баш в средата му. Сериозни усилия положихме, за да не объркаме сметките до края и какво се оказа? Точно 101! Все си мислех, че в името на състезанието е имало някаква поезия, някакво естетическо нагаждане, а то се оказа, че това приятно изглеждащо число в него е действителния брой серпентини по пътеката. И Наката няма как да не ги е броил значи, но така и не ни спести напрягането на мисълта в тези и без туй напрегнати моменти! Пък и щяхме ли да му повярваме, че бройката е наистина толкоз красива?


Снимка: Ангел Коилов


Снимка: Ангел Коилов

Като се посъвзехме час и нещо на площада, някои от нас изразиха предположение, че 16:30 е твърде ранен час за прибиране в хотела, така че решихме да покараме още малко. Радол беше спускал навремето някаква пътека от другата страна на града, откъм хижа „Пашалийца“ и уж я идентифицирахме на картата с начало в махала Брайковица, така че сметнахме набързо дължината, преценихме че ще имаме достатъчно дневна светлина и запъплихме по пътя нагоре, който се оказа дори асфалтиран и невероятно красив с всички скалисти върхове наоколо, облени в топлите багри на залязващото зад планината слънце. На всичкото отгоре при изкачването набелязахме поне няколко пътечки, идващи отгоре или продължаващи надолу – вече бяхме сигурни, че отново ще се идва по тези места. Като стигнахме в Брайковица обаче, пътека нямаше. Уж трябваше да е маркирана, уж я имаше на картата, ама на терен нещата изглеждаха като покана за храсталясване и замръкване, пък Щуров го нямаше, за да ни убеди да приемем такава една покана…

Затуй се върнахме малко по асфалта под къщите, където от един завой започваше по-ясна пътека и като посока водеше право към маркираната. Да ви кажа честно, маркировка така и не видях по тоя склон! Затова пък видяхме много възможни линии и пътеки, разделящи се, събиращи се, и което е по-важно – минахме още няколко зли серпентини, които бяха достоен завършек на такъв ден. За разлика от отсрещните, тези може би бяха по-лесни като ъгъл и като наклон, но за сметка на това настилката по този югоизточен склон се състоеше основно от нестабилни камъни и камъчета, така че отново напрегнахме уменията си до краен предел и провъзгласихме Лъки за „Царството на серпентините“. Краткият втори маршрут, който направихме, можете да видите тук: https://info.mtb-bg.com/route/5244.

Освен гвоздея в програмата, който остана зад гърба ни, имахме желание да покараме и по пътеките над Косово и Нареченски бани в неделя. Оказа се обаче, че в този район се е разпростряла Африканската чума по свинете и е обявена карантина, така че за втория ден, в компанията и на Владо Русев от Крива спица, направихме отново „схема с колите“ и се сурнахме по някои от най-добрите пътеки в Асеновградско – Тополовската и „Дългата над Асеновград“.

Тополовската пътека започва близо до вр. Белинташ, където има тракийско светилище и през уикендите се изсипват стотици туристи, желаещи да го разгледат. Ние тази работа я бяхме свършили отдавна и не само веднъж – в рамките на карания като Перпендикулярна вселена, Рудопия и други. Така че сега не следвахме обичайния туристически поток, а поехме директно по пътеката към с. Тополово. Тя също ми бе добре позната от една Перпендикулярна вселена, но колко пък може да започни човек от еднократно минаване по пътека с дължина над 5 км… Затова с чиста съвест се насладих отново на нейното разнообразие и на обилното количество камъни и скали в някои участъци. Впрочем спомнях си достатъчно от нея, за да се уверя, че в момента е малко поизровена и по-трудна за каране, което и Владо потвърди. Някои я спуснаха два пъти, но аз бях шофьор за първото връщане на колите, така че се задоволих само с едно спускане. То и по-добре така, защото както Марто се изрази, ако човек я е минал добре, може би няма да иска да я повтори. Трудно е да се обясни защо, пътеката е безспорно много добра, но адреналинът по нея сякаш е в достатъчна и респектираща доза, за да не прекалява човек с него.

Затова продължихме в посока Асеновград, където също се крият неизмерими богатства. Винаги съм знаел, че имам сериозни пропуски в тази част на Родопите – може би защото все минавам оттук транзит в посока Пампорово и Смолян. Но едва сега разбрах колко много съм изпуснал всъщност! Тъй като запазихме логистиката с колите, Владо ни заведе направо към една пътека, която започва в средата на пътя към с. Лясково. Май си няма официално име, но Владо каза, че я наричат просто „Дългата“, защото по-надолу по пътя, над Асеновата крепост, започват и две по-кратки. Та тая пътека, с ритмичните си и бързи завои в горната част, с интересните скални секции и улеи в долната част, след изтощително бавното каране „на баланс“ през целия предишен ден, така ме грабна и ме завъртя във вихъра си, че долу не знаех къде се намирам! И за да понаместя представите си, макар вече да бях уморен и преизпълнен с удовлетворение от уикенда, със Зеро се възползвахме от „последния влак“, който принципно бе предназначен само за шофьорите, за да направим още едно жизнеутвърждаващо спускане по тая изключително добра пътека!

След такъв уикенд всякакъв финал на статията ми звучи клиширано. Затова ще я оставя с отворен край и ще продължа да съзерцавам множеството пътеки над Асеновград, нанесени на картата BG Mountains, които изглеждат толкова обещаващо, че нямам търпение да се появят отново свободни дни за каране в този регион.

Още снимки от карането можете да разгледате в този фотоалбум: https://www.mtb-bg.com/index.php/gallery/photos/laki-asenovgrad-october-2019.

Leave a Reply

XHTML: You can use these tags: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>