Тодор Зъбов ми изпрати този разказ през 2020 г., в началото на лятото, затова познатите му да не се учудват, че на някои от снимките се вижда стария му велосипед. Защо ми отне цяла година да стигна до публикуването му ми е малко трудно да обясня – просто понякога така се завъртат нещата. Във всеки случай, когато дойде есента, вече нямаше смисъл да го качвам в сайта, защото условията за каране щяха да са неблагоприятни. Така че го отложих направо за пролетта – именно периодът от месец май до август-септември е най-подходящ за каране по тези места, поради няколко причини: първо, метеорологичната обстановка в планината Руй и особено на едноименния връх се променя доста бързо, така че за предпочитане са дни с повече слънце и по-стабилно време; второ, теренът за спускане е такъв, че дори и на сухо е доста предизвикателен, а след дъжд става изключително хлъзгаво и трудно; трето, ако се изкачвате до връх Руй на самоход, ще ви трябва по-дълъг ден, за да остане и за техничното спускане. Изобщо, описаното в следващите редове каране определено не е лъжица за всяка уста, но сред читателите на МТБ-БГ винаги е имало достатъчно хора, които биха оценили и биха си причинили подобно приключение. Затова слагам край на увода и ви оставям с разказа на Тодор…
С един приятел имахме информация от други приятели за пътека от вр. Руй към с. Зелениград. Пътеката е означена с червена маркировка в BG Mountains (http://kade.si). Според въпросните приятели пътеката била отвъд границите на караемото, та рекохме да видим таз работа.
Речено – сторено, в събота по обяд се натоварихме на един високопроходим автомобил и потеглихме от с. Зелениград през с. Забел към хижа Руй. Над с. Забел пътят става черен и прогресивно се влошава. Нашето возило бе пригодено за сериозен офроуд, но обикновен автомобил няма да стигне доникъде по този път. Беше валяло, та и ние имахме някои перипетии, но все пак се добрахме до старта на нашето приключение на 1360 м н.в. Точно от тази точка започват следите в GPS файла. На това място пътят се разклонява. Маркираният с червена туристическа маркировка продължава към х. Руй (надясно), а нагоре по ръба се отклонява черен път, който води директно до вр. Руй. Малко след разклона пътят става бая стръмен и се започва едно тегаво бутане в продължение на около 900 м. Склонът за кратко поляга и човек може да си поеме дъх за финалното избутване до вр. Руй. Междувременно се разкриват и доста красиви гледки (това го установихме на следващия ден!). Както и да е, за 50-ина минути без много-много да си даваме зор, избутахме около 2 км с 350 м денивелация и се възкачихме на заветния Руй. Времето прогресивно се влошаваше – вятър, гъста мъгла, започна и да вали.
След обичайното разтакаване по задоволяване на никотиновия глад и слагане на протекция поехме по пътеката. Първите 150-200 метра се върти по билото на сръбска територия в посока север-северозапад през треви и туфи. Маркировка липсва, а пътеката е труднозабележима. С един плавен завой посоката се променя на запад – югозапад, наклонът тръгва надолу и спускането започва. Пътеката вече е ясна, много тясна, гладка и бърза, криволичи м/у треволяци и туфеста растителност. Карането е малко страшно, защото е доста бързо, а не е ясно какво се крие в тревите. Междувременно посоката става юг – югозапад, наклонът се увеличава значително, а наред с него и камъните. Технически карането вече е доста сериозно, на места на границата на караемото. Появяват се прагове и големи камъни, някои добре скрити от треволяка. Аз се радвах, че ми се е разминала човката след почти всяко препятствие. Така за около 1.3 км спуснахме 270 м денивелация и достигнахме до гората (т.1).
Тази гора! Първите 200 м в нея са адски стръмни, пътеката е тясна, много спъната, осеяна с каменни препятствия и малко страничен наклон със серпентини за цвят. Настилката е смес от камънак, много мек хумус, покрит тук-таме с мокри листа и по някой корен. Няколкото ни нефелни опита за каране задължително завършваха с падания. Слизането пеша също беше съпроводено с доста падания.
Така достигнахме до горска полянка с високи треви и стари каменни зидове (т. 2). Пушихме, преброихме синините от паданията и продължихме. Пътеката отново влиза в гората, трудността намалява, така че започнахме да караме, на места на границата на техническите си възможности. Постепенно трудността пада още и пътеката става бърза и забавна. Така след още 800 м спускане стигнахме до черен път и разклон (т.3) Пътят продължава надолу (юг), а надясно (запад) се вижда пътечка с червена туристическа маркировка. Пътечката не е отбелязана на картата BG Mountains и по нея човек няма никаква работа с колело! За тази пътечка ще пиша по-подробно насетне.
Както и да е, продължихме по пътя до т. 4, където според картата наляво се отклонява пътека. Така изпуснахме питомното, за да гоним дивото, и храсталясвахме в продължение на 360 м в изключително неприятен терен. В т. 5 изпаднахме на пътя и след около 400 м в западна посока достигнахме до падинка (т. 6), от която започва късо стръмно избутване до варовиковия рид (т. 7) със скалите, които се виждат от с. Зелениград. По билото на рида минава пътека, която свързва Зелениград с някогашно тракийско светилище (т. 8). Отклонението до светилището определено си заслужава заради гледката.
Така стигнахме и до финалното спускане от Тракийското светилище до с. Зелениград. Пътеката е дълга около километър – много забавна и скоростна. Като цяло не е трудна, с изключение на 2 – 3 препятствия, които са си доста сериозни.
Ден втори… всъщност първият още не е свършил! Докопахме се до къщата на нашия домакин Серго, заседнахме на богатата трапеза и раздувката започна. Много бързо решихме, че участъкът между т. 1 и т. 2 всъщност не е толкова некараем, просто дъждът го е направил много хлъзгав. Също, ако някой, но в никакъв случай не ние, я поразчисти и подпре серпентините с някое и друго виражче, пътеката ще стане направо лесна. Разговорът еволюира, преминавайки в тежко философска фаза и достигна до откровено пиянски висини и така до 2 през нощта. За следващия ден имахме мега епични рилски планове, но аз се оправдавах пред себе си с отвратителната прогноза. Естествено, сутринта времето беше прекрасно, но комбинацията главобол и мускулобол ми разби идеите за каране във високата Рила. Денят премина в размотаване, докато към пет и нещо следобеда спътникът ми предложи отново да се качим до вр. Руй, да видим к’во става. Междувременно домакините ни подадоха мъглява информация за някаква пътека, която вървяла по границата и слизала в с. Зелениград.
Натоварихме се отново на високопроходимото возило с идеята да я видим таз погранична пътека. Газ нагоре – пътят беше позасъхнал и се караше значително по-безпроблемно. Имахме надежда, че и с колелата ще е по-лесно. Достигнахме до разклона от предишния ден, разтоварихме и плъпнахме нагоре. Хубавите гледки плюс насъбраната умора предразполагаха към мотаене. Така към 19:45 отново се озовахме на вр. Руй.
Мотане, пушене, протекция и потеглихме. Още в самото начало насметох нещо с навигацията, а времето напредваше. Хипотетичната погранична пътека се очертаваше дълга, неясна, а на места липсваща. Спряхме за кратко съвещание и решихме да повторим пътеката от предишния ден – хем е ясна, хем да видим дали няма да е по-лесна, като е просъхнала.
Действително, в откритата част преди гората се караше значително по-лесно. Отсечката в гората (т. 1 – т. 2), отново беше съвършено некараема за нас. Както и да е, продължихме спускането до т. 3, където решихме да пробваме пътечката, отклоняваща се в западна посока. В началото карането беше приятно, тук-таме се виждаше и по някой червен маркер. Много скоро пътечката и маркировката се загубиха, а теренът ставаше все по-обрасъл и некараем. Ние обаче упорито продължавахме да се движим по набелязания план. Някъде около т. 10 трънливият храсталак ни принуди да сменим посоката рязко на юг. Впоследствие, по думите на Серго, се оказа, че упорито е трябвало да държим западна посока. Теренът ставаше все по-стръмно-каменисто-храсто-непроходим. Времето напредваше и така в 20:50 ч. се озовахме връз т. 11.
Точка 11 беше едно много интересно място – за пръв път имахме добра видимост, виждахме в ниското един широк, гладък, черен път, който щеше да ни заведе до селото. Между нас и пътя обаче имаше стръмен, много ронлив скален склон. Хората, които не се катерят, прозаично биха го нарекли отвесна скала. GPS-ът показваше разстояние 180 м и денивелация -110 м. Оттам имахме два възможни варианта: първо, да се върнем по трака обратно до т. 3; второ, да слезем в едно дълбоко, каньонообразно дере. Каньончето не изглеждаше никак добре – беше много обрасло, виждаха се множество паднали дървета, беше тясно, със стръмни стени и добра вероятност за наличие на големи прагове. Ние обаче сме смели авантюристи, а най-вече мързели, и веднага се сурнахме в каньончето. Каньончето не ни разочарова много – праговете бяха ниски и все пак преодолими, през растителността някак си се провряхме. Вярно, беше тъмничко, но аз носех хубав фар + хубав челник, та нямахме проблем с разцепването на мрака. Така за 40-ина минути преодоляхме 200 м разстояние и по черния път финиширахме в къщата на нашия домакин Серго.
Какво ми хрумва в заключение:
1. Руй е сравнително ниска (1700 и малко), но дива планина, а във високата си част може да бъде доста свирепа откъм метео условия.
2. Ориентацията без хубав GPS при мъгла може да е изключително проблемна и човек да се набие в непроходими храсталаци или просто да слезе в Сърбия.
3. Описаните пътеки (а на места и терени без пътеки) са със сериозна трудност и е добре да се ползва пълният арсенал протектори.
4. Достигането от с. Забел до описаните пътеки е съвсем постижимо с въртене, но ако искаш да стигнеш с МПС, то трябва наистина да е високопроходимо.
5. Никъде по описаните маршрути не видях вода, освен локви.
6. Пътеката от тракийското светилище до с. Зелениград (т. 8 – т. 9) е много хубава, макар и къса, и определено си заслужава карането, ако човек попадне там по случайност.
7. Всичко, което написах, е съвършено банално и важи за почти всяка планина. 🙂
Текст и снимки: Тодор Зъбов
