Има карания, които са за адреналин. Има такива, които са за тренировка и физическо натоварване. Има карания, които просто са на красиви места. Или пък такива, които са с много приятна компания. Има карания, които не са точно каране, ами бутане, носене, прескачане на дървета и провиране през храсталаци. Абе, има всякакви карания.
Има и такива, които са всичко гореизброено, че и повече! За мен лично те са карания за душата, карания за преживяването, карания, които се помнят. Такова беше и карането ни в Тетевенския Балкан след Гергьовден през 2020 г.
9 часа в планината след 2 месеца карантина не беше зле…
Започнахме от китното куротно село Рибарица с кротко и невинно въртене по приятния и тих асфалтов път към с. Васильово. Тучната пролетна трева бе прошарена от билки и цветя, агнета и ярета блееха жизнерадостно, оцелени след гергьовското клане, слънцето сгряваше душата и телата, а очакването за дълго и съдържателно каране сякаш добавяше сила в краката ни. Истината е, че същинското изкачване просто не бе започнало, затова така поетично гледахме на нещата.
В края на дългото село свърнахме наляво по един черен път и започнахме да се изкачваме към билото на Васильовска планина покрай Гущерски дол. Гущери не видяхме, но пък имахме среща с една пепелянка, припичаща се на слънце по безлюдния път. Всичко вървеше сравнително нормално и гладко, докато не стигнахме кота 1000 – там пътят се изправи като стена пред нас и ние направо се блъснахме в нея, макар че далеч не се движехме с висока скорост до този момент.
Аз лично никога не бях попадал на толкова стръмен и толкова дълъг черен път! Случвало се е да бутам по разни стръмни участъци с дължина 100-200 м, виждал съм изровени дърварски пътища, прокарани право нагоре по склона, които очевидно не стават за ползване от никой друг, но това тук беше широк и сравнително утъпкан път, с брутален наклон и с дължина 1.5 км! Едва се добрахме до седловината горе, където се проснахме на една поляна, опитвайки се като соларни панели да акумулираме някаква енергия от слънцето.
По билото на Васильовска планина минава туристически маршрут с червена маркировка, която хванахме на мушка. Цветът на знаците по дърветата съответстваше на този, в който светваха батериите ни при всяко следващо баирче след изтощителното бутане над Гущерския дол. А такива баирчета имаше доста, при това черните пътища се редуваха с пътеки, които изискваха допълнителен запас от сили и енергия. Гледките към централното старопланинско било бяха изключителни, но причината за честите ни почивки нямаше нищо общо с тези панорами! Минавайки през „полета“ от левурда, през технични каменни секции, покрай високопланински пасища и кошари, най-сетне се озовахме в подножието на връх Васильов. Колкото и объл да изглежда отдалеч, достигането до него отново бе в режим бутане, защото от тази страна пътят вървеше право нагоре, без нито една серпентина за смекчаване на наклона.
(Тъй като разменихме разни догадки за името на върха и селото – дали са кръстени на някой партизанин, или пък на друг изтъкнат местен жител – попрочетох туй-онуй след карането и историята се оказа с доста по-дебели корени, достигащи чак до античните пластове. Според някои източници името на връх Васильов идва от думата „василевс“ и отразява факта, че това е най-високият връх в Предбалкана. След това откритие цялото бъхтене до него сякаш доби по-логичен смисъл…).
Планът ми беше от връх Васильов да се спуснем по един рид, наречен Дебели дял, издигащ се между Рибарица (долината на р. Бели Вит) и Васильово (долината на Васильовска река). Според картите по този рид минава дълга пътека със зелена туристическа маркировка, която в края се спуска по черен път към с. Рибарица, но аз се надявах преди това да намерим някоя пътека, даже бях нарочил една потенциална. Гледайки Дебелия дял от връх Васильов, разбрахме, че спускането на много места всъщност ще е изкачване и че работата ще е дебела. Тук беше моментът, в който можехме да приключим нещата културно, но малко безславно – със спускане по други пътеки към асфалтовия път през прохода Богое (познат и под името Богоя, особено сред местните хора) и след това дълго и безметежно да се носим по асфалта надолу към Рибарица. Въпреки че никой не кипеше от енергия, само един от нас прояви такова благоразумие. Другите решиха да довършим започнатото или да се довършим, с други думи!
Пътеката по Дебели дял се оказа добре маркирана, но не и често използвана. В резултат на това на много места имаше обрасли участъци, нападали клони, тук-там дори отделни дървета. Карането ни по нея бе прекъснато десетки пъти от спирания – било заради препятствия, било за да разгадаем през кой шубрак точно да се промушим или пък заради някое от многото кратки изкачвания, за които вече не бяха останали сили, нито пък особено желание.
В такова измъчено състояние на духа и телата достигнахме мястото, където се отклоняваше пътеката по Осеновия рът, която бях начертал с помощта на Google Earth и на известно въображение. Пътека имаше и дори бе сравнително ясна, макар че широчината ѝ не бе повече от две педи. Спускаше се право надолу по рида и точно това е, от което се нуждаехме в момента! Плановете ми за дълъг кръгов маршрут, който да публикувам за благото на МТБ туристите в района, отдавна се бяха сблъскали с реалността, че само някой сериозен любител на дивото, мазохист по природа, би пожелал да направи подобно „каране“. Така че и на мен ми беше вече все едно дали ще се спуснем надолу по хубава пътека, или по каквото ни видят очите.
В интерес на истината, спускането ми хареса! Даже много ми хареса, въпреки че пътеката съвсем не бе от най-чистите или най-интересните. Първо се сурнахме по голия склон надолу, търсейки баланса между прилива на адреналин и нуждата от предпазливост по този непознат терен. После газихме в дълбока шума, пак се стрелкахме шеметно през поляни с изглед към Вежен, провирахме се в храсталаци и накрая, изпускайки някъде пътеката, завършихме в една нацъфтяла овощна градина и в трева до кръста. Беше си логичен завършек на деня, а от финала дори нямам снимки, защото слънцето вече бе паднало зад билото на Балкана и ни подканваше по-бързо да се прибираме към колите… Макар че не бих повторил това каране в този му вид, добавям към статията GPS следа от него, просто за да я има като информация за хора, на които евентуално би им хрумнало, гледайки картата, че това е добър вариант за веломаршрут. Всъщност пътеката по Дебели дял и спускането по Осенов рът имат добър потенциал, стига да имаше кой да ги ползва по-често, но качването с колело до връх Васильов със сигурност е добро само от южната страна, т.е. откъм местността Богое. По начина, по който го направихме ние, си беше красив, но чист мазохизъм!
Харесва ли ви съдържанието на MTB-BG.com?
Искате ли и занапред да има достатъчно от него? Вече можете да подкрепите дейността ни чрез Абонамент за физически лица.
