Общоприетото схващане е, че когато човек навърши 60 години, той обикновено е улегнал, трезвомислещ, странящ от повечето рискове и превратности на живота, поне леко закръглен или пък здраво стоящ на дивана… абе сещате се! При Зеро обаче този стереотип не може да е по-далеч от истината и затова точно навръх юбилея си той организира за неколцина приятели и съмишленици едно скромно празненство, изразяващо се не толкова в ядене и пиене, колкото в каране (е, не само, но за това след малко!) от хижа „Плевен“ до вр. Ботев и обратно – един любим за него район, където е прекарал немалко от дните, формирали дългия му стаж на тая земя.
Не зная как успя да поръча толкова хубаво време, но в петък, когато аз и половинката ми само се преместихме малко по-близо до изходната точка, максималните температури бяха под 20 градуса и валеше; в събота, когато се изкачихме в следобедните часове към хижа „Плевен“, все още бе прохладно и леко облачно, така че въпреки необичайно тежката раница и доволно стръмната пътека, горе не бяхме проляли повече от няколко капки пот. А в неделя, големия ден за нашето начинание, слънцето греееше още от сутринта, вятърът си беше взел отпуск и въпреки това по високите части все още цареше свежа прохлада, а не мръсна жега.
Като стана дума за изкачването от м. Мазането (над кв. Видима на гр. Априлци) към хижа „Плевен“, не за пръв път се изправяхме пред него. Преди две години за пръв път посетих тази хижа (и отново беше замесен Зеро, а съставът на групата не бе много по-различен от сегашния!) и още тогава знаех, че ще имам поводи да се върна, включително и с колело на гръб. Тогава се изкачихме по „зимната“ пътека, а се спуснахме по „лятната“, но аз така и не бях сигурен коя от двете е по-трудна. Този път щях да разбера, защото беше ясно, че от хижата надолу ще сме по „зимната“, за да я добавим в колекцията от трудни предизвикателства, които сме пробвали. Изкачването отново бе по нея, но този път още повече внимавахме в картинката, т.е. оглеждахме и обсъждахме всички линии и трудни участъци, сякаш тази теоретична подготовка щеше да ни помогне с нещо на следващия ден. От мен да знаете, не помага!
Първоначалният замисъл беше в събота всеки от групата да стигне когато може в хижата и евентуално да спуснем „лятната“ пътека, за да си припомним трудните ѝ серпентини и провирането покрай дървените парапети. С тръгване от началната точка едва към 15 ч обаче тази евентуалност започна бързо да избледнява, а перспективата да се изгърбим от трудно спускане и повторно качване по „зимната“ пътека, отпращайки часа за празничната вечеря към тъмната част на денонощието, рязко и единодушно бе заменена от реално бичене на айляк на панорамната тераса с изглед към Ботев и Северния Джендем с чаша мохито в ръка.
За неделята първоначалната идея на Зеро бе да се движим в смесена група от колоездачи и пешеходци по маршрута от хижата до връх Ботев и обратно, но заради семейно-логистични причини (кой с малко дете в раницата, кой на път за морска почивка със семейството) Борис и Щуров повече или по-малко отпаднаха от този план. Борис все пак се изкачи с нас до подножието на Млечния чал, където започва подсичащата билото пътека в посока вр. Ботев, но там го оставихме сам да се мъчи с трудните и технични участъци надолу, без да можем да се порадваме на майсторските му умения по такъв терен.
Като цяло преходът от хижа „Плевен“ до вр. Ботев включваше всички възможни нехарактерни форми на придвижване с планински велосипед – бутане, влачене, провиране през хвойни, пренасяне и носене на гръб. Тук-там имаше и малко каране. След първата ударна доза от тези упражения, включваща ски-пистата над хижата, после още гърбене по камъни и скали до подножието на Млечния чал, а за капак и дълго провиране с преносване по равната подсичаща пътека, която се оказа много по-пресечена и тясна, отколкото аз си я представях, вече бях сериозно разколебан дали усилията си струват и колко точно ще караме по пътя обратно.
Към този момент тъкмо надниквахме в пропастта на Северния Джендем и докато хрупах ядки и гледах как една кандидат-самодива в екипче от витрината на мол-а кълчи кълки на величествения фон зад нея, почти ѝ завидях, че си няма един велосипед да ѝ скърши тънкото кръстче. Кой с каквото се е захванал обаче… като си нямахме буйни коси и кръшни талии, продължихме напъването по същинския склон на Ботев връх. Зеро, от солидарност с мен и пешеходците, пестеше максимално батерията на е-байка си, т.е. никъде не се възползва от възможността да включи режим турбо и да сащиса още повече пешеходните туристи, които и без това не вярваха много на очите си, като ни гледаха с какъв инвентар сме се запътили към върха. Сигурен съм, че ако носехме две каси с бира например, или по една диня под всяка мишница, щяхме да срещнем много повече разбиране в погледите, но за мнозинството от хората велосипедът все още изглежда твърде безполезна вещ на тази надморска височина.
Горе на върха позьорството се вихреше в неподозирани измерения. От последното ми посещение преди някоко години се бе появила специална „снимачна площадка“ с две каменни плочи и една преносима дървена гравюра с името на върха, до която едва успяхме да се доредим, за да се увековечим и ние след чутовния подвиг. Преди това обаче трябваше да изчакаме десетки други да се щракнат на портрет – с полички, с клинове, с мускули или с шкембета, туризмът процъфтяваше във всичките му форми, особено в такъв хубав ден, вероятно един от петте най-добри за тази година конкретно за това място.
Парадоксално е, че за връщането към хижа „Плевен“, което бе есенцията на този ден, ми иде да напиша много по-малко, отколкото за отиването до върха. Казано накратко, беше велико!
Започнахме със стръмно, но много игриво и разнообразно спускане по новата пряка пътека, която цепи от върха направо в посока Северния Джендем и хижа „Плевен“. Оригиналната пътека минава през заслон „Ботев“, откъдето и ние се качихме, но за пешеходните туристи това се явява излишно заобикаляне и в последните години повечето от тях минават напряко, което е довело до възникването на нова пътека. Решихме и ние да я пробваме – оказа се чудесна за каране! Наклонът е солиден, но не чак толкова, че човек да не може да отпусне спирачките тук-там. Видимостта е отлична, почвата все още си е на мястото, камъните са предимно стабилни, има и някои по-технични и спънати секции, но не са много. Карането по нея бе истински взрив от емоции и адреналин, като внимавахме и да не стряскаме върволицата от туристи, пълзящи нагоре или надолу по склона.
Следващата много добра секция бе подсичането над Северния Джендем. Тясна пътека на стръмен склон с внушителна панорама – това е за мен една от най-типичните и вдъхновяващи характеристики на високопланинското каране! На пръв поглед няма нищо трудно в пътеката, докато някое от камъчетата по нея не те хлъзне и не застанеш за момент под 90 градуса спрямо посоката на движение… Тогава разбираш, че стомахът ти може да се свие от страх повече отколкото някои други части под него от студ.
Равната част между Джендема и подножието на Млечния чал отново ни вкара в режим бутане и носене на доста места, но все пак в тази посока теренът бе по-лесно преодолим, така че очакваното от мен бедстване се отложи.
А спускането към хижата, предлагащо и някои съвсем истински БОЧ-линии, направо ни довърши от кеф!
Кулминацията обаче тепърва предстоеше, поне ако си говорим за предизвикателства и труден терен. Завършекът на карането по „зимната“ пътека напълно затвърди мнението ми, че тя изобщо не е по-лесна от „лятната“. По-различна е, защото не е толкова спъната и няма много серпентини, но затова пък изобилието от корени, камъни и прагове, гарнирани с доста сериозен наклон, я прави по-страшна и опасна, поне в моите очи. Още към средата ѝ спирачките ми вече отделяха аромат на прегоряло феродо, а в долната, още по-трудна част, имаше няколко участъка, които чистосърдечно и искрено пропуснах, както и няколко други, през които минах без много-много да ми се вярва. Рядко се случва някоя пътека да ми се струва по-трудна, погледната отгоре, отколкото отдолу, но тази беше такава!
Не бях правил такова каране от месеци, може би дори години! В него се събраха някои от най-хубавите неща в планинското колоездене – предизвикателството, приятелството, приключението, физическата умора, душевната наслада и, разбира се, изключителната красота и величие на планината. В края на деня бях готов да отпразнувам още един юбилей, даже да почерпя! Да си жив и здрав, Зеро, и да празнуваме пак скоро – с повод или без!
Още снимки от карането може да видите в този албум: https://mtb-bg.com/gallery/pleven-hut-and-botev-paeak-2026.
Текст и снимки: Любомир Ботушаров
Харесва ли ви съдържанието на MTB-BG.com?
Искате ли и занапред да има достатъчно от него? Вече можете да подкрепите дейността ни чрез Абонамент за физически лица.
