Време е да разкажем как премина нашата експедиция през лятото на 2025 година, която бе под надслов „You’re crazy, I like you“ 🙂. Това бе третото поредно байк приключение по високите планини на западните ни съседи. След като 2024-та посветихме на Северна Македония, сега решихме да се насочим към високите планини на Косово. В тази малка и млада държава попадат големи части от масивите на Шар и Проклетия. Именно там искахме да оставим следа от грайфер – върху най-високите им върхове Джеравица (2656 метра) в Проклетия и Рудока (2661 метра) в Шар. Не трябваше да пропускаме и най-дългите и епични спускания, които тези планини могат да предложат.
Както обикновено организацията на пътуването започна още през зимата с доста време прекарано върху различни карти на планините, контакти с местни колоездачи, търсене и четене на различни източници на информация. Планът беше направен – по-голямата част от седмицата щяхме да караме в Проклетия. Останалите дни бяха отделени за Шар планина. Най-високите им върхове влизаха също в сметките ни. Първоначалния план за каране от север на юг по основното гранично било на Проклетия се промени с помощта на Arben Kuqi – стар наш приятел и един от най-добрите байк гидове в района (Beni Kuqi – YouTube). Неговата препоръка за обръщане посоката на траверсиране на Проклетия от юг на север се оказа наистина много полезна.
В Проклетия щяхме да караме по маршрута „Peaks of the Balkans“, за чиято популярност изобщо не подозирахме. В Шар планина предвиждахме движение и по другия известен международен маршрут – „High Scardus trail“. Групата за пътуването се събра приятна и компактна, и най-важното – приключенски настроена.
В разказа по-долу няма да споделям много цифри и статистика от дните ни в планината, защото не смятам това за много важно. Целта на тези пътувания е удоволствието от споделеното откривателство, каране и усещане за планините и местата. Това трудно може да се измери в цифри.
Ден 1 | Здравей Проклетия, здравей Джеравица
София все още си доспива, когато ние сме се натоварили и пътуваме на запад към Македония. Днес трябва да стигнем до планината Проклетия в подножието на връх Джеравица, където е разположено летовището Gropa e Erenikut. Някои от нас за пръв път пътуват в Косово и гледат с интерес смяната на пейзажа, надписите около пътя, хората и всичко останало. Пристигаме. След бързо настаняване в планинското хотелче се качваме на колелата, за да направим едно дълго спускане към долината. Днешния ден не трябва да сме валат. Местният ни водач и приятел Бени е дошъл чак от Призрен, за да се видим и да ни покаже една пътека, която липсва на картите и е трудна за самонавигация. Спускането се очертава да е много дълго – около 1300 вертикални метра. Пътеката се оказва много интересна и дива, като на места прилича на улей, по който местните явно си свалят дървен материал. Въпреки това е доста чиста и игрива. Караме стегнато и въпреки това финишираме на челници в селото, точно преди да завали дъждът. След бърз трансфер обратно в планината идва време да влезем и в кулинарните дебри на косовската кухня. Радваме се на обилна, вкусна и разнообразна вечеря.
Ден 2 | Спускане от Джеравица (2656 м)
Днешният ден е посветен на качването на най-високия връх на Косово, Джеравица. Въпреки че Рудока в Шар е с няколко метра по-висок, косоварите си считат Джеравица за свой първенец. Дали защото е изцяло на територията на страната и не е разположен на гранична бразда, дали заради друго, не успяхме да разберем. Няма да им се бъркаме в работите. Навалицата от пешеходци в този неделен ден обаче показа колко важен връх е Джеравица за косоварите и не само. Ние подхождаме спокойно и без да си даваме зор като за първи цял ден. Трябва бавно да навлезем във високите планини на Косово. Имаме да изкачим и спуснем само около 900 вертикални метра. За разнообразие на качване взимаме една пряка пътека, където попадаме на огромни полета с много едри боровинки. Това ни кара да забравим поне за момент, че бутането и носенето не са като въртенето.
Денят е топъл и не очакваме ранно разваляне на времето. Почиваме и се радваме на гледките в циркуса под върха. Спираме и на езерото, в което се оглежда и самият връх Джеравица.
След като излизаме от циркуса, започваме да атакуваме върха по неговия северозападен ръб, като успяваме дори и за малко по-дълго да покараме. Дотук основно разчитаме на носене и бутане. През целия ден по пътеката се разминаваме със слизащи туристи или се „гоним“ с качващи се групи. Трафик не липсва. Радват ни се, чудят ни се и ни снимат. Питат ни дали тези колела имат “струја” (ток на сръбски). Отговаряме с усмивка, че сме акустична група. Върхът не е популярна байк дестинация и се оказваме атракция.
Последните метри преди върха са корави и не са много подходящи за каране – доста стръмна и тясна пътека с малки прагове и каменни блокове. Въпреки това, половината от групата взимаме колелата си до върховата кота – 2656 метра. Настроението е приповдигнато и времето е прекрасно. Имаме добра видимост и успяваме да видим много планини и върхове от Проклетия. Някъде в далечината се е изправила и веригата на Шар планина.
Спускането е толкова желано и очаквано, че момчетата нетърпеливо дават газ надолу. Караме бързо и смело, като спираме и за по някои друг кадър. Малко преди да стигнем езерото, един възрастен мъж, гледайки спускането на Росен, казва: „You are crazy! I like you!”. Много се смеем на тази реплика и до края на седмицата не преставаме да се майтапим с това.
Пътеката продължава супер бързо да слиза, като с малки изключения позволява да караме почти цялата ѝ линия. Пътем разминаваме местни хора с коне, боровинкоберачи, срещаме и големи стада от овце. Все пак сиренето в местата за настаняване идва директно от местните чобани…
Завършваме днешното каране с бира на верандата на хотела. Оправяме колела, гуми и други дреболии. Започва да вали напоително. Днес се измъкваме сухи затова следим прогнози и правим план за следващите дни.
Ден 3 | Събираме трите граници и отиваме на гости в Албания
Днес времето е различно и личи още от сутринта – налягането е паднало, а облаците са натиснали в пелена върховете на Проклетия. Атмосферата е нестабилна и не се знае кога и къде ще има гръмотевична буря и валежи. Планът ни е да караме по албанско-косовската граница на северозапад, да стигнем сборната точка с черногорската граница и да се спуснем към високото албанско летовище Dobërdol. Казваме „чао“ на Ясен, който ще закара буса до мястото за нощувка на следващия ден и тръгваме. Трябва да излезем отново през същия циркус под Джеравица. Още не вали, но е прохладно и напредваме доста добре.
Даже намираме време и за малко позьорски снимки. 🙂
Прехвърляме билото и започваме спускане по една забележителна пътека. По нея граничарите са патрулирали, без да знаят колко хубава работа са свършили за пешеходците и планинските колоездачи. Срещаме доста често и групи пешеходци тръгнали към Джеравица. Многото туристи също допринасят за това пътеките да са в чудесно състояние.
Спускането от билото започва с няколко серпентини по много, много стръмен склон. Зад няколкото обратни завои се вижда доста висока пропаст и карането е опасно. След това обаче пътеката заравнява и с изписани завои достига Liqeni i Zemrës (Езерото с форма на сърце).
Пътеката след езерото започва да подсича склоновете на граничното било. Тя е с повече спускане отколкото изкачване. Бърза е и технична, на места тънко вие, врязана в склона, чиста, с почти нищо, което да спира движението ни. Все още имаме видимост към околните долини и върхове. Концентрирано напредваме и само време на време спираме за някоя и друга снимка.
С кратко и стръмно изкачване достигаме до превала Ali Peja, където пътеката тръгва да се спуска към Dobërdol. В далечината чуваме леки гърмежи от натрупаните над нас сиви облаци. Половината от нас решават да се спуснат директно от седловината към къщата за гости и да не рискуват да стоят още по високото било. Разделяме се горе-долу наполовина и атакуващата група продължава по оригиналния план към връх Trekufiri / Tromeđa (2366 м).
Пътеката продължава да подсича граничното било и връх Maja Bogiçaj (2406), преминаваме и покрай живописното Tropojë Lake, до което като по поръчка на фотографите пасе голямо стадо овце. Караме без много да се бавим, защото не знаем как ще се развие напрежението в облаците. Нашето настаняване е от другата страна на билото и няма как да не го прехвърлим.
Достигаме в подножието на Trekufiri / Tromeđa и набързо мятаме колелата на гръб. На върха вече сме в облаците и видимостта е много малка. Радваме се, поздравяваме се набързо, снимаме се и навличаме по още някои слой дреха. Започваме да търсим посоката за спускане, тъй като има няколко пътеки към различните държави – Косово, Черна гора или Албания. Началото е доста стръмно. Лутаме се малко в мъглата, но с падане на височина става все по ясно и нещата стават „розови“. Пътеката към Dobërdol започва да ни става любима със своите хубави завои и с просторната гледка към долината, някак наподобяваща на Пазар дере в Рила.
Летовището е много живо. От една страна, местните са с големи стада по склоновете или около дървените колиби и сгради. От друга страна са туристите, които са толкова много, че не е за вярване. Dobërdol е едно от местата за настаняване по маршрута Peaks of the Balkans и има няколко такива, които са видимо пълни до горе. Отделно има и доста бивакуващи. В столовата на нашата къща за гости е пълно с различни по националност туристи. Там е и останалата част от групата, която ни посреща с бира. Споделяме въодушевено емоции от спускането от върха. Влади и Спаска не издържат на разказа ни. Обличат се, грабват колелата и отиват да качат и спуснат нашата нова любима пътека. Денят е дълъг и имат време за това! Въпреки пълната хижа, вечерята е на ниво, като даже има и домашен сладкиш за десерт. Бунгалата са много семпли – изградени почти само от суров дървен материал. Удобните и чисти легла и завивки ни карат да се чувстваме доста уютно.
Подобно на Родопите, и тук летовища се ползват предимно в топлите месеци. През зимата има толкова сняг, че сигурно една се виждат къщичките. От известно време обаче местните започват да предлагат превоз с ратрак на фрийрайд скиори и бордисти. Това може да промени летовищата и част от къщите да се ползват за нощувки и през зимата. В косовската страна на планината вече има голям напредък в този посока.
Ден 4 | Обратно в Косово и Maja e Ropës (2502)
Утрото в албанското летовище е много магично. След вчерашните валежи времето започва да се подобрява. Красиви мъгли се стелят по долината, а нависоко облаците вече се кипрят на светло син фон. Сутрешното слънце наднича зад тях и бърза да изгрее иззад граничното било. След закуска вече сме готови и нетърпеливи за още пътеки из Проклетия. Днес трябва да се качим обратно на границата, да караме по нея на север и да се спуснем за финал в летовището Roshkodol.
Започваме изкачването към албанско-черногорската граница. Спираме често за снимки, защото долината е изключително фотогенична. На билото вече ни се отваря нов хоризонт – изскачат нови планински била и ридове, на преден план излиза красивият връх Hridski Krš (2374). Оглеждайки се, забелязваме и пътеката, която нетърпеливо ни очаква. Тя подсича дълго и елегантно билото и трябва да ни отведе на другата граница – черногорско-косовската. Много граници станаха и ще спра дотук (поне за сега). Днес тези граници се минават лесно и неусетно, но преди десетилетия нещата са били съвсем различни. Мислим си за това всеки път, когато неусетно усетим, че сме минали отвъд… Пътеката е супер бърза, чиста и увличаща и голямото разстояние до превала под вр. Trekufiri / Tromeđa го минаваме за „отрицателно време“.
На почивалото на превала вече е станала навалица от ранобудни пешеходци. След бърза вафла и кратка размяна на реплики и дуплики с безколесните туристи, потегляме по билната пътека на север. Спечелили симпатиите им, подаряваме им по един кадър, съдържащ дупе и задна гума. Пътеката е панорамна, отново чиста (вече свикнахме с това, не беше трудно) и бърза. След кратко време сме на следващия ни чекпойнт – превала Ćafa Bogićes. Намираме се в подножието на красивата пирамида на Maja e Ropës (2502) – връх, който много искам да качим. Караме още малко по билото до мястото, откъдето трябва да атакуваме върха. След кратка вафлена почивка върхът се освобождава за кратко от облаците, за да ни каже „Какво чакате?“.
След миг вече бутаме и носим нагоре по дългото западно ребро на върха. От тук ще бъде и спускането ни. Радваме се на това, което виждаме – тънка пътека по дълъг „изтънчен“ хребет. Красота. След около 50 минути всички сме с колелата на върха. Пътеката ни чака чиста и караема от горе до долу. След едно широкоъгълно селфи и лаф с двама черногорци вече нямаме търпение да се подкараме надолу. Тръгваме. Някои снимат красивата пътека и гледка, други просто не могат да спрат, за да спуснат върха на един дъх. Отново сме на превала Qafa e Belegut, този път доволни от изпълненото желание. Време е преходът ни да продължи.
Граничарската косовска пътека продължава на север и пестеливо откъм денивелация подсича върховете на главното било. Достигаме до ключовия за деня превал Qafa Roshkodol. Очаква ни дълго спускане по пътека и малко изкачване към следващото място за нощувка – Roshkodol. Тръгваме надолу с техничен участък, в който оценяваме кондицията и уменията си в тесни и каменисти серпентини. Продължаваме по-скоростно през отворени планински пасища.
Бързо навлизаме в горския пояс и се натъкваме на деца, зарязани от своите родители. Последните, увлечени в брането на горски плодове, са се отдалечили. Големите деца връчват в ръцете на Иво едно бебе, прясно събудено от челната част на групата. По-големите деца хукват да търсят родителите си по гората. Докато Иво дундурка бебето, ние се чудим какво става с него. Много забавна случка.
От мястото за нощувка ни делят малко километри и едно стръмно изкачване, което изцежда последните сили от вече уморените ни крака. Достигаме къщата за гости в приличен час. Там е Яската и всичкия ни багаж отново. Имаме време за бира, чай, дребни ремонти и релакс. Къщите, където нощуваме, са бивши стопански дървени сгради, пригодени с много мерак и майсторство, за да се превърнат в уютен планински дом. Семейството домакини се стараят с вечерята и има разнообразие от вкусни готвени ястия. Пием чай след вечеря и заспиваме рано.
Ден 5 | Напускаме Проклетия. Призрен в подножието на Шар планина.
Днес трябва да се изнижем от Проклетия с едно дълго спускане към град Peja. След това планът ни е да „акостираме“ в Призрен и да се подготвим за още 3 дни в Шар планина.
Без да бързаме, закусваме и се приготвяме за тръгване. В началото се движим по черни пътища, които обаче ни даряват с чудни панорами към вече познатите била и върхове от предишните дни. Караме спокойно, защото знаем, че пътеките към Peja ни очакват.
Ето я и първата за деня – красиво подсича карстовото било на връх Veternik Mountain (2461). По пътеката се появява маркировка от бегаческо състезание, но тя започва увлекателно да се спуска в нежелана от нас долина. Хм. Започвам да търся как да стигнем ключова седловина. Другите запълват времето с тъпчене на горски плодове. След кратко провиране през гъста растителност вече сме на премката. До нея стига черен път и местните са си построили кокетна вила с гледка към Метохия – областта, в която лежи и град Peja.
Следва дълго спускане към долината – около 1700 вертикални метра. Продължаваме да се натъкваме на разминавания между карти, сателитните снимки и действителността. Нищо, включваме trail hunting модус и откриваме позабравени, но още атрактивни линии към поредното високо разположено летовище. После продължаваме по маркираната пътека към Peja – много дълга и предизвикателна, каменлива, но въпреки това супер увлекателна. Чувстваме се странно, защото няколко дни не сме карали в широколистни гори. На места излизаме на открити поляни и пред нас виждаме началото на впечатляващия каньон Ругова – един от най-дългите и най-дълбоките каньони в Европа — дължина около 25 км, дълбочина до 1000 метра.
С наближаването на града пътеката се трансформира в бърз флоу с множество чисти и интересни линии. Летим. Вече сме в Peja, гладни и жадни. Жега е. Намираме хубав ресторант в центъра с дебела сянка. Гощаваме се обилно, а студените хмелови напитки се сервират бързо! Заслужили сме си! После се товарим при Ясен, за да продължим към Призрен. Пътуваме, гледаме как кипи животът в населените места, майтапим се, дремем. Денят е вече напреднал, трафикът не е лек и в Призрен сме по залез слънце. Планът ни за още едно кратко следобедно каране в този ден се е изпарил. Паркираме насред оживената чаршия на Призрен, близо до познатия ни от миналото ни пътуване хотел. С военна организация вече сме свалили всичко, колелата са в гаража, бусът е паркиран на удобно място. Очакваме само ключовете за стаите. Настава суматоха, lost in translation, момчетата в хотела са допуснали грешка в резервацията и не разполагат с нужните ни стаи. Потни и изморени от пътя, нямаме търпение за душ, разправям се безсмислено с рецепцията. Вече търсим друг хотел, Бени помага от вкъщи, звънейки по телефона, аз също преслушвам други възможни места за спане. Намираме хотел на 150 метра и започваме „преселението на народите“ – колела, багажи, каски, обувки… за по-интересно се случва през пешеходната улица, пълна с хора. Настанени и изкъпани, вече гастролираме из чаршията на любимия ни Призрен. Вечеряме в прохладен ресторант край реката. Заспиваме с хубави спомени от интересния ден.
Ден 6 | Нещо като почивен ден на връх Oshlak (2212)
Отваряме очи рано заедно с изгряващото слънце и с молитва на мюезина от разположеното много близо минаре. Въртим се в леглата и без да бързаме ставаме за закуска. Днешният ден е посветен на кратка разходка и спускане от връх Oshlak,разположен недалеч от Призрен. Бени идва отново с нас, за да споделим това каране заедно. Билото на Oshlak веднага се набива на очи, като погледнеш картата на Шар планина. По-нисък от главното било, с много ясно изразен, извисяващ се над околните предпланини гребен. За щастие по цялото му протежение има пътека, която не бе останала незабелязана при предварителното картно проучване.
Настроението е отпускарско. Пътуваме с буса към курортното място Превала. Там паркираме и се подготвяме за изкачването. От върха ни делят само 7,5 км и 700 вертикални метра. Времето и то спокойно – слънчево и тихо. Уви, единствено Митко се чувства зле, хванал някакъв летен вирус. За жалост трябва да ни изчака долу и да почива. Този път обаче нашия шофьор, Ясен, идва да покара с нас за пръв път по време на експедицията.
Караме, носим, бутаме, за да излезем на гребена. Там е толкова въздушно и панорамно, че някак забравяме, че ни чака още изкачване. Напредваме леко, в сладки приказки и с много спокойно темпо. Само Ванката решава да забърза и да се изстреля към върха. Билото е такова, че имаме визуална връзка с него почти през цялото време. Не след дълго сме на върха, на 2212 метра над морето. Разпускаме на слънце с бира в ръка (носим си). Гледаме северните склонове на редицата високи и остри върхове на Шар. Все пак името на планината идва от албанската дума „sharrë“, която означава „трион“. Скиорските очи чертаят линии по склоновете, после се обръщаме на другата страна и търсим пътеки по другите, по-ниски била. 360-градусова свобода и красота.
Започваме спускането по същия път, всеки с неговото си темпо. Някои бързо и без много да спират, „летят“ по гребена на планината. С няколко човека от групата не пропускаме да запечатаме кадри от красивото каране. Неусетно сме на Превала при буса. Решаваме да се спуснем до Призрен по асфалта (27 км с над 1100 метра спускане), за да разгледаме от друга гледна точка планината. За жалост не съществува хубава връзка по черни пътища до големия град.
Завършваме деня заедно с Бени в малко барче с вкусна местна бира. Взимаме си довиждане с него, вечеряме в ресторантче край реката и се подготвяме психически за утрешния по-ключов ден.
Ден 7 | Траверсът на Шар планина към Македония
Днешният ден е най-тежкия и непредсказуем от цялото пътуване. Още от етапа на планиране нямам търпение да го осъществим. Целта ни е да качим най-високата точка на Косово – връх Голяма Рудока (2661), да следваме билото на Шар и да финишираме в село Бозовце, Северна Македония. Идеята е в немалка част от деня да следваме маршрута на High Scardus Trail. Чакат ни над 35 километра във високата планина. Знаем, че пътеките не са толкова използвани, както в Проклетия. Тръгваме към планината нетърпеливи, но смирени.
За жалост не сме в пълен състав – някои решават да си починат, а Митко все още не се чувства добре. Времето също не е най-доброто за този епичен маршрут – през нощта е дошло захлаждане и е валяло доста. Днес пък небето още не се е изчистило и има шанс да вали. По-лошото обаче е, че в планината има прогноза за много силен и поривист вятър.
На път за старта навлизаме в областта Призренска гора, в които живее помашко малцинство с български корени – гораните, още наречени нашинци. Пътем спираме в нашето любимо село Рестелице, за да си побъбрим с местните на български, да пием кафе, да вземем бюрек за из път и да си купим по някое малко сувенирче от гаража на стария даскал в селото. Човекът ни помни от предишната ни визита и много ни се зарадва. Колкото и добре да се чувстваме, трябва да продължим към старта.
Първата част от маршрута ни е позната. Карахме я в едно мъгливо време преди две години. Сега също е хладно и мокро. Вятърът сега обаче е силен. До подножието на Голяма Рудока караме double track по разлати била на около 2000 метра. Пред нас са върховете на централното било на Шар – мистични и красиви. Някак имаме усещането, че сме в Шотландия или Исландия.
Спираме, за да се подкрепим с нещо сладичко в подножието на Рудока. Тъкмо завалява и ние намираме подслон в една изоставена сграда, вероятно бивша застава. Гледаме голeмия обем на върха и чертаем мислена линия как да го изкачим. От друга страна, наблюдаваме, че през връхната пирамида облаците прелитат като на филмова лента. Видимо горе духа много силно, на всички ни е ясно. Отделно времето напредва и леко изоставаме от графика. Не знаем и какво ни чака нататък, когато стъпим на пътеката, виеща се по протежение на назъбеното Шарско било. Успокояваме се със спомена за изкачения връх Джеравица и продължаваме напред, подсичайки голямата пирамида на Рудока. На 2340 метра завършваме подсичането на върха и спираме на граничната седловина. Влизаме в Македония и подхващаме граничното било. Планината е страховито пуста, дори не очакваме да видим някого. Чуваме от време на време звънци на стада овце, но те са доста по-ниско в този ветровит ден. Когато излизаме на по-открито място, усещаме поривите на вятъра. На места дори не може да пазим равновесие. Отделно вятърът ни изстудява и сме облекли почти всичко. Пътеката си личи, но не е много използвана. Нагоре носим и бутаме, надолу караме концентрирано.
Време е да напуснем билото и да се спуснем в долината на река Пена (Тетовска река). Това малко ме успокоява, защото вятърът ще утихне и ще можем малко по-спокойно да караме. По карта и на сателитни снимки пътеката в долината съм я гледал много пъти и нямам търпение да я пуснем. За жалост обаче скоро след влизането в долината пътеката започва да се крие в тревите и колкото и да я търсим, не я откриваме. Отдалечили сме се от уж дадената на карта пътека. Склоновете обаче предразполагат свободно спускане. Впускаме се в това начинание. Карам отпред и търся най-лесните начини за пресичането на многото улеи. Почти не се налага да слизаме от колелото. Скоро достигаме живописна чобанска къщичка и с радост виждаме, че пътеката започва да си личи все повече и повече. Тя обаче е технична, с доста малки и големи камъни, нападали от надвисналите над долината карстовите върхове.
Стигаме черен път и се отбиваме до красивият Кривошийски водопад. Пътят се спуска бързо и неусетно. Кал от грайферите хвърчи навсякъде. Слънцето е паднало ниско и продължава да се опитва да пробие между бързодвижещите се облаци. Стигаме селото и уютната къща за гости. От входа ухае на домашни гозби, камината гори и топли влажните ни тела, докато разказваме за великото каране през Шар. Бирите са в процес на отваряне. Всички сме доволни. Епичен ден!
Ден 8 | Един Титов връх (2747) за финал
Последно утро за нашата експедиция. Събуждаме се в близост до Попова шапка и Титов връх – най-високият връх на Шар планина (2747). От няколко дни се въртеше идеята да се качим и на него в последния ни ден. Преди 2 години по време на една друга наша байк експедиция бяхме се качвали на върха. Оттогава знаем колко сладко е това каране – 12 километра с около 1100 метра спускане, изключително красива, панорамна, чиста и епична пътека. Няма как да не поемем отново натам за едно предиобедно качване.
Началото ни е по черен път, после пътека ни води към върха. Част от изкачването позволява и да се върти. Времето продължава да е динамично. Често сме в мъгла, която от време на време се отваря, за да вдъхне оптимизъм за предстоящото спускане. Около 3 часа след старта се поздравяваме на върха. Хапваме и се обличаме на топло в кулата на върха, която служи за заслон. Готови, нетърпеливи, поемаме по пътеката и небето започва да се отваря с всеки метър надолу. Не спираме много много, кефим се на дългите отсечки от чудното каране по тясната, алпийска пътека. Незабравим кеф!
Слизаме доволни в Попова шапка и се поздравяваме с бира. Време е за пътуване към България. Планините на Косово и Македония остават зад гърба ни, където слънцето започва да пада ниско. Знаем обаче, че възможно най-скоро ще се върнем отново.
Благодаря на всички участници в пътуването! Беше незабравимо и повторимо. 🙂
„You’re crazy, I like you“ 🙂
Текст: Христо Николов – Ичо
Редакция: Иван Пенчев
Снимки: Иван Дилчовски, Владимир Русев, Спаска Пеева, Росен Спартянов, Христо Николов – Ичо
Харесва ли ви съдържанието на MTB-BG.com?
Искате ли и занапред да има достатъчно от него? Вече можете да подкрепите дейността ни чрез Абонамент за физически лица.
