Maxxis BIKE Transalp 2022 през погледа на Иво Ройлев | Част 2

Първата част от разказа на Иво Ройлев за участието му с Борис Първанов в състезанието Maxxis BIKE Transalp 2022 завърши с края на първия ден. Сега продължаваме към етап 2 и 3…

Ден 2: Зилиян – Брунико

С началото на втория етап приключи гостуването ни в Австрия. Бързо се пренесохме в красивите италиански Доломити. Очакваше ни един от по-леките етапи на събитието. Въпреки че на дължина беше повече от първия, денивелацията, както ще разберете по-долу, се оказа наполовина.

Денят започна доста различно, с трансфер по междуградски велоалеи ниско в долината, покрай реката. На първото леко изкачване дори се образува задръстване и 10 минути бутахме с пълзящо темпо. Обратно на очакваното от МТБ състезание в Алпите!?!

След кратко изкачване и спускане в поредния ски курорт, поехме по следващия трансфер към перлата на ден 2, с която беше планирано да ни изцедят силите за завършек на деня – ски курорта в планината Кронплац, само 15 м по-ниска от Витоша!

Тъкмо подхванахме дългото изкачване, и времето сериозно се развали. Виелица, рязък спад на температурите, мъгла. В един момент дори заваля дъжд, който силният вятър набиваше чак до костите ни!

Не можахме да достигнем дори пункта – имаше маршали, които ни казаха (на непонятен за нас език), че планината е “затворена”. Не говореха нито английски, нито италиански – въпреки международното състезание в Италия!?! Но пък ни спестиха както тежкото изкачване, така и веселото спускане по направени байкпарк пътеки! Включихме Гармин навигацията и по асфалтовите пътища се прибрахме преждевременно в Брунико.

За голяма радост на всички участници, на площада имаше греяно вино, чай, горещи наденички и всякакви методи за сгряване на измръзнали участници. Включително и „одеала“ от алуминиево фолио!

Реклама

Дълго след нас продължаваха да финишират участници – нетипично за нас усещане! Явно прекратяването на етапа се е случило малко преди нас и по-бързите всъщност са бедствали няколко часа повече! А имаше бедстващи, по къси ръкави – някои толкова трепереха, че не можеха да стоят изправени!

Организаторите потвърдиха, че скъсяването на етапа няма да ни декласира. Всички след последния преминал, получаваме неговото време.

Лагерът беше в огромната зала за кънки на лед, в спортния комплекс на града. 

Затова и душовете бяха в изобилие. А всички имахме нужда от горещ душ! За щастие имаше за всички, топлата вода така и не свърши!

Дори успявах да си изпера екипа всеки ден. Хем се бях подготвил с достатъчно дрехи за седмицата, но все пак беше добре да сме с еднакъв екип! Даже имаше и къде да ги простра – на оградата на комплекса. Беше пъстра като пазара в Димитровград!

Велосипедите нощуваха насред залата, но въпреки това нямахме достъп до тях, бяха добре охранявани!

Още преди пристигането ни багажите ни бяха подредени над редиците с пейки, до прозорците, където всеки имаше място, където да спи! Страхотна организация! Вечерята пък беше на терен на съседната зала. Огромен спортен комплекс!

Вече се усещаше, че сме в Италия. Въпреки че все още говореха на немски, готвеха по италиански! Тези хора как успяват да направят и най-простата храна безумно вкусна!?

Въпреки по-ранното завършване на етапа, нямах намерение да се включвам в дискотеките и баровете, за които някои участници (все още) имаха сили. Заложих на възстановяването – дългият сън прави чудеса!

За съжаление на връщане от вечерята Борис си изтърва телефона и автомобил мина през него. Затова на сутринта се наложи да си купи нов от местния мобилен оператор. Все пак снимките са важни!

Ден 3: Брунико – Бресаноне

Третият ден започна страхотно! Все по-малко се усещаше Тирол, все по-силно бяхме в любимата ми Италия. За закуска бяха организирали кафене в съседна бизнес сграда. Нямаше шведската маса, но за сметка на това имаше сервитьор, лично обслужване и истинско кафе! Спомените от много години, прекарани в Италия, бързо нахлуха в мен!

Предвид, че си лягахме доста рано, уморени от карането цял ден, ставането рано не беше никак трудно. Организаторите също не настояваха да тръгваме по тъмни зори! Затова имаше достатъчно време за закуска, да приберем багажа и да тръгнем без напрежение. Поне стресът в това отношение беше по-малко от събитията в България!

Този ден пак атакувахме Кронплац, директно от старта, право нагоре! До върха ни чакаше черен ски път, подобен на този от Алеко до Черни връх. Пак забелязахме как масово хората стартират с много по-високо темпо, отколкото могат да поддържат. Малко по малко ни изпреварваха хора, които финишират доста след нас. Докато в един момент не забелязахме, че последните, настигнали ни от преди доста време, не искат да ни изпреварват, а карат покрай нас. Тогава се усетихме, че сме съвсем последни и зад нас са единствено “метлите”, които свалят знаци и маркировки. При това се оказаха доста несловоохотливи – отговаряха с по половин дума на въпросите ми и отказваха да навлизаме в разговори. Накрая толкова ги отегчихме, че започнаха да карат пред нас!

Първият пункт беше на средата на това изкачване. Там вече настигнахме първата групичка от 10-20 души. Бързо взехме нещо за из път и продължихме, без да спираме. Ние поддържахме ниско, но постоянно темпо, и все повече застигахме хора, които определено не си бяха разпределили добре силите. Направо бедстваха, а това беше най-късият ден! Въпреки че денивелацията беше повече от предния ден, то разстоянието (а и времето на педали) беше 1/3 от това, което ни очакваше следващия!

Наближавайки върха, дърветата все повече се разредиха и гледките ставаха все по-красиви! Тучни алпийски поляни с цъфнали жълтурчета, лифтове и просеки за писти, насечени от велопътеки! Вече надушвахме (а и оцелелите от предния ден ни разказваха) каква радост ни очаква. Но първо трябваше да превалим върха, където освен типичните ски ресторанти, станции на лифта и други постройки, имаше и огромна камбана!

Спряхме за кратко за задължителните снимки и бърза закуска и поехме по пътя надолу, от другата страна на планината. Там отново влязохме в байкпарк с направени виражи, скокчета, бабуни за помпене, и дори „люлка” – за пръв път минавах през такава, и усещането като тръгне надолу бе доста неестествено. Средно между пропадане и летене!

Нямаше и следи от бурята от предната вечер – почвата беше поела влагата, беше изсъхнала дотолкова, че да има страхотно сцепление, да ни позволява да се зарадваме на чудесния flow, който са вложили авторите на пътеката надолу!

С удоволствие бих отишъл на Кронплац отново. Но може би бих ползвал лифта нагоре. Той работеше основно за колоездачи, повечето кабинки бяха пълни в велосипеди!

Спускането мина неусетно (за разлика от изкачването), и поехме по трансфера през ски зона Миара към финала на деня – Сан Виджилио.

Както може би се усети от снимките, тълпата от участници е огромна! Сравнима е единствено със старта на Витоша 100.

Но за три дни се усети кои играчи са с нашите възможности. Хубавите гледки не омръзнаха до края, но непрекъснатото въртене с темпо за издръжливост почна да доскучава и неусетно започнахме да се заприказваме с другите участници с нашето темпо. С някои се надъхвахме взаимно, с други се правехме, че се „напиняме“ на откат. Но сред всички, с които имахме удоволствието да караме по-дълго време, се открои Ирис Ауербах. Слаба, жилава, но с голяма усмивка и силно присъствие германка! Поздравяваше ни всеки път, когато се засечем, дори и извън състезанието.

Та въпросната Ирис успя да ни изпревари в началото на състезанието, и, за разлика от предните дни, така и не успяхме да я настигнем. До финалните 5 км, спускането към Сан Виджилио. В момента, в който я видях, надъхах Борис да я „изяде“ на спускането. Да не сме капо̀.

Но и аз не издържах на предизвикателството и захвърлих всичкото пазене, и се втурнах с всички сили надолу. Развих най-голямата скорост, а може би и най-голямата сила за целия TransAlp, но успях и аз да изпреваря Ирис! Щастието беше неземно, вечерта щеше да има КОПОН!

Силен е контрастът между малкия ски курорт и големия град Брунико. Също силно се усети и липсата на организация!

Финалът на всеки етап обикновено е в центъра на селището. Там ни дават малката раничка с номера ни, в която си подготвяме топли и сухи дрехи и евентуално някаква храна, „нацепин“ за възстановяване, което впоследствие се оказа ненужно, защото на площада винаги има храна и изотонични напитки. А близо е и шатрата за вечеря.

Проблемът е, че рядко има някаква маркировка, указания или поне онлайн карта на сайта на организаторите къде са другите елементи от лагера. А те често са разпръснати на километри един от друг.

Намерих веломивката, спонсорирана от голям производител на велокозметика – те подсигуряваха идеални условия за измиването на множество велосипеди наведнъж. Лошото е, че те, както повечето други от организацията, знаеха единствено това, което ги засяга тях. И не знаеха основна информация – къде е лагерът, къде е къмпингът, къде е стартът. Единственото, което успяха да ми кажат, е да “карам по главния булевард и да следвам табелите”.

Само че, следвайки табелите, се спуснах извън курорта и достигнах до кръстовището за Брунико. Определено нямаше изгледи, че къмпингът е натам. Оказа се, че съм поел по маркировката за СЛЕДВАЩИЯ ден! Понеже карането ми беше кратко, се наложи да повъртя още 5 км нагоре обратно към курорта!

Успях да се свържа със заралии, другия български отбор, и ми обясниха как да стигна до училището, където щяхме да спим.

Въпреки допълнителното каране, усещането засега беше поносимо. Нищо по-различно от предишни карания 3 дни подред. Понеже използвах около половината от силите си, дори и да възстановявах наполовина – пак имах достатъчно сили за следващия ден. Имаше натрупване на умора, но слабо и поносимо. Вярно, все по-трудно влизах в обувките си и все по-силно усещах със седалището си всяка неравност, през която минавам, но предвид това, че карах твърдак, е нормално и съм свикнал да се повдигам. Засега изглеждаше да успеем!

Лагерът беше близо до площада, в училището на селцето. Подобно на първите два дни. Велосипедите паркирахме в двора на училището, пак с охрана. Във физкултурния салон вече ни чакаха саковете с багажа, разположени на мястото за спане на всеки. Тези огромни чанти ни ги раздадоха при регистрацията. Сутринта в тях прибирахме всичкия си багаж – шалтета, спални чували, дрехи – и ги трупахме върху палети, които след това се товарят на ТИР-ове и се разтоварват на следващата локация. Чудесна организация, стройна и без грешки!

По тясна алейка се стига бързо до площада, където под огромна шатра бяха наредени маси като на бирфест, беше вечерята. Събрахме се с Анатоли и заралии да обсъдим деня. Оказа се, че планинските завои и огромната тежест на “къщата” отзад идват в повече на автоматичната скоростна кутия на кемпера и той прегрява на всеки два завоя. Анатоли се е придвижвал почти толкова време, колкото и ние! Заралии бяха успели да постигнат добри времена, но дори и те бяха далеч от топ 10. Хем благородно им завиждахме за по-доброто представяне, но всички знаехме, че голяма разлика няма. Най-важното беше, че сме там, че караме и се забавляваме!

Следва продължение…

Leave a Reply

XHTML: You can use these tags: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>