Може би си спомняте, че през 2022 г. MTB-BG.com имаше медиен отбор, състоящ се от Борис Първанов и Иво Ройлев, в един от най-популярните европейски многодневни МТБ маратони – легендарния Maxxis BIKE Transalp. И тъй като Борис е един от най-популярните YouTube-ъри в българското МТБ пространство, а в последните години има и все по-добри класирания в родните ХС състезания, логично бе той да влезе в ролята на „медийна звезда“ и много от читателите вероятно са проследили с интерес поредицата от видеорепортажи, които той подготви, както и кратките сводки още по време на състезанието. Всички тези материали можете да намерите чрез търсачката.
Другият член на отбора също реши да разкаже за преживяното в Maxxis BIKE Transalp 2022 и понеже то не е малко, разказът му е разделен в няколко части. За разлика от Борис, Иво пресъздава състезанието главно чрез текст и снимки, което прави гледната му точка още по-различна. Във всички случаи съм сигурен, че тези статии ще събудят отново интереса на българската аудитория към трансалпийския маратон и благодаря на Иво за това, че добавя тези нови щрихи.
Maxxis BIKE Transalp 2022
Transalp е класическо многодневно международно МТБ събитие, което се провежда от 1998 г. на територията на Алпите. През 2022 г. стартът беше в Лиенц, Австрия. 7 дни по-късно финалът беше на езерото Гарда в Италия.
Подготовка, организация и транспорт
За поредна година организаторите на състезанието осигуриха медийно покритие за България с помощта на MTB-BG.com.
Обсъждането на идеята започна още през 2021 година. Предвид доста успешния медиен опит на Борис Първанов, логично беше да се гласува на него доверието за медийно отразяване на събитието. Другите, по-подходящи от мен кандидати за съотборници не можаха да се включат, така че Борис започна да ме уговаря да участвам с него.
Въпреки че дните, в които можех да карам наравно с него (че и да го побеждавам) отдавна са зад мен, Борис не преставаше да ме съблазнява с обещания, че сме на туризъм, че няма да се състезаваме, че часовникът, който трябва да гоним, е напълно постижим с такова темпо, което да ни позволи да се възстановяваме за следващия ден, като в същото време ще имаме време за снимки, видео и да се наслаждаваме на гледките. Обещаваше ми, че аз ще определям темпото, а той ще се съобразява.
Разбира се, и двамата знаехме, че това няма как да се случи. Че Борис няма да издържи на ниско темпо и ще започне да мрънка и да ме ръчка да ускорим. Мен това не ме притесняваше толкова. Знаех, че колкото и да се „изгърмим“, все ще ни стигнат силите за който и да е ден. Повече ме притесняваше дали и как ще мога да възстановявам между етапите. 7 дни непрекъснато каране е нещо, до което не бях се и докосвал. А маршрутът е сериозен, 7 дни като „Витоша 100“ един след друг! Като знам как се чувствам на следващия ден след „Обиколката“, се притеснявах повече от мазоли, протриване (особено в областта на ишиалните кости) и претоварване на ставите. Все пак не съм на 22 години вече!
3 юли наближаваше и възбудата се увеличаваше! Борис се притесняваше как ще се наспива в масовите помещения и предпочете да вземем кемпер, в който да спи. Съответно ни трябваше и шофьор, който да го придвижва между етапите – в тази роля привлякохме нашия приятел Анатоли.
Дойде петък вечер, 1 юли, натоварих колелото и багажа, и газ към Банкя! Там Борис и Анатоли вече бяха приготвили кемпера, жените бяха изпекли баница и с децата на ръце и сълзи на очите ни махаха за довиждане!
„Караваната“ се оказа доста просторна, с удобно легло, което бързо използвах по предназначение. През нощта се включих и да шофирам, вече починал си. Кемперът имаше и инсталация на газ, така че търсехме бензиностанции, които да имат и такова гориво. Целта беше да спираме колкото може по-рядко, но и да се движим колкото може по-малко на бензин – все пак двигателят 3.6 VR6, автоматичните скорости и аеродинамиката на извънгабаритно кубче водеха и до разход над 20 л/100 км.
На всяка граница ни спираха за детайлна проверка. Основната загуба на време беше, докато дойде проверяващият – като разберяха накъде сме тръгнали и какво ще си причиним доброволно, се хващаха за главите и ни махаха с ръце да изчезваме! Редувахме се тримата шофьори, така че темпото ни беше по-добро от другата българска група, където караше само Станимир. И въпреки по-бързата им кола, пристигнахме преди тях.
Достигайки Алпите, ние директно навлязохме в тях през гордостта на Словения, тунела Караванке, до скоро най-дългия в цяла Европа! В шеги и закачки, в ранни съботни зори достигнахме до заветната цел. Регистрацията още не беше отворила, затова потърсихме място за къмпинг и чешма, откъдето да заредим резервоарите на кемпера.
Регистрацията беше в шатра на тенис игрище, а огромната поляна до шатрата беше отделена за паркинг на автомобилите на участниците. В края на деня паркингът се запечатва и до финала на събитието колите стоят там, охранявани. Беше организиран автобус (и камион за велосипедите) от Рива Дел Гарда до Лиенц след финала. Ние, разбира се, не го ползвахме – друго си е да имаш шофьор, който да те следва! В далечния край на шатрата пък имаше закрит велопаркинг, където велосипедите да нощуват.
В комплекса имаше и баня, от която се възползвах, докато чакаме отварянето на регистрацията. Тогава още не знаех как е организацията, и (напразно) се опасявах да не е последния ми душ за седмицата! Под шатрата бяха наредени пейки, като на бирфест, където беше първата вечеря и официалната програма по откриването на събитието под акомпанимента на тиролска вокално-инструментална група. Организацията беше ако не по немски, то по австрийски подредена и изпипана. Личеше си, че имат опит и се опитват да го направят приятно за всички!
Първата изненада беше, че нощувката ще е в Зилиан, откъдето е стартът на втория етап. Тоест първите две нощувки са на едно място. Организирани автобуси на всеки час ни закараха до там. Лагерът беше във физкултурния салон на училището. Притеснявах се как ще е нощувката, дали и как ще мога да спя на непознато място. Дали не съм забравил нещо… Притесненията ми се оказаха напразни!
Стартът
Денят, за който се вълнувахме от половин година, настъпи! Рано-рано се събудих, пооправих си багажа (ненужно, предвид че вечерта сме на същото място!) и тръгнах с групичка велосипедисти да търсим закуската. Оказа се доста по-трудна задача от очакваното! Въпреки табелката “Закуска ляво 70 м”, в радиус от 300 м не намерихме нищо, което да подсказва къде точно е хапването. Училището, в което бяхме отседнали, бе заключено, всички врати залостени и нямаше никаква следа от място за закуска. Срещнахме и други групи, които бяха обиколили училището неуспешно. Тъкмо щяхме да се отказваме, и видяхме групичка, която се връщаше от закуска. Оказа се на 800 м, в зала без обозначение. Но поне шведската маса беше обилна и заредихме енергия за един от най-дългите етапи на Transalp.
Автобусът ни извози обратно до Лиенц, взех велосипеда от паркинга и превъзбудени преминахме през града до другия край, където беше стартът на състезанието. Целият град беше под емоцията на събитието, децата ни махаха, хората ни пожелаваха успех. Или нещо за майките ни – така и не го научих този език!
По неведоми пътища ни бяха разпределили във втората от пет кошари, като пред нас бяха само победители от предишни етапи.
Състезанието започна ударно – с час и половина изкачване на +800 м денивелация. Подобно на изкачването на вр.Мургаш. Въпреки това „народът“ подходи доста ентусиазирано. В началото въртях с 300 вата и всички ме подминаваха като спрял! Определено мнозинството участници се втурнаха с темпо, за което само можехме да мечтаем в последните дни!
Изкачихме върха, но това далеч не беше най-високата точка на деня, нито пък най-дългото изкачване – имаше още 5 часа дотам!
Затова пък на върха ни очакваше бижуто на деня, а може би и на целия Transalp 2023. Навлязохме в байкпарка и най-вече в пътеката “Петер Саган”. За такива трасета съм гледал само „по телевизора“ и на живо са още по-впечатляващи! Супер „флоу“, огромни виражи по 3 метра високи, с множество линии, по които могат да се вземат – всичките бързи и най-вече безопасни. Огромни гмуркания, последвани от вертикални стени нагоре, на върха на които колелото олеква и имаш чувството, че летиш! Безкрайна поредица от всякакви завои и неспирно удоволствие да си на колелото! Единствено съжалявах, че не съм с ендуро велосипеда, с пълно бойно снаряжение – каски, наколенки, протектори – а трябваше да се пазя за предстоящите 7 дни!
След 20 минути в рая поехме по трансфера към Зилиан. Там ни очакваха още 2 часа изкачване на +1000 м денивелация. За съжаление спускането далеч не беше в байкпарк, а по горски пътища и широки пътеки. “Часовникът” беше 8 часа след старта, а ние приключихме за под 6, така че надеждите да финишираме Transalp успешно значително се увеличиха!
Оставих велосипеда в паркинга отвъд реката, където весели колоездачи бяха решили да се охладят на момента!
Оцених идеята, но предпочетох да се възползвам от топлата вода в лагера, където, въпреки очакванията ми, нямаше опашка!
Статистиката за деня:
Следва продължение…
