Няколко начина за подкрепа на хубавите велопътеки

Текст: Любомир Ботушаров
Снимки: Васил Тодев, Владимир Русев, Павел Сидеров, Орлин Койчев

Тази статия е от сериозните и дългите. Каня се да я напиша от две години. Не успях да я подготвя преди началото на предишния сезон, а след това пандемията промени всичко и всички… Вероятно нямаше да успея да я подготвя и за началото на настоящия сезон, но зимата реши да се задържи по-дълго, сякаш за да ми напомня, че е важно тези редове да присъстват в МТБ-БГ и е най-добре да се появят сега, когато всички започват да карат повече.

Важно е, защото в последните няколко години карането на планински велосипед се промени много. Някои хора може би дори не могат да си представят колко, тъй като не познават положението преди 15 или 20 години. Затова ще разкажа накратко за по-новите почитатели на планинското колоездене. Преди 15-20 години почти нямаше официални трасета за спускане, камо ли други поддържани пътеки за каране. Всички пътеки на практика бяха „неколоездачни“ – или туристически, или от животновъди, дори и моторджийските започнаха да се появяват след това. Никой не поддържаше целенасочено пътеките, още по-малко пък с цел каране на велосипеди по тях. Така беше в първите години на маунтин байка в България, но днес е доста по-различно. В наши дни, ако човек иска да покара „по лесния начин“ (т.е. без да рискува да храсталяса, да се бори с пресечения терен, да се изгуби, да се преумори и т.н.), е достатъчно да си плати за съответната услуга или просто да отиде на някое от местата, за които е чувал, че има хубави и поддържани пътеки. На практика всичко това прави планинското колоездене по-достъпно, по-лесно за практикуване – дали това е добре или не, всеки може да съди по своите си критерии.

По-важното обаче е, че това развитие във времето не се е случило просто ей така. Ако днес има десетки поддържани пътеки и трасета, „разхвърляни“ във всички краища на България, те не са се появили с магическа пръчка, а с труда, желанието и визията на конкретни хора и организации. Първо започнаха да се правят неофициални и неизвестни за „властите“ трасета, но впоследствие стана ясно, че с оглед на опазването им е по-добре те да са легални и признати; появиха се и велоклубове, които започнаха да се грижат и да поддържат трасета и пътеки, включително и пешеходни, дори цели райони с такива; появиха се и се утвърдиха състезателни трасета за спускане; появиха се байкпаркове, в които всичко е структурирано като бизнес; появиха се нови и непознати в началото услуги – байк турове, извозване, обучителни курсове, велосипеди под наем и т.н. И ако искаме този „лукс“ да продължи по-дълго и устойчиво, е важно да знаем няколко неща, които зависят от всеки един от нас – както от редовите колоездачи, които карат по пътеките самостоятелно или като клиенти на „туроператори“ или „превозвачи“, така и от споменатите в кавичките бизнес субекти, без значение дали официално са такива. Затова ето няколко прости стъпки/действия, след които всеки „стопанин“ на хубави пътеки ще се радва да ви посрещне като гост и приятел.


Поинтересувайте се кой, защо и как се грижи за пътеките в даден регион

Решили сте да покарате на ново място? Намерили сте GPS следа в МТБ Справочника или в някое от десетките други места и приложения с такава информация. Може би просто сте чули от приятел, видели сте снимка във Facebook на хубаво трасе с готини виражи и скокове. Готови сте да натоварите байка в колата и да отпрашите натам. Или пък да се запишете в организирано каране, което ви е попаднало пред очите по един или друг начин.

Всичко това е чудесно, но направете още една малка стъпка – поинтересувайте се какво е това място, на което отивате! Дива планина ли е, или е облагородена байк зона? Ако е второто, кои са хората, които го поддържат? Най-често това ще е местен велоклуб. Най-често той ще има уебсайт, Facebook страница, някакви контакти. В МТБ Справочника може да намерите начална информация за много от велоклубовете в България, разпределени по географски признак, но с уговорката, че има и такива, чиято дейност се разпростира на повече от едно място. Във всички случаи е добре да потърсите информация дали някой „стопанисва“ това място и ако да, какви са текущото състояние или режим за каране по пътеките там. Възможно е някои пътеки да са непроходими заради паднали дървета; възможно е по тях да е организирана работа точно в уикенда, в който смятате да ги посетите. По-сериозните клубове обявяват в информационните си канали тези неща и ако човек ги научи навреме и се съобрази, може да спести проблеми и на себе си, и на домакините. Това важи в особено голяма степен за организирани карания – с водачи, извозване и т.н.

Дарете средства

Най-лесният начин, по който можете да подпомогнете местен клуб, поддържащ някаква мрежа от пътеки, е като направите дарение към него. Това може да стане както в рамките на организирана от клуба специална кампания, така и на общо основание по всяко време. Размерът няма значение, но жестът има и то голямо!

Тези хора, които поддържат пътеките, отделят от времето си, и то от времето си за каране, за да свършат нещо, което е полезно за всички нас. Те няма да забогатеят от тези дарения, даже няма да си ги приберат в джоба – набраните средства обикновено стигат просто за купуване на инструменти, материали и консумативи.  Някога, някой ден, може би ще е възможно чрез дарителство да се покриват разходи и за наемане на хора, които да работят целенасочено по поддръжка на пътеките. Във всеки случай не зная да има велоклуб, който да е „забогатял“ от дарения, а ако има случаи, в които трудът по пътеките да е бил възмезден, а не доброволен, това е било в рамките на конкретен бизнес модел (например байкпарк или друго подобно начинание) или чрез финансиране от общини или по европейски проекти. Т.е. важно е да разберете, че едно скромно дарение едва ли ще осигури прехраната на хората в клуба, но със сигурност ще бъде знак за признателност, който би ги зарадвал и мотивирал и занапред да се грижат за инфраструктурата в района си, да дават добър пример и да привличат нови хора към каузата.

Затова даренията са още по-важен „морален“ инструмент в случаите, когато някой прави организирано каране с цел печалба по пътеки, зад чиято поддръжка или създаване стои местен клуб. Дали ще е велотур, дали ще е обучение или просто извозване до началото на пътеките, всички организатори на подобни мероприятия биха могли да дадат добър пример и на клиентите си, и на останалите бизнес субекти, като включат в таксата и дарение към домакините. Ако трябва да опростя нещата и да ги кажа възможно най-грубо, когато печелиш, ползвайки инфраструктура, за която друг е вложил труд и усилия, редно е да отделиш част от печалбата си за него, дори без да те подканят за това. По този начин можеш да очакваш, че и следващия път ще си добре приет, че и следващия път пътеките ще са в добро състояние. Затова е добре и самите клиенти да се интересуват дали таксата включва дарение към местен клуб (в случаите, когато е очевидно, че се кара в байк зона, поддържана от такъв) и ако това не е така, биха могли и сами да инициират събирането на такова дарение.

Дори не е нужно дарението да е парично. Може да дариш труд. Може да се възползваш от свързана с местния клуб бизнес услуга – водач, транспорт, хотел, ресторант, магазин или друго. Има много начини, по които човек или бизнес-субект може „да остави някой лев“ на тези, които поддържат пътеките, без да натовари чувствително бюджета си.

Участвайте с доброволен труд

Това е един от най-градивните начини, по които можете да допринесете за развитието и поддръжката на пътеките. Всеки от по-активните велоклубове, занимаващи се с поддръжка на пътеки, организира дни за работа по тях. Обикновено тези акции се обявяват в информационните канали на клуба. Дори и да няма обявена официална акция, ако искате да помогнете в даден регион, достатъчно е просто да заявите това пред клуба, който се грижи за него – сигурен съм, че ще ви имат предвид като доброволец и ще ви информират във всеки случай, в който организират някаква работа по пътеките.

Когато работата е свързана само с почистване от шума, нападали клони и бодливи храсти, е възможно дори и сами, например с още няколко приятели, да организирате такава акция. Важно е обаче да я координирате с местния клуб, а чрез него и с горското стопанство, за да не се получи някое „изваждане на око вместо изписване на вежди“. И пак в тази връзка, ако имате някакви идеи за доразвитие на пътеките чрез нови елементи по тях, задължително ги споделете с клуба или хората, които преди вас са работили по конкретното трасе или в съответния район. Обратното би било доста неколегиално и може не само да ви скара с домакините, но и да създаде административни проблеми за тях.

Популяризирайте

В наши дни популярността и скоростта на информацията са от огромно значение. Почти всичко се случва и коментира в социалните мрежи. Както всяко нещо, това има и положителни, и отрицателни страни, от всички нас зависи кои ще преобладават.

Затова споделяйте, тагвайте, харесвайте! Допаднали са ви пътеките в някоя байк зона? Като минимум може да споменете в селфито си и да похвалите клуба, който се грижи за тях. Можете да споделите съобщение за негова предстояща акция, в която вие самите не можете да се включите. Може дори да призовете хората да направят дарение към него. Ако сте ползвали съпътстваща бизнес услуга и сте останали доволни, споделете го по начин, че да стане ясна връзката между тази услуга и поддръжката на местната инфраструктура. Изобщо, пропагандирайте културата на подпомагане и подкрепа на местните клубове, за да има повече и по-хубави пътеки за каране!

Защо говоря само за клубовете?

Факт е, че не само велоклубовете, но и много физически лица или групи от такива изграждат, поддържат или прочистват пътеки с цел каране на планински велосипеди по тях. Нима те не заслужават също подкрепа?

Много мои приятели и познати, както и аз самият, през годините сме подрязвали и почиствали пътеки от бодливи храсти, надвиснали клони, отделни паднали дървета. Други хора стигат и по-далеч, изграждайки скокове, виражи или нови отсечки. Всеки би могъл да се включи в подобни дейности, всеки би могъл и да ги подпомогне по един или друг начин. Лошо ли е това? За мен лично не е, но трябва да сме наясно с няколко неща, които правят този модел по-неустойчив от „клубния“.  

Всякакви подобни дейности, извършвани без предварително уведомяване и съгласие на собственика/стопанина на дадена територия, са на ръба на закона, ако не и отвъд него. Казвам го чисто формално, без да коментирам дали действията реално пречат или увреждат нещо. И ако при почистването на съществуващи пътеки, доколкото не се ползват моторни триони и не се изнася дървен материал, е малко вероятно някой да ви „докладва“ или санкционира, то при изграждането на нови пътеки или нови елементи по съществуващите нещата далеч не са толкова безобидни и понякога правят неприятно впечатление на стопаните/администраторите.

С оглед на това вероятно можем да спорим до безкрай кое е добро или лошо, кое е правилно или неправилно. Няма смисъл от тези спорове, но е важно да се разбере, че такива самодейности, дори да са перфектно направени и да не пречат на никого, нямат никаква „легална“ устойчивост във времето, защото собственикът/стопанинът на територията не се е съгласявал с тях и може по всяко време да ги премахне – например защото му пречат по някакъв начин, защото някой се е оплакал или защото е решил да си прокара оттам черен път за дърводобив. И в тези случаи никой и по никакъв законово обоснован начин не може да защити такива пътеки и труда, положен по тях. Т.е. неофициалната работа по пътеките може да е също толкова полезна, но като резултат е по-нетрайна и уязвима.

Освен това има случаи, в които неофицалното почистване на дадена пътека би било почти невъзможно. Пресен пример за това е пътеката покрай военното поделение над Кътина. Тази зима в горната ѝ част нападаха още много дървета (имаше такива и от предишни години) и в момента на практика е непроходима. Прочистването ѝ е възможно само с моторен трион, но размотаването и работата с такъв в която и да е гора, без предварително разрешение, си е откровена покана за глоба към горските. А за да се прочисти легално, няма как да отида аз или някой друг като физическо лице и да поискам разрешение – може да стане единствено чрез сдружение (велоклуб, туристическо дружество) или по инициатива на общината или съответното горско стопанство.

Този пример чудесно илюстрира важността и значението на велоклубовете. Ако пътеките над Кътина бяха „под крилото“ на някой велоклуб и той имаше създадени отношения с местното горско стопанство, прочистването ѝ щеше да е въпрос на няколко човека, един моторен трион и 2 часа работа. И това се случва вече ежегодно в байк зоните, които си имат ясен стопанин. Случват се и други неща, за които много от „крайните потребители“ може дори да не подозират – местните велоклубове изграждат добри отношения със собствениците/управниците на дадената територия, опитват се да градят някакви норми на поведение и взаимодействие с другите ползватели на горите, работят за нанасяне на пътеки и трасета на горско-стопанските карти и в лесоустройствените планове, така че тази туристическа инфраструктура да се превърне в нещо, с което горските стопанства да се съобразяват и да пазят. И понеже правилата и процедурите в държавата ни далеч не са перфектно работещи, в повечето случаи всички добри инициативи се крепят на крехкия баланс в отношенията по места, създаден с много труд, разговори и „тичане по институциите“ от страна на велоклубове и/или туристически сдружения. Вече имаше няколко случая, в които ценни за колоездачите пътеки бяха спасени от превръщане в дърводобивни черни пътища само и единствено с бързата и адекватна намеса на местните клубове, което би било невъзможно за пътеките над Локорско например, тъй като там много хора строят и подобряват, но не зная някой от тях да е организиран във велоклуб и да го прави с официалното съгласие на стопаните на територията.

Затова и аз в статията наблягам основно на модела с велоклубовете. Хубаво е, който може, да почиства и подобрява проходимостта на една или друга пътека, хубаво е да се създават и нови неща, но във времето и с поглед напред устойчивите модели за развитие на колоездачната инфраструктура са като бизнес или като дейност на сдружения с нестопанска цел, като се спазват законоустановените изисквания и се градят добри отношения със собствениците и управителите на горските територии.  

Реклама

Карайте етично

Стигам и до най-спорната част от статията. Може да се каже, че в някакъв смисъл тази „точка“ е продължение на един отдавна публикуван материал, посветен на няколко елементарни етични правила, прилагани от възпитаните планински колездачи в цял свят, когато карат по пътеки, които не са трасета за спускане в байкпаркове или състезателни трасета. В общи линии те могат да бъдат обобщени така: не цапайте и не замърсявайте пътеките и природата около тях; не увреждайте пътеките чрез карането си или чрез други действия (това означава например да не биете нарочно контри в завоите, да не сечете серпентините и завоите напряко извън пътеката, да не прокарвате нови линии с цел да спестите 2 секунди в Strava и т.н.); бъдете учтиви и предпазливи по отношение на други ползватели по пътеките (пешеходци, хора с домашни животни и др.). Сега, 15 години по-късно, „моралният кодекс“ не се е променил, но карането се промени много – и като велосипеди, и като места за каране, и като начин, по който се случва. И покрай тези промени възникват много нови групи/субекти с различни интереси и отношения между тях, които поставят и нови въпроси/проблеми.

Затова в наши дни към етичното каране бих добавил и съобразяването с препоръките и/или режимите за каране, определени от местния клуб, който поддържа пътеките. Възможно е някоя пътека да е временно затворена за каране – дори да не знаете конкретната причина за това, по-лесно и коректно е да се съобразите и да я пропуснете, отколкото на всяка цена да проверите защо домакините са я затворили. Може по някоя пътека да се работи, без да е официално затворена – ако имате информация за това, минималното, което е добре да направите, е да карате по-бавно и внимателно, а най-добре е просто да изберете други пътеки.

Възможно е местният клуб да препоръча някои пътеки да бъдат избягвани или дори изобщо да не се кара по тях, особено организирано. Тези казуси, макар и съвсем малобройни засега, са най-трудни, защото всеки си казва „Е откъде-накъде някой ще ми казва къде да карам и къде не?“. Формално е така – без официална забрана никой нищо не може да изисква. Но трябва ли да се стига до такава забрана, от която ефектът за всички би бил по-лош, ако може да се мине без нея? Ние, в ролята си на гости, няма как да знаем какъв точно е балансът в отношенията между местен клуб, администрация, други групи потребители. Възможно е да са постъпвали оплаквания; възможно е клубът да е поел ангажимент за ограничаване на въздействието по определени пътеки за сметка на други, където няма голям трафик; възможно е дори местният клуб да иска да се застрахова срещу възможни инциденти, които биха застрашили реномето на колоездачите. Витоша отдавна не е единствената зона с интензивно ползване и от пешеходци, и от колоездачи, а за да се избегнат проблемите на такива места, всяка от групите трябва да прояви известна толерантност, дори ако това означава да избягваме карането по най-натоварените пътеки. За външен човек тези доводи може да изглеждат ирелевантни, но за местната общност те може да са доста важни. И евентуалното несъобразяване с подобни препоръки в крайна сметка може по един или друг начин да рефлектира върху всички ползватели и пътеки в даден район – на администрацията понякога ѝ трябва малко, за да наложи забрана, и много, много повече, за да премахне такава.

Всъщност, ако погледнем в малко по-различна посока, много велоклубове вече имат сериозен проблем с моторджиите, които безогледно разорават пътеки, изградени с много труд и средства, без да броим факта, че по туристически и велотрасета създават и предпоставки за инциденти. Моторджиите използват точно тоя довод „Е откъде-накъде някой ще ми казва къде да карам и къде не?“, макар че всъщност законът доста точно е определил тези граници за тях. Те не разбират или нехаят за факта, че по този начин проявяват неуважение към чужд труд и към други ползватели. Едно е да караш по разни диви пътеки, дето я мине някой друг, я не, друго е да бръмчиш по утъпкани и оформени пътеки, където зад завоя може да изскочи спускащ се колоездач. И със сигурност велоклубовете биха се радвали много, ако има кой да обясни на моторджиите тези неща и да ги призове да не карат по туристически и велопътеки, но засега май не се намират такива хора или мотоклубове. Та с този пример исках само да илюстрирам, че когато някой велоклуб призовава да не се кара по определена пътека в неговия район, обикновено си има причини за това и евентуалните проблеми от такова каране сигурно ще са за неговата дейност, а не за тази на гостите.  

Разбира се, ясно е, че когато става дума за някакви етични (неписани) правила, нещата са много субективни. Ще има хора, на които тази част от статията няма да им хареса. Някои от тях дори ще са мои приятели. Затова е важно да кажа, че нямам за цел да критикувам когото и да било в лично качество. Всеки си има глава на раменете, морал и разбирания за света, хората и отношението към тях. Всеки преценява дали и доколко да се съобразява с неписани правила. Но може би не всеки осъзнава, че неписаните правила и спазването им всъщност са нещото, което в дългосрочен план може да отложи въвеждането на писани  правила, а те могат да са много по-неизгодни и ограничаващи за всички.


С тази дълга статия поставям началото и на една нова рубрика. Нарекох я „Пътекознание“. В нея ще добавя както някои статии, публикувани в предишни години, така и много други материали, които тепърва ще подготвям с помощта и на велоклубовете по места. Едно от първите неща, които ще се опитам да реализирам тази година, е серия от интервюта с представители на различни клубове, изграждащи и поддържащи трасета, чрез които да ви запозная с повече детайли относно тяхната дейност, трудностите, които срещат, проблемите, които решават и т.н. В рубриката ще публикувам и съвети и примери за изграждане и поддържане на велотрасета, добри практики, видеоклипове на тази тема и каквото още се окаже подходящо за нея. И макар че тематично тази нова рубрика е логично да бъде част от раздела „По пътеките“, поради технически причини засега я зачислявам към раздел „Специализирано“. Така или иначе мястото ѝ едва ли е толкова съществено… по-важно е да я запълня с хубаво и полезно съдържание.


Харесва ли ви съдържанието на MTB-BG.com?

Искате ли и занапред да има достатъчно от него? Вече можете да подкрепите дейността ни чрез Абонамент за физически лица.

3 Responses to “Няколко начина за подкрепа на хубавите велопътеки”

  1. maddrum

    Има нещо, което е останало незасегнато.

    Правят Витоша 100. Стотици колела минават в рамките на часове. Особено ако е кално самите пътеки след тях са като макарон. Не само, че няма кой да мине след това да поправи – те дори не изхвърлят боклуците, които хората в клинчета изхвърлят – гелове, пауър барове, спринцовки.
    Минава Драго с веломаратона си … не си маха дори лентите от гората след това.
    Минават Ема и Дани по Червената Шапцица, не само че не пипват нищо след тях, а напротив – променят си секции по тяхно желание, което довежда до скандал и замалко цялостно затваряне на пътеката.
    Досега не съм видял един „организатор“ на събитие, които да е минал след себе си и да направи нещо, което е някакъв тотален абсурд! Особено на някакви масовки като Витоша 100.

  2. Иван Христозов

    И като ги оправите- в ютюб, та местните мотористи да знаят къде да идат за да ги изорат като ниви

Оставете отговор

XHTML: Можете да използвате следните маркери: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>