Shimano Deore XT BR-M8020 (четирибутални дискови спирачки)

Редовно следя новостите в байк индустрията, но не ми се удава често да пробвам някои от тях. Не съм човек, който постоянно сменя нещо по колелото си. По-скоро съм въздържано настроен и упорито се самоизтезавам с несъвършенствата на допотопните, но изпитани решения. Когато реша да подобря нещо по велосипеда, се мотивирам не толкова от “новостта”, колкото от това как ще се отрази на моите нужди и очаквания. Гледам да не пропускам отчетливите технологични скокове в планинското колоездене – като например по-масираното навлизане на хидравличните спирачни системи, “революцията” на 29-ките, регулираните седалкови колове – и да проверя как ще ми се отразят. Още помня огромния трепет, с който си купих първите механични дискови спирачки на Avid. После минах на Formula Oro. Пробвал съм и Sram-ски хидравлики. Трябва да вървим напред! 😉 Дори и най-назадничавите.


Дълго време вече съжителствам и с моите двубутални Deore XT M775 и едва напоследък взех да се замислям за четирибуталните хидравлични спирачки. Те вече не са новост за пазара – понаместили са се играчите и сполучливите технологии. Чел съм и достатъчно за общовалидната “хапливост” на шиманските спирачки спрямо други марки, за отличните им възможности спрямо умерената цена и винаги съм смятал, че още по-голямата спирачна мощ при четирибуталките би била прекалена за мен. Какво пък! Човек на моята възраст има и други житейски приоритети…

Затова призивът на Любо Ботушаров за тест пилоти на новото поколение XT-та с двойно повече бутала дойде точно навреме, за да ме отърве от всякакви измислени задръжки. Нямах нищо против да покарам с тях и да видя каква е разликата с по-старите двубутални разработки на Shimano. Надявам се споделеното да има полза именно за хора, които стоят на границата между приятелското XC/AM каране и по-техничното, понякога спортно джаскане по пътеките (ендурото). И се чудят дали имат нужда от повече спирачна сила…

За продукта по-общо и на теория:

Според сайта на Shimano новият четирибутален апарат DEORE XT М8020 предлага с около 10% повече спирачна мощ в сравнение с двубуталното M8000 (при 180 мм диск), което го прави “идеално решение за по-агресивно каране по пътеките”. Той съчетава някои от технологиите, които Shimano използва при DH и Freeride насочените си серии Saint и Zee, с по-олекотен дизайн, повлиян от високата взискателност на XTR.

Спирачният апарат, сърцето на цялата система, е конструиран на базата на две двойки симетрични керамични бутала, но с различен размер. Според описанието на технологията, действащите на “входа” на диска в калипера по-малки бутала в комбинация с натиска на по-мощните при изхода на диска от апарата води до процес, който маркетинг отделът е нарекъл “трансфер на приложената сила”. Не ми става ясно точно за какъв пренос на силата става дума… Логично е по-малкото бутало и съответно частта от накладката, чрез която притиска то, да упражнява по-малка сила върху диска, отколкото голямото бутало. Това се компенсирало от изместената позиция на накладките спрямо буталата, т.е. (аз си го представям), че двете бутала притискат в различна вертикална точка накладките/диска, а не са една след/зад друга спрямо окръжността, по която се върти/търка диска. (Онагледил съм го на фиг. 1, източник https://bike.shimano.com).

Също убедително звучи заключението, че наличието на тези две точки на натиск върху диска намалява вероятността от вибрации и шум при работата на спирачката. По-голямата площ на натиска и на накладките са очевидни, но пък по-малкото бутало спестявало от размера на самия апарат. В комбинация с новото лостче SERVOWAVE цялата спирачна система осигурява според Shimano “невероятните 50% повече спирачна сила, отколкото предишните модели”. С други думи, ако новият спирачен апарат осигурява 10% от тях, значи по-голямото количество от тези 50% се дължи на по-добрата лостова система. Така изглежда според данните, които е дал производителят.

В тествания модел са приложени и т.нар. “ледени” технологии (ICE Technologies), които гарантират по-ефективно охлаждане на цялата система по време на работата ѝ. Към накладките са монтирани допълнителни радиатори, които да отвеждат топлината по-ефективно, а дисковете, с които Shimano препоръчва да се използва спирачката, имат структурата на сандвич – по средата има алуминиева “плънка”, която е разположена между две стоманени “филии”. [Хубав кулинарен абзац се получи 😉 ] Охлаждането е ключов параметър, който има отношение към постоянството в работата на спирачката (втвърдяване или потъване), износването на накладките/диска, евентуалното им глазиране и пр.

За мен беше новост информацията, че в този модел спирачка, а и като цяло в по-новите модели, Shimano влагат т.нар. “eднопосочно обезвъздушаване”. Картинката по-долу (Фиг. 2, източник https://bike.shimano.com) дава добра представа за какво иде реч. При обезвъздушаване спирачният флуид протича последователно през всички “кухини”, а не успоредно, както е било преди. Това намалява риска от образуването на въздушни джобове. Разбира се, използва се минерално масло.

Край на цитатите и теоретичните разсъждания.

Комплектът е оборудван със стандартните за последните няколко години лостчета XT BL-M8000. При тях новост е т.нар. I-spec II – интелигентна система за бърз монтаж върху кормилото и възможност за интегриран захват с командите на Shimano.

Отвъд прочетеното и напред към карането…

Какво значат всички тези проценти и разкрасени инженерни решения, преведени в директни впечатления и реални условия?

Монтаж

При мен спирачките дойдоха в комплект от апарат и спирачно лостче, маркуч, пълни с минерално масло и хубави сини кутии. Готови за монтаж. Закачих ги на моя Santa Cruz Nomad от второ поколение (рамката е произведена през 2011 година) и вилка X-Fusion Vengeance. Обичайно тежа около 85 кг с екипировката. В комплекта липсваха дискове и използвах моите налични, които са 203 отпред и 180 мм отзад. Монтажът и използваният стандарт не се различаваха от моите предишни XT-та и всичко пасна идеално. Спирачките дойдоха с органични накладки. Лостчетата от комплекта са все пак доста различни от моите (Shimano XT Servo Wave BL-M775), които са с напречно разположения преливник. От там идва и различната форма на самото лостче – на новите спирачки то е по-късо и с различна извивка. Затова се наложи да променя и положението на лостчето спрямо командите на кормилото, но това стана бързо и лесно чрез отварящата се гривна. (За да махна старите обаче, се наложи да вадя ръкохватките.) Усещането от контакта на пръста с върха на лостчето също ми хареса. Площта, предвидена за това на новия модел, е по-разлята и по-удобна. Както и на бившите ми лостчета, на по-новите има контрол за отдалечеността на лоста от ръкохватката (reach adjust), също и реглаж на точката от хода на лоста, в която накладките контактуват с диска – т.нар. free stroke. Досега съм се възползвал предимно от отдалечеността на лоста от дръжките, защото са ми относително къси пръстите, докато до другия контрол прибягвам само в изолирани ситуации – при по-износени накладки или просто в името на експеримента. Нямам спомен да съм разчитал много на промяната в “свободния ход” на лоста. Сега експериментирах и също не забелязах някакъв чувствителен ефект.

Основният “проблем” беше, че маркучът на задния апарат идваше малко дългичък за рамката ми отпреди “новата ера”. Дълго се чудих как да постъпя, но не ми искаше да скъсявам (в комплекта нямаше включено “буренце” при рязане на маркуча) и затова направих една примка между рамената на задния триъгълник. Видя ми се най-безопасно и защитено откъм “закачания” място. Маркучът се огъна послушно и плавно и си стои все така и до днес без да създава грижи.

Първа кръв

Успях да взема и монтирам спирачките точно в седмицата преди Благо Ендурото (19 май), в което се бях наточил да участвам. Имах известни притеснения дали ще успея да се адаптирам и дали няма да има изненади? Трябваше да се включа директно в състезателния ден и да скоча на новите спирачки без същинска проба и разработка. В четвъртък, когато ги монтирах на колелото, излязох да ги покарам из Западен парк (около 20 км по много лек почвен терен и на места чакъл). Не усетих никаква фрапантна разлика със старите “уреди” и след като си донагласих положението на лостчетата, донякъде заспах спокойно.

Дойде и неделята със състезателния ендуро ден в Благоевград. Беше първа надпревара за годината и вълнението май преобладаваше, за сметка на опитите за съждение и реална преценка на спирачките. Забелязах единствено, че при разтоварването и обръщането на велосипеда задната спирачка омекна, т.е. имаше фабрично въздух в системата – сравнително често срещано явление при всички марки, доколкото съм чувал. Лекото потъване на лостчето бързо се оправяше след няколко стискания, когато въздухът отиваше обратно в разширителния съд. Благите трасета не са много трудни, изваяни са добре и спирачките не се натоварват много. Мога със сигурност да потвърдя, че не изпитах никакъв шок от промяната на спирачките. Благодарение на нуждата от известно разработване те плавно преминаха в оптимален работен режим. В края на деня – дали заради еуфорията или достойното представяне, или пък съм задобрял (!?)… ми се струваше, че не съм използвал спирачките. Дори и при най-дългите етапи (първият особено, който завършва сравнително стръмно със серия от дълги и по-кратки обратни завои) не изпитах никаква умора в предмишниците. Все още не можех да преценя, но логичното обяснение бе по-голямата мощност на спирачките, по-бързото спиране и по-малко “натискане”, измерено във време и усилия.

Каране, каране и предимно каране

Тепърва предстоеше да разбера. През следващите два месеца и половина имах възможност да карам най-разнообразни терени и места като продължителност и натоварване. Всяка седмица отскачах поне веднъж до Витошките пътеки: Копитото зад хотела, Червената шапчица, спускането от Кумата до Бояна – като цяло по това време на годината е предимно влажно, мокро до кално. Ходих и на Локорско (двете пътеки). В края на юни месец беше Перпендикулярната вселена из Източните Родопи, където е предимно сухо и ронливо, а веднага след това последва и ендурото в Петрич с песъчливи до сухи и прашни трасета. Успях да запиша и две карания над Сливен, където май има от всичко – скоростни и чакълести пътеки до бавни, технични и много изморителни Хайдушки изпитания. Не съм пропуснал и над Желява двете пътеки (Скритата и Класиката). Последно, преди да сложа и финалните щрихи на този тест, направихме и епично спускане от вр. Мусала по северната пътека и после любимото Дено-Шатър-Ситняково – мисля, ултимативното изпитание за физиката и спирачките това лято. Общо до днешния ден съм навъртял малко над 540 км. Доволно и интересно!

Поведението на спирачките се запази през цялото време едно и също, абсолютно предвидимо. Не съм чул неприятни звуци от триенето на накладките и диска – може би онзи довод с двете разместени точки на контакт между буталото и диска работи. Точно преди спускането от Мусала се наложи да сменя задните накладки – т.е. издържаха около 500 км доста интензивно каране. Както се вижда по-долу, износването е абсолютно равномерно, като лявата е с малко повече феродо. Факторите тук са различни – от монтажа и настройката, до износването на диска (да повторя, моите дискове са вече доста износени) и не мога да припиша този ефект единствено на спирачките. Подмяната на накладките стана бързо и лесно. В сравнение с предишния ми модел, Shimano са сложили една “по-умна” скоба за обезопасяване на болта за фиксация на накладките, която се отваря и връща доста лесно.

Както може да се предположи, различните терени предизвикваха различно натоварване, но дори и на финалната част на Папреница в Петрич не усетих прегряване или недостиг на сила в спирачките, а и в моите мишци. Винаги оставах с чувството, че мога да стисна още. Това е най-очевидната за мен разлика от предишните ми двубутални XT-та – при тях съм изживявал моменти, когато колкото и повече да стискаш, май колелото не иска повече да спира.

На едно от спусканията на Витоша преживях малка авария – при едно странично усукване бордът на предната гума изпусна въздух и боза. Не бях взел помпа и трябваше внимателно и бавно да сляза до долу. Гумата се беше изметнала толкова,че опираше в ботушите на вилката. Логично, спирачките бяха най-добрият ми приятел в този момент. Въпреки продължителното и голямо натоварване, отново нямаше редовните симптоми на прегряване – силна миризма на изгоряло феродо, глазиране и посиняване на диска. Спирачката просто си работеше. В това “чудо” навярно имат роля, разбира се, радиаторните накладки, сандвичевия диск и, ако си спомняте от техническото описание, онова еднопосочно протичане на спирачния флиуд през апарата. Липсата на джобове помага за циркулацията на минералното масло и “загрятото” бързо отива към по-прохладните зони на системата, а в “мястото на екшъна” влиза нова и охладена течност (при условие, че припомпвате спирачките, а не ги държите постоянно натиснати). Това е обаче мое тълкувание, защото инженерите говореха за ролята на тази конструкция при блийдването, но… кой знае.

Все още не съм извадил въздуха от задната спирачка, но като изключим „ефекта на обърнатото колело“, в реални условия не съм усетил проблеми, дори и при гореописаното аварийно спускане на спирачки и тяхното претоварване. В такива ситуации е нормално въздухът да се разшири и да “вдърви” лостчето, но не се случи нищо подобно.

Мълвата се носи…

При коментирането на шиманските спирачки често се чува аргументът, че нямали “модулация”, т.е. по-плавно и постепенно предаване на спирачното усилие от лоста към накладките. Опасявах се, че заради по-голямата мощност на четирибуталния модел, който изпробвам, най-сетне и аз ще “пострадам” от този феномен. Обичам да карам по доста технични терени, където границата между минаването и човката е доста тънка, особено в завой. Терени като Хайдушката пътека над Сливен, а и, разбира се, спускането от Мусала, предлагат достатъчно изпитания в тази насока. Какво усетих аз? Ако трябва да го кажа по-просто, с новите спирачки усетих повече увереност и възможност за дозиране. Дали това се дължи на някаква по чудо явила се “модулация”, не съм сигурен. Моето обяснение е в по-голямата мощност на спирачния апарат и лостчето. Не ми се налага да стискам юнашки и аварийно, а по-скоро галя (пресилено казано) лоста. Това съответно помага на нервите и мускулите да дозират по-точно усилието. Като добавим по-малкото натрупване на умора, се появява и повечето контрол. Много показателни в това отношение са опитите ми да правя преден баланс. Знаете, онзи келешлък, дето се засилваш и спирайки, вдигаш задницата. Все още съм далеч от какъвто и да е истински преден баланс, но плахите ми опити са по-сполучливи от преди. Отново за мен обяснението е по-мощните спирачки и по-прецизното дозиране на усилието.

Обобщение

Както може да се усети от тона на текста ми, четирибуталните XT-та като да са направени за мен, за текущите ми възможности и изисквания. Ако мога отново да изредя достойнствата, които собствено усетих, са: по-голямата мощност, дължаща се на апарата, но не по-малко и на лостчетата, откъдето идва и по-доброто усещане за контрол при спиране; не регистрирах в нито едно каране прегряване на системата, отлично охлаждане. Удобството на лоста, освен с формата и добрите възможности за реглаж, отново са свързани и с по-малкото усилие при натискане на спирачката. Единственият недостатък, абсолютно лечим и дори неизбежен, е фабричното наличие на въздух в системата на задната спирачка.

Всички направени изводи са свързани с моите личен опит и изисквания. Затова, ако се опитам да обобщя ситуацията, в която се намирам – някъде след средата на велосипедния ми и биологичен житейски път, т.е.тежа на мястото си с около 80 кг и се опитвам да премина от средно-добро към по-добро ниво на каране, бих могъл да препоръчам на всеки планински колоездач със сходно самоусещене да изпробва по-мощните четирибутални спирачки на Shimano.