Петрич Ендуро бе достоен завършек на сезон 2018 – страхотно място, трудни трасета, оспорвана надпревара и всичко това с хубави хора и при хубаво време. Сега обаче, след като всички състезания за тази година са зад гърба ни, и преди да е дошъл следващият сезон, искам да „зачекна“ една тема, която в никакъв случай не е нова, нито пък вълнува само мен. А темата е: колко трудни (технически и физически) трябва да бъдат етапите в ендуро състезанията в български условия? Бързам да успокоя надигащите се вероятно страсти – не се смятам за човека, който ще даде отговор на този въпрос. Отговорът, повече или по-малко, го даваме всички ние, участниците, чрез броя си в едно или друго събитие. Но дори и тогава той не е еднозначен!
Не е еднозначен и заради това, че в ендурото всяко състезание и всеки етап са различни и това е едно от най-хубавите неща в тази дисциплина. Едни предпочитат по-меки и бързи пътеки с повече ритъм – има ги! Други искат по-груб и труден терен, сходен с DH трасетата – и това го има! Трети харесват по-спънати и технични пътеки, по-естествени и с минимална човешка намеса – макар и по-малко на брой, има дори и такива. Така че от имане никой не може да се оплаче, а и тази статия в никакъв случай няма за цел оплакване от нещо…
Всъщност защо повдигам въпроса? Защото покрай почивките преди стартовете на първи и четвърти етап в Петрич (или в задъхването след края им) много хора коментираха именно това – къде да бъде поставена тънката граница между удоволствие/предизвикателство и „бедстване“, между атрактивност за публиката/стимул за карачите и риск/опасност за много от тях, между „изграждащо“ физическо натоварване и преумора. Същите въпроси са били обсъждани и в други състезания (например витошкото ендуро или Elevation 999), а с обратен знак пък съм слушал спорове по отношение на Банско, Благоевград и Осогово – че едва ли не там всеки може да кара и няма как да се отсеят по-добрите. Проблемът е, че отговорът винаги е субективен – за всеки тази граница е различна.
Мнозина ще кажат, че създавам изкуствен проблем. Така е, проблем реално няма. Ендурото по дефиниция е тежка дисциплина с трудни и технични пътеки – по това спор няма и най-лесно е да приключим въпроса с обобщението „на който не му харесва така, да отива да кара нещо друго“. И то така и става. 🙂 Най-лесно ми е да илюстрирам „проблема“, цитирайки споделеното от един приятел на старта: „Не че ние не можем да ги караме тези трудни етапи – можем и даже ни харесва! Но колко са хората, които могат и биха дошли да ги карат?“.
Ето тук вече би трябвало да разбирате накъде бия. Точно както по темата с трасетата, която Александър Русев повдигна наскоро и ще продължим да говорим по нея и с други хора, темата за трудността на състезанията засяга баланса между масовост и достъпност за участниците, от една страна, и високи спортни постижения за една малка част от тях, които имат капацитета да ги постигнат, по покрай тях и още няколко десетки могат да дръпнат нагоре в уменията и издръжливостта. В този смисъл въпросът за трудността стои най-вече пред организаторите на състезания, защото те трябва да преценят дали искат да има повече участници (което предполага по-лесни състезателни етапи) или предпочитат да развиват наличната „сцена“ към по-високо ниво на каране. Труден въпрос, защото и двете неща са важни.
Един от най-силните аргументи за по-трудни етапи е, че в елитни надпревари като Световните ендуро серии пътеките обикновено започват от нивото на нашите най-технични трасета. И макар че в много случаи са по-кратки като дължина, всички знаем, че има нечовешки етапи, които най-добрите в света преодоляват за 15-18 минути. На това обаче се противопоставя другата гледна точка – може ли да се равняваме по EWS, където състезатели от цял свят на ниво над средното се борят изобщо за влизане в списъка с няколкостотин участници, при положение че нашите състезания рядко надхвърлят 80-100 човека, и дали начинът за достигане на онова ниво са по-трудни състезания у нас, или по-скоро трябва да се търси по-широка база, от чиято конкуренция да се появят достатъчно силни състезатели и така да се вдига нивото?
Няма универсален отговор, но може би има добри решения на тази дилема. В Словения например още преди 1-2 години националните ендуро серии бяха разделени на две – SloEnduro, включваща по-трудни трасета, по-силна конкуренция, двудневни състезания и т.н. (показателно е, че едно състезание от тази серия през 2018 г. бе кръг и от EWS), и Enduro4Fun – серия за любители, в която преобладават еднодневни формати с по-леки състезателни етапи, за да се наблегне на по-масово участие и привличане на повече хора към спорта. Уви, ние и със Словения не можем да се сравняваме, въпреки че сме повече като територия и население, но тук важното е друго – да осъзнаем има ли нужда от разделяне на ниво любители от ниво спортисти и ако има такава нужда, да се потърси адекватно решение.
А то, решението, може би е по-близо, отколкото си мислим! В много от ХС състезанията (в широк смисъл) отдавна се практикува разделяне на категориите не само по възраст, но и по ниво на каране – хоби и елит. Подобно разделяне може да се приложи и към ендурото, при това има начин да се случи много елегантно и естествено, с минимален брой „засегнати“, защото хем форматът го позволява, хем добрата организираност на състезанията в Българските ендуро серии дава възможност за избягване на някои грешки и негативи, които са налице в ХС дисциплините.
Ще си позволя да начертая един примерен план, за да добиете представа какво имам предвид:
1. Промяна на категориите по възраст, така че да се доближат още малко до тези в Световните ендуро серии и в същото време да са съобразени с българските условия. Аз например за начало бих направил следните категории: жени, младежи до 18 г., мъже хоби (19-39 г.), мъже елит (19-39 г.) и мъже мастърс (40+ години). Ако някога се случи така, че в рамките на една година да има средно повече от десет жени в състезание, тяхната категория може също да се „раздроби“ по възраст, както е в EWS. Дотогава обаче по-скоро би било нелепо да имаме 2-3 категории с по 2-3 участнички.
2. Както виждате, основната категория (мъже 19-39 г.) е разделена на две нива – хоби и елит. Важно е това разделяне да стане за целия сезон, т.е. да не може човек да си сменя категорията в зависимост от събитието – ако при първото си състезание си решил, че ти се кара повече и по-сериозно, записваш се в елит и си там до края на годината, същото важи и за хоби. Важно е също така, тъй като в ендурото от самото начало има обща ранглиста за сериите, да се създадат правила за „задължителна“ конкуренция – например топ 10 от тазгодишните групи мъже елит и мастърс А задължително да карат следващата година в категория мъже елит. По този начин ще се избегне недоволство от евентуалното участие на твърде силни карачи в хоби категорията. Може също така да се допусне участници на възраст над 40 г. да се запишат в елитната категория, ако смятат, че там им е мястото.
3. Взимат се като основа всички досегашни състезания и планираните бъдещи и се анализират внимателно етап по етап, за да се прецени кои етапи са подходящи за по-масово участие (т.е. за категория хоби) и кои са твърде трудни технически или тежки физически, което ги прави подходящи само за категория елит. В общи линии, прехвърляйки всички отминали събития в паметта си, в повечето случаи се сещам за един или максимум два етапа дневно (пиша го по този начин заради двудневното Elevation 999), които обикновено са по-трудни и тежки. Има и редки случаи, в които едно и също трасе може да бъде направено по-лесно или по-трудно чрез отваряне/затваряне на отделни линии и/или заобикалянето им.
4. След този анализ за всяко състезание през следващия сезон се оформя програмата по следния начин:
– мъже елит карат по пълна програма с включени всички етапи;
– останалите категории (жени, младежи, мъже хоби и мъже мастърс) карат по „олекотена“ програма, от която най-често ще е изключен един етап, който се явява най-труден технически и/или физически.
При подобна схема, наред с очевидното повишаване на достъпността за хора, които все още нямат увереност/издръжливост за най-трудните пътеки, има и някои допълнителни плюсове, например: А) по време на тренировките на всеки ще е позволено да кара навсякъде, независимо от категорията си – така хоби карачите, ако не ги мързи, ще могат да пробват и най-трудните етапи и да преценят реалистично имат ли място по тях, или още им е рано; Б) по време на състезанието всички други категории ще могат да влязат в ролята на публика за мъже елит, тъй като ще са освободени от каране по един или повече от трудните етапи – въпрос на организация и програма е те да бъдат стимулирани да „консумират“ почивката си край трасето за категория елит.
Разбира се, няма пречки едно състезание да бъде таргетирано изцяло към хоби карачи (т.е. всички етапи да са достатъчно „леки“ и да важат за тези категории) или изцяло към опитните карачи (т.е. да се знае, че и за хоби категориите са включени трудни трасета и който дойде, независимо от категорията, ще трябва да се поизмъчи).
Важното е в повечето стартове да има условия максимален брой хора да се забавляват безопасно и мотивиращо и според мен това е напълно постижимо, при това без много допълнителни организационни ангажименти. Даже бих казал, че при една и съща работа, организаторите ще могат да се радват на повече участници, още по-приятна атмосфера, по-добро покриване на разходите по състезанието и повече гъвкавост. За да се случи обаче, те трябва да действат заедно, както и досега, а не да разделят нещата „на парче“, както е в ХС дисциплините, където всеки втори организатор работи по свои правила (за щастие постепенно това също се променя, но засега бавно).
Подхващам тази тема публично, без да съм я коментирал с организаторите – сигурен съм, че всеки има какво да каже по нея и призовавам да го направите, а оттам нататък тези, които са се нагърбили с нелеката мисия да организират за всички нас този тип забавления и предизвикателства, ще си направят сметката какви цели искат да постигнат и как. Ще е чудесно, ако някой излезе и с по-добри идеи от моите, а може и да се окаже, че сегашното положение устройва всички с разнообразието си и просто едни състезания ще са по-достъпни и ще привличат повече хора, а други ще са по-трудни и ще им се носи славата на сериозни предизвикателства – никой не е казал, че това естествено развитие на нещата е нещо лошо. 🙂
Отворих по този въпрос отделна тема във форума, защото от коментарите във Facebook не се знае какво ще може да се открие след време: http://www.mtb-bg.com/forum/viewtopic.php?f=3&t=194346.
