Световно първенство 2016 във Вал ди Соле – подробен репортаж от спускането

През 2007 г. като върли фенове на планинското колоездене си организирахме с брат ми една екскурзия до Марибор, Словения, където се проведе най-близкият до България кръг от Световната купа. Това състезание преобърна представите ми за това какво е каране, какво е висока скорост и какво е труден участък. Почти 10 години минаха, преди да имам шанса отново да видя най-добрите в света, да ме обгърне пушилката изпод гумите им, да се питам как завиват с такава скорост на такива места… Втората ми среща с тях бе на най-подходящото място – Световното първенство по спускане и 4Х във Вал ди Соле, Италия, където е едно от най-трудните трасета изобщо, познати на международната сцена, и където преди мен вече бе отишъл (за първи път от много години) български национален отбор. За тях пътуването бе организирано и финансирано от очевидно все по-работещия Български колоездачен съюз. За мен всичко това се случи благодарение на Monster Energy, за което им благодаря от сърце, защото именно сърцето докосват емоциите, съпътстващи едно такова събитие!


Вал ди Соле не е населено място, а цяла долина, обградена от стръмни склонове и приютяваща много села и градчета с уютни хотелчета и много приятна велоалея, която ги свързва. Комезадура, където са кабинковият лифт и състезателните трасета, е едно от най-малките села в района – повечето му къщи се виждат на горната снимка. Пътуването ми дотам и обратно, което бе доста интересно на моменти, ще намери място в отделен разказ, тъй като не е пряко свързано с надпреварата, освен че последната бе негова цел. Впрочем и тук няма да говоря само и единствено за карането, още по-малко пък за резултатите – ако не сте гледали прякото предаване, може би поне сте прочели краткия ни репортаж от финалите, а също и предходния от тренировките. Сега ще се опитам да навляза по-дълбоко в това, което представлява едно такова състезание, считано от мнозина за най-важното през целия сезон.

Първото, което прави впечатление в подобно състезание, е мащабът и нивото на организацията. Колкото се може повече дейности са изтеглени предварително във времето, така че на място само да бъдат потвърдени и да бъде осигурено максимално бързо обслужване. Конкретно в моя случай това означаваше, че още в предходния месец си бях направил онлайн акредитация, като на място само свериха данните от личната ми карта и ми връчиха журналистическия пропуск. С него се отправих към медия центъра, разположен точно до финалната зона, като си мислех, че този пропуск ще ми осигури и жълта фотографска жилетка, даваща право на човек да стои в зоната за фотографи непосредствено до трасето. Уви, тук ударих на камък – оказа се, че тъй като съм представител на нова медия, не ми се полага такава екстра, т.е. трябваше да си намеря място за снимане сред публиката. Това в известна степен ме затрудни, защото на много места в кадрите ми се навираха двойно повече ленти и хора, но пък е нещо, което свидетелства за строгата йерархия и правила по отношение на мероприятието. Същото важи и за състезателите и изобщо за членовете на отборите – мениджъри, механици и т.н., както и за многото хора (стотици, без преувеличение!), ангажирани по един или друг начин с организацията. Всеки, който има нещо общо със събитието, различно от това да бъде зрител, получава определен тип пропуск и определени права и задължения, свързани с него, няма хър-мър! Няма и как да е другояче при подобна проява, която събра в неделния ден няколко хиляди човека край трасето.

Като стана дума за публиката (която между другото заплаща билет, за да гледа това състезание!), тя е едно от нещата, които правят подобно събитие запомнящо се преживяване. Много е трудно да останеш безучастен, когато десетки хора около теб викат, свиркат, дрънчат или пляскат, да не говорим за по-тежките случаи с моторни резачки, кречетала и прочие уреди, които имат една единствена функция – да създадат непоносим шум, който се надига като вълна с всеки следващ състезател по трасето, и особено при преминаването на италианец или на някой от фаворитите. Думи като „невероятна атмосфера“ отдавна са се превърнали в клише, но има случаи, когато прилягат съвсем точно и за мен Световното първенство бе такъв пример.

Много интересни хора могат да бъдат видени покрай лентите. Разбира се, преобладават младите хора, облечени спортно или направо колоездачно, което не оставя въпросителни относно хобито им, но наред с тях забелязах какви ли не още типажи – включително лелки и чичовци, пъплещи с видимо усилие покрай стръмното трасе, за които искрено се учудвах какъв дявол ги е довел тук. Останах с впечатлението обаче, че Световното първенство е своего рода зрелище за цялата област, т.е. наред със запалените фенове имаше и много хора, които просто го приемаха като възможност за разходка с гледане на нещо интересно. Нагоре-надолу се извършваше едно постоянно преселение на хора с раници, фотоапарати, кучета, велосипеди, деца и всевъзможен друг инвентар. За улеснение на този човекопоток на най-стръмните места бяха опънати и въжета, за които да се хванеш, така че да се избегнат случайни батални сцени като описаните в шипченската епопея.

При такава публика не е учудващо, че някои забравяха умората и отброяването на хронометъра и се раздаваха на финала със стил. За съжаление на горната снимка не се вижда ясно пускането на кормилото, което е запазена марка на Мик Хана и австралиецът не пропусна да зарадва трибуните с него.

Феновете могат да утрепят цял ден и в зоната с шатрите на отборите. Големият терасовиден паркинг до лифтовата станция бе превърнат в нещо като село от шарени парцели, в което лесно можеш да видиш всяка от звездите в спускането барабар със свитата около тях. Макар че участието в Световното първенство е по национален признак, т.е. състезателите представляват държавите си, а не определен търговски отбор, беше много лесно да се отличат професионалните  спортисти, тъй като те си бяха в комплект с целия антураж от механици, мениджъри и оборудване.

Наред с това всеки от по-големите производители на компоненти по окачването, скоростната система или колелата на велосипеда също присъстваше с щанд, който имаше както рекламни функции, така и обслужващи за същите тези професионални и спонсорирани карачи, които познаваме добре от отразяването на Световната купа.

И макар че подобна привилегированост може да се стори на някого несправедлива, тя върви ръка за ръка с почти пълната липса на уединение – звездите може би са свикнали с това, но към тях и велосипедите им почти непрекъснато са насочени фотоапарати и камери, протегнати са ръце за автографи, а на моменти десетки хора се струпваха около някоя от шатрите, за да гледат как някой от известните дава поредното интервю или обяснява нещо за велосипеда си.

В същото време, на същото място са разположени и лагерите на националните отбори. Някои бяха по-големи и добре оборудвани, други по-малки и импровизирани, но макар и намиращи се буквално до лъскавите „витрини“ на професионалните отбори, националните „парцели“ бяха значително по-тихи и спокойни. Един от тях бе и лагерът на българския национален отбор.

Макар че и преди е имало инцидентни участия на български състезатели в кръгове от Световната купа и дори на Световно първенство, през 2016 г. България за първи път участва в събитие от такъв ранг по правилния, или по-точно по нормалния начин. Разноските за това участие бяха поети от Българския колоездачен съюз, а карачите отидоха не по някакъв импровизиран начин със собствените си МПС-та и родители в ролята на поддръжка, а като отбор с ръководител, механик, специализиран превоз, шофьори и още 1-2 помощници. Всичко това можеше да бъде обхванато с един поглед върху нашия лагер, който се отличаваше главно по трибагрениците, а и по познатите лица в него. Макар че рядко имаше момент, в който всички да са там (едни караха, други почиваха), Любо Тодоров рядко оставаше сам, докато поправяше нещо по поредния велосипед. Карането по такова трасе е изключително натоварващо и за хората, и за байковете, така че нашият механик бе един доста зает човек в тези няколко дни.

За трудността на трасето вече говорих в репортажа от тренировките. Тя не идваше от отделните участъци като този на горната снимка, а от това, че почти цялото трасе (без първите и последните 200-300 метра) бе съставено от такива корени и камъни, разхвърляни в брутален безпорядък и по доста стръмен склон. Иначе като отделни елементи и секции сме виждали такива неща и в Сопот, и в Боровец, и в Пампорово, и в Златица, но когато цялата писта е изградена от тях, нещата изведнъж стават в пъти по-тежки. Досега винаги се е случвало дори и при най-трудните секции да виждам определени линии, които изглеждат по-лесни за преминаване – може да е сложно влизането в тях, може да е излизането, но все пак обикновено има някаква поредица от препятствия, които да изглеждат по-щадящи и достъпни, ако не друго, поне по-прави. Тук такова нещо нямаше! Дори когато виждах откъде минават най-добрите, не бих нарекъл дадената линия по-добра, по-лека, нито дори по-бърза. Цялото трасе бе изключително насечено, пълно с дупки, канари и коренища и изобщо не съм сигурен, че имаше по него линии с отчетливо предимство, защото винаги те очакват само изброените неща – спестяваш си ги в този завой, но ги получаваш в следващия; изправяш по-рано тук, за да се набиеш в рязък завой там. Изобщо, трудно е да се говори за каквато и да е чистота в карането, а от този постоянно грубиянски терен много бързо се натрупваше и умората, която от средата нататък видимо завладяваше много от участниците, включително и българските.

И точно по това трасе човек вижда какво всъщност могат спускачите от професионалните отбори! Не е толкова впечатляваща скоростта, с която преодоляват отделните препятствия и секции, колкото начина, по който навързват поредицата от такива трудни елементи. Тези хора наистина смеят да пуснат спирачките и да ги натискат мощно, но за кратко, на точните места! С тяхната скорост линиите по трасето сякаш се преобразяват, защото неща, които спъват повечето други участници, се превръщат за най-добрите в попивки или в рампи за следващото изпомпване. Всяко движение е удивително прецизно и всяко минаване по принцип е много логично, но направо страшно за гледане, защото „стъпването накриво“ може да ги запрати като катапулт върху стърчащите от прахоляка остри скални ръбове или в съседните дървета. 

И наши и чужди изпитаха ефекта от подобни грешки. Теодор Мавродиев и Росен Ковачев не успяха да карат на финала, след като в дните за тренировки имаха подобни близки срещи с каменната облицовка на трасето. Заради сериозни падания в неделя състезанието бе прекъсвано два пъти, хора бяха изнасяни на носилки и дори с хеликоптер. Карането на най-добрите може би изглеждаше измамно лесно на моменти, но никога не ми се стори безопасно – рискът просто се стелеше навсякъде.

Прахолякът също! Още при първите няколко вдишвания в петък усетих, че тук е добре човек да си инсталира филтър за едри прахови частици – иначе те директно полепват чак до трахеите. Не случайно някои хора в публиката се бяха дегизирали като при обгазяване – с кърпи през лицата (а някои бамбини и с ефирни шалчета).

В петък много от участниците все още привикваха към трудното трасе, а наблюдателите бяха по-рехаво наредени. Несвикналите с участия в СК състезатели се спираха на доста места и гледаха как минават професионалистите, макар че само гледането никога не е достатъчно.

Българите също разглеждаха внимателно линиите и избора на звездите. Ще се повторя, но може да се каже, че нашите карачи вече са натрупали известен опит и макар че бяха видимо по-бавни от топ-състезателите, минаваха като цяло по правилни линии и изглеждаха достатъчно стабилни през повечето време, макар че от време на време някой камък или хлъзване ги запращаха в дълбокия прахоляк.

В събота броят на хората край лентите вече беше доста голям. Причината е (освен почивния ден), че имаше тренировка с времеизмерване, която да даде идея какво можем да очакваме на финалите. Иначе квалификация нямаше – всички записани участваха и на финала, стига да оцелеят дотам. За младежите имаше единствено подреждащо спускане, т.е. без отпадане, но се взимат предвид времената за съставяне на стартовия списък. В този ден разбрах, че дори при такава проява се случва да настъпят промени в програмата – такива бяха направени и в двата почивни дни, като за неделя бяха обявени достатъчно рано, заедно със стартови списъци и т.н. Друг интересен детайл е, че с наближаването на последните (най-бързи) състезатели интервалът от време, през който ги пускат, се увеличава – например в неделя мъжете започват стандартно с 1 минута, но топ 10 карат с 3 минути между всеки участник. Така за публиката на финала е по-лесно да следи какво се случва на големия екран, наблюдавайки почти цялото спускане, преди да види съответния карач на живо, излизайки от гората.

Още една разлика спрямо нашите (на практика любителски) състезания е в цялостната подготовка и обезпеченост на участниците – вече споменах за отборните механици и поддръжници, като вторите се занимават например с това да придружат състезателите до старта, за да качат там тренажори за загряване.

Ако се чудите как се стига до такова ниво на каране и на състезания, горната снимка в някаква степен отговаря на въпроса. Всичко в дисциплината форкрос приключи с финалите в петък вечерта, но и в двата почивни дни по трасето имаше върволица от деца, които се забавляваха по тази съвсем професионално изградена писта. Добрите условия за каране и конкуренцията посрещат подрастващите още с първите завъртания на педалите, което може би е най-важното за напредъка им в карането.

Не липсваха и чудаци като този „неуместно“ екипиран шосеен велосипедист, който също си търсеше белята по 4Х трасето и си я намери буквално на 30 метра след тази снимка. Пък може и да е видял 5 евро, изпуснати при някое от многобройните падания на това трасе, знае ли човек…

При немалкото инциденти се видя ясно колко хора имат грижата за едно или друго нещо – докато спасителните екипи търчат нагоре с носилката, други хора транспортират надолу велосипеда на пострадалия, после отборът си го получава на определено за това място. Различих поне няколко различни групи хора, ангажирани с работа покрай трасето – маршали, помощници за какво ли не, спасителни екипи (включително медици), горски стражари – може да е имало и други…

В неделя, денят за финалите, българските участници (тези, които не бяха контузени) имаха  твърде малко късмет спрямо тренировките. И двамата ни младежи – Валентин Тенев и Мартин Ненчев – се отчетоха с падания по трасето. Усещането, когато чакаш твоят човек да се появи през равен интервал с другите, а това не се случва, е доста неприятно – стомахът се свива, независимо дали се опитваш да прогониш лошите мисли, защото при това трасе забавянето обикновено не е свързано с нищо хубаво. За щастие и двамата пресякоха финала карайки, което е по-важно от конкретния резултат.

Йоан Нейчев почти падна пред очите ми в един от многото стръмни и изровени участъци, но все пак успя да се задържи върху велосипеда. Това беше при първото му минаване. Скоро след това той беше спрян от маршалите заради размазване на друг състезател на финалния скок, така че по-късно Йоан повтори спускането си, но аз не знаех за този развой и не го видях. При второто си спускане младият ни състезател просто не издържа физически и се наложи да спре за момент, за да отпусне поне за малко мускулите на ръцете си. „Черната змия“ не е трасе, което човек би желал да спуска два пъти състезателно в рамките на по-малко от час…

Стивиан Гатев, макар и непоклатим в карането си до този момент, изглеждаше странно разконцентриран и нестабилен при минаването си покрай мен. Помислих, че е падал, но после стана ясно каква е работата – предното спирачно лостче на Стиви се разхлабило от всичкото това блъскане по трасето и в един момент се извъртяло толкова надолу, че станало на практика неизползваемо. Това принудило нашият състезател да спре и да го извърти обратно – нещо, което зрителите на прякото предаване са видели на камерите.

Лошият късмет обаче не бе привилегия само на българите. Миналогодишният шампион Лоик Бруни премина по-голямата част от трасето със спукана задна гума. Аарън Гуин за пореден път се размина с единствената титла, която още не е печелил в спускането. Леко сгрешена от американеца линия, опит за предотвратяване на падане и БАМ! – задното му колело направо се разпарчетоса.

Затова пък Дани Харт бе във вихъра си! Британецът се възползва максимално от инерцията, набрана с трите поредни победи в Световната купа и добави втора шампионска титла сред трофеите си. Не ще и дума, че Харт е майстор, когато става дума за трудни трасета и условия – така беше в Шампери преди няколко години, така беше и тук! Друго интересно явление е, че състезатели като него, които от години са толкова близо до върха, понякога имат нужда просто от една победа, за да си повярват напълно и да се „отпушат“. Помним какво беше и с Джош Брайсленд през 2014 г., когато след няколко победи в СК той изглеждаше сигурен шампион на световното в Хафиел, преди да прескочи попивката на финалния скок, размазвайки глезена си.

И като говорим за британските успехи, а те просто не могат да бъдат подминати, ще спомена, разбира се, и първото място на Рейчъл Атертън при жените. Интересното е, че ако слушаме някои нейни интервюта, състезанието е било много по-трудно за нея, отколкото изглеждаше отстрани. Рач съвсем не е била сигурна в успеха си и като цяло е фаворизирала съперничката си Трейси Хана (Австралия), която определено има опит в сухи и прашни условия. В крайна сметка обаче Атертън за пореден път бе най-бърза и това като че ли бе изненада само за нея.

Най-голямата изненада за деня обаче също дойде от Острова. Младият състезател Лори Грийнленд, за когото едва ли някого очакваше да влезе дори в топ 10, седна на горещия стол след брилянтно каране по ръбатото трасе. 19 човека стартираха след него, но преди Дани Харт никой не успя да подобри времето на Лори. Когато и Гуин приключи, преди изобщо да е започнал, младият британец се оказа сребърен медалист на Световно първенство – можем само да гадаем дали това ще се трансформира в повече увереност и успехи през следващата година, но във всички случаи е сигурно, че изпращаме един от най-оспорваните и интересни сезони в спускането и по всичко личи, че ни очакват такива и занапред.

Когато коментаторите обявиха отпадането на Гуин, състезанието на практика приключи, но за хората с жълти жилетки и големи фотоапарати то сякаш сега започна. Спринтът на 100 метра в пълно бойно снаряжение доведе до пълна обсада на победителя, което за мен бе по-впечатляващо дори от церемонията по награждаване, която бе бърза, шумна и празнична. 

За финал след финала, между раздигането на „катуна“ направихме една снимка и с националния отбор:

За мен Световното първенство щеше да е интересно и вълнуващо дори без тези момчета и мъже по трасето, но с тях емоциите са още повече, защото има за кого да ти пука; има поне няколко човека, чието минаване искаш да проследиш не просто с интерес и любопитство, а с трепет и съпричастност. Патриотарските лозунги и националистическото крякане са ми чужди, но гъделът в стомаха е напълно реален, когато многолюдната публика подема поредната серия от овации за някой напълно непознат за нея състезател, който е твой сънародник и за когото се надяваш всичко да премине добре. Направо ти се иска да извикаш „Хей, този е от нашите!“. В този смисъл, а и не само, състезание за Световната купа или Световно първенство е нещо, което пожелавам на всеки истински фен да посети, да усети, да си подари. Споменът е за цял живот, гарантирам!

Ако искате да разгледате още много снимки, предимно с каране, имаме и мега-галерия с около 200 кадъра: http://www.mtb-bg.com/index.php/gallery/photos/world-championships-2016-dh.

Leave a Reply

XHTML: You can use these tags: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>