Elevation 999 vol.2 – репортаж

Разнообразието, което е характерно за ендуро състезанията, се прояви за пореден път в четвъртия кръг от Българските ендуро серии – Elevation 999 в Пампорово. За двата дни на състезанието (за дошлите от петък те бяха три) карахме в абсолютно всичко – кал, мокри корени, рохкава почва, сух чакъл и дори градски стълбища! Шестте етапа предложиха от всичко, което човек може да срещне в планинското колоездене.


Може би единственото, което липсваше, бяха изкачвания. Още през 2014 г., когато се проведе за първи път, Elevation 999 добави и такъв тип структура към българските ендуро състезания. Някои може да недоволстват, че това накланя везните повече към спускането, но моето усещане е точно обратното – в специалните етапи на това родопско състезание има достатъчно въртене, за да осигури предимство не просто за най-бързите, но и за най-силните и издръжливи участници. Наличието на дълги, уморителни специални етапи е едно от нещата, с които помнехме тази надпревара, и макар че през 2015 г. имаше някои промени в етапите, цялостно те не бяха много по-леки. Разбира се, след витошкото състезание Home Mountain Enduro ще мине доста време, преди някое друго да бъде наречено от мен трудно и изтощително, но Elevation 999 в никакъв случай не беше разходка в парка.

Много ми се искаше да хванем сухо време и прашни пътеки, но не би. Пътувайки към Пампорово в петък вечерта, потопът, който ни заля на магистралата, не даваше особена надежда за сухо каране. Вярно, че изкачвайки се в планината, дъждът не бе толкова силен, но точно след пристигането ни той също дойде да се позабавлява и приспивайки се с шума от „душа“, идващ откъм терасата на хотел „Орловец“, вече знаех, че нямам причина да ставам рано в събота.

Макар и обявено още за 9 ч, началото на тренировките не привлече никого в този ранен час. И не защото не ни се караше, но опасенията за сериозно разкаляни пътеки бяха обзели всички и едва към 10-11 ч започнахме да „полазваме“ към специалните етапи, за да проверим дали подозренията ни са верни. Учудващо, трасетата бяха в много по-добро състояние от очакваното. Че имаше кал и мокри корени, е ясно, но имаше и достатъчно сцепление на повечето места – явно изпръхналата преди това почва бе успяла да попие по-голямата част от излелия се през нощта порой. Да се кара в кал може да е хем забавно, хем трудно – в събота, спирайки по много пъти за оглед на един или друг участък, беше по-скоро забавно – поне до момента, в който едно нелепо и неочаквано падане в четвърти етап не ме остави с изчезваща задна спирачка, което направи следващите две пътеки към Смолян доста по-трудни, отколкото бяха в действителност.

В 16 ч на площада в града вече имаше неестествено голям брой колоездачи, тъй като за този час организаторите бяха осигурили извозване с камион и микробуси обратно до Пампорово. Бирата и доброто настроение се лееха в равни дози, а с все по-сигурното завръщане на слънчевото време очакванията за неделя бяха още по-добри.

Преди да преминем окончателно в състезателен режим обаче, нека кажа няколко думи за етапите в това второ издание. В голяма степен те повтаряха познатите от 2014 г. трасета, но с някои важни промени.

Етап 1 бе значително по-кратък, само по трасе „Малката стена“, като в него се включваше и една немалка част с изкачване – уж леко, но не и когато броиш секундите. Игривата пътека надолу бе доста хлъзгава след дъжда, но без да е прекалено трудна и да превръща карането в оцеляване.

За сметка на това Етап 2, който включваше трасе „Малина“ и трасето за спускане под лифта „Пампорово-Студенец“, не само бе доста дълъг, но представляваше и сериозно изпитание за тялото, което непрекъснато бе подложено на сътресения от корени, камъни и стръмни наклони. В сухо състояние „Малина“ е едно от най-хубавите и технични трасета в байкпарка, с богат избор от линии и много места, на които човек може да спечели или изгуби време. Добавете към това малко кал и много мокри корени и нещата може ненадейно да излязат от контрол, ако човек не внимава. Точно този етап в събота ме учуди с доброто си „следпотопно“ състояние, но още по-голяма бе изненадата ми, когато в неделя преди обяд, главно заради росата, тази пътека бе станала значително по-хлъзгава и непредсказуема.

Етап 3 е разположен по южния склон към Смолянските езера и също е доста дълъг, с малък наклон в първата част, стръмна и на места скоростна средна част и доста променлива долна, редуваща черен път, рязко изкачване, още по-рязко спускане и равни няколкостотин метра до финала. Аз лично реших в събота да пропусна тази пътека, защото шансовете да изсъхне до неделя бяха големи и не исках да се настройвам за нея в променливи условия. За съжаление обаче в състезателния ден тя все още бе доста хлъзгава на места, което определено я направи по-трудна и за мен лично една от най-уморителните.

Етап 4 без съмнение може да бъде наречен „кралски“ – както заради дължината си, така и заради чудесното и разнообразно каране, което предлага. През 2015 г. организаторите бяха поставили началото му на място, от което се кара предимно надолу, т.е. спестиха ни изкачването, за което споменах в първия етап. Това със сигурност направи четвъртия по-лесен от миналата година, но колко лесно може да бъде едно спускане с продължителност между 10 и 13 минути, при което последните няколкостотин метра са с най-големи камъни, старателно разместени от майката природа, за да създаде от криви по-криви линии, по които човек едва да удържа кормилото с изтръпналите от спиране ръце и вкочанените крака. Не се заблуждавайте от това описание – макар и трудна на места, тази пътека просто е велико планинско творение, започваща с едни от най-яките завои, които съм карал в България, продължаваща със скоростни прави, разнообразени от каменни секции, преминаваща в улеи и странични наклони, за да завърши почти като част от речното корито при излизането на пътя за Смолян.

С приближаването към Смолян пътеките ставаха все по-сухи. Етап 5 бе добре познат от 2014 г. като една от най-кратките, но и най-стръмни пътеки, включваща дълги секции със страничен наклон и остри завои на 180 градуса. Още в събота тя бе започнала да изсъхва, а в неделя по нея се радвахме предимно на дълбока, рохкава почва, която само тук-там беше по-влажна и хлъзгава. Особено атрактивен се оказа финалът на този етап – след скоростна права следваше остър и стръмен завой наляво, който мнозина завършиха през глава, но за щастие всички падания бяха меки и без последствия за въргалящите се.

Последният етап, който ни отвеждаше право в стария център на Смолян, бе изцяло нов и изцяло сух – чакълесто-скалисто-песъчливата почва и стръмният склон просто не задържаха вода, но и удържането на велосипеда в завоите бе доста интересно, ако мога така да се изразя. Особено полезен елемент от трасето бяха капиновите храсти точно преди старта, които просто предизвикваха участниците да си оцапат ръцете. Завършекът на състезанието по серия от стъпала на самия площад не само бе приятен за каране, но се оказа и голяма атракция за публиката.

Рядко съм виждал толкова случайни хора да наблюдават състезание по планинско колоездене. Още по горната улица след излизането от гората през шлема ми нахлуха овации и крясъци, по тротоарите десетки хора очакваха преминаването на поредния „робокоп“, а на самия финал буквално се почувствах обграден от наблюдатели и техните любопитни и насърчителни погледи. Децата се деряха неистово и очакваха с нетърпение всеки следващ състезател, а когато се появеше някой от смолянските участници, човек просто не можеше да пропусне този факт, защото публиката ставаше два пъти по-шумна и окуражаваща. Независимо как си карал през тежкия неделен ден, такъв финал може да заличи всички трудни моменти.

А такива със сигурност имаше във всеки етап и за всеки участник. Внимателното разглеждане на класирането показва, че много от участниците имаха доста променливи резултати в отделните етапи. Дори и най-бързите и стабилни карачи не бяха застраховани от падания и грешки, което никак не им попречи да вземат заслужено първите места. Няма смисъл да повтарям имената от финалния списък, но не мога да не отбележа четвъртата поредна победа на Иван Колев (Ram Bikes), което го прави почти недостижим във временното класиране с актив от 400 точки. Припомням, че Ванката спечели (като победител в Home Mountain Enduro) участие във финалния кръг на Световните ендуро серии във Финале Лигуре и при такъв сезон в България можем да сме сигурни, че в Италия ще ни представя най-силният български ендуро състезател в момента! Не мога да пропусна и победата на неговия съотборник Камен Недков категорията Мъже 30+. Камен не се беше появявал в състезания от доста време, но с два поредни старта в ендурото показа, че не просто е в добра форма, а и че е сред основните претенденти за първото място във всяко състезание. Петър Тачев (Крива спица) и Магдалена Русева (Life Cycle) отново бяха най-бързи в категориите Мъже 40+ и Жени, като и двамата не изпуснаха първото място в нито един от етапите. При младежите пък победител стана Теодор Мавродиев (Vivo).

Единствената критика, която имам към организаторите, е че състезанието се проточи доста дълго във времето и награждаването бе почти по тъмно, а повечето хора вероятно са се завърнали по домовете си след полунощ. От друга страна, мисля че дългите паузи между специалните етапи бяха продиктувани от необходимостта маршалите да се придвижат и да заемат местата си, така че не става дума за размотаване или нещо подобно, а за подсигуряване на безопасността, което винаги е приоритет в подобни мероприятия.

И така, след две издания Elevation 999 вече трайно е част от ендуро календара, като тази година имаше дори и чуждестранно участие в лицето на няколко човека от Гърция. Още по-хубаво е това, че районът на Пампорово и Смолян крие още много пътеки и възможности за промени и разнообразяване в следващите години. Още сега Concept Creative бяха намислили нов втори етап, но в по една или друга причина той остана за по-нататък. Няма лошо – сигурен съм, че повечето участници са готови още отсега за следващото издание!