24-часов маратон по планинско колоездене 2015 – искрено и лично

5 септември 2015 г. Както обикновено (в последните няколко години) в първия уикенд на септември пътувам към 24-часовия маратон, организиран от Крива спица. Необикновеното е, че пътувам в качеството си на участник – не за първи, за трети път, но все пак необикновено.


Возим се в престарелия Голф на Щуров, който донякъде ни напомня и за възрастта в нашата щафета „Корояд“. Голфът успешно държи стоте на магистралата и ни докарва навреме в Мътеница, където ще се развива драмата в следващото денонощие. Дали ще можем и ние да държим така средната скорост и докъде ще я докараме по обяд на следващия ден?

Откакто участвам редовно в състезания (имам предвид тези в дисциплината ендуро), започнах да разбирам много по-добре неща, които често се изплъзват на страничния наблюдател. Едно от тях е, че всяко състезание, дори да се провежда за десети път на едно и също трасе и да си участвал във всичките му издания, винаги е нещо много лично. Винаги е нещо ново и различно. Едни и същи наглед трасета, препятствия, съперници и предизвикателства изглеждат всеки път по-иначе – кога заради обективни фактори като дъжд, жега или нещо по средата, но още по-често заради субективни като подготовка, настроение, амбиции… С още по-голяма сила казаното важи за 24-часовия маратон – той е толкова дълъг и наситен с преломни моменти, че не би могло и да бъде другояче.

За последно участвах в това неповторимо състезание през 2012 г., отново в щафета с почти същия състав. Постигнатото тогава трето място определено ни хареса, особено като се има предвид, че никой от нас не беше ХС състезател, нито дори редовен участник в каквито и да било състезания. Остана обаче предизвикателството да бием щафетата на нашите приятели от Щуркур и точно около това се завъртя и участието ни през 2015 г.

Да си призная, дори не помня как точно започна това с Щуркур… май е свързано с първото изобщо участие на Корояд в 24-часовия маратон, което се случи през 2011 г. Пояснявам, че на идейно ниво Корояд е творение на гения на Щуров, отразяващо някои общи, топли (а също и мразовити) спомени от карания с гръмко начало и неизвестен (в средата на карането) край, които са ни отвеждали в гъсти шубраци, дълбоки дерета, заснежени била и повалени от урагани гори. В тези приключения най-редовно се вкарвахме общо взето едни и същи хора, затова когато на същия ентусиазирано-приятелски принцип решихме през 2011 г., че е време да пробваме „ко’е туй ниещо“ 24-часов маратон, логично бе щафетата да се казва „Корояд“. Всъщност тогава започнахме дори с две щафети – оказа се, че желаещите в нашата тиха храсталясническа групичка са доста! В щафетата, в която бях аз, объркахме тотално стратегията и се изложихме доволно, но в другия отбор, където бяха Щуров и Кибиков, се завърза голяма гонитба с Щуркур и така започна всичко. За 2012 г., както вече споменах, можете да прочетете тук: http://www.mtb-bg.com/index.php/events/eventsbg/1864-events-bg-120915-24hour.

Следващите две години за мен бяха свързани с почивка – в едната от тях Щуров и Кибиков отново бяха „на фронта“, но и двамата счупиха ключици при нощните си обиколки и Короядът буквално бе осакатен, като само волята и издръжливостта на Ману (Мануела Дренска), която направи съвсем сама 13 обиколки, помогнаха представянето на щафетата да бъде достойно, а не катастрофално. През 2014 г. извадихме късмет, че не се записахме, защото условията се оказаха брутални, но през 2015 г. бе крайно време отново да хвърлим ръкавицата в лицето на Щуркур.

Впрочем аз лично бях решил да карам в 24-часовия маратон още в началото на годината поради една съвсем различна от Щуркур причина, наречена Ram Podium Carbon. Когато се качих на този лек велосипед, ускоряващ с усещането за спортен автомобил, когато видях как при обикновено каране той просто ме подтиква да натискам още и още, си казах, че искам да пробвам такава машина в състезание. И тъй като 24-часовият маратон е именно ХС състезанието, което ме привлича най-много като формат, още през зимата съставих план да помоля Ram Bikes, ако не им трябва за някой техен състезател, да ми услужат с Podium-а, за да го пробвам в състезателни условия. Междувременно обаче на сцената освен него се появи още един карбонов модел, твърдак, наречен XC Race:

Сами разбирате, че не просто имах добра причина да участвам, но трябваше да направя и труден избор с коя от тези две „бегачки“ да се „въоръжа“ за предизвикателството. От горната снимка става ясно, че заложих на твърдака по ред причини – първо, беше нов за мен велосипед, т.е. по-полезно би било да добия впечатления и от него, които скоро ще споделя в отделна статия; второ, беше още по-лек – малко под 10 кг с педалите; трето, окачването не би ми донесло някакви съществени предимства на терена в Мътеница.

Та ето ни отново, с цялата тази история зад гърба си, на старт-финалната зона край с. Мътеница, разпъващи палатки, подготвящи изотонични напитки и храна, поздравяващи още и още приятели и познати, които пристигат след нас на поляната, определена за лагер. Хората, автомобилите и багажите са толкова много, че в духа на нашето време приличаме на бежанци.

Отборът ни за 2015 г. включва мен, Щуров, Кибиков и Марто. Как стана така, че Софи остана зад борда, ще спестя, защото е прекалено искрено и лично. 🙂 До 12 ч в събота всички вече сме пристигнали с изключение на Марто, който по това време се вози на ферибот в Гърция. Така му се стече графикът, че идва оттам, което не е много добре за нас, тъй като именно той е наблегнал най-много на подготовката си за състезанието. Щуров също е положил известни усилия, докато аз и Кибиков все повече се чудим какво правим тук. Тия неща не ги казвам като някакво оправдание за нещо, а с идеята да разберете колко шарен е отборът ни откъм настройка на отделните корояди. Аз например упорито отказвам да тренирам, т.е. да карам велосипеда си с цел подобряване на формата с оглед участие в състезания. Подобна идея ми е безкрайно чужда, поне за момента. Така че винаги и сега подготовката ми се свежда до каранията ми по други поводи, обикновено до 2 дни в седмицата, без спазване на режим, програма и каквото и да било друго. С тая любителска нагласа обаче се чувствам все по-притеснен преди старта, тъй като при 19 щафети (Крива спица тая година отпуснаха края на категорията, допускайки два пъти повече отбори от обикновено) не знам какво чудо може да ни помогне за добро класиране.

Карбоновият Ram XC Race може и да не е чудо на техниката, а по-скоро закономерен резултат от развитието ѝ, но във всички случаи на него възлагаме сериозни надежди. Бързата проба преди старта показва, че няма да е проблем и аз, и Щуров да караме лекия велосипед, като единствено трябва да променяме височината на седалката с 1 см. Това предопределя и графика за каране, тъй като между нас трябва да има един човек, за да може докато той кара, ние да подготвяме и настройваме скритото си (но в този момент вече явно) оръжие. Сложните ни сметки стигат дотам, че предвиждат Щуров да направи първата обиколка, следван от Кибиков, после аз и после пак Щуров, но с неговия си велосипед. С идването на Марто вече ще преминем към основната схема, в която той ще кара между мен и Щуров. Ако ви звучи сложно, то ще ви кажа, че стратегията и тактиката са от изключителна важност в това състезание – научих го при първото си участие и оттогава доста внимавам с тази част, защото няколко изгубени минути в една обиколка могат да се превърнат в половин или цял час след 10 повторения… Затова седем пъти мисли, веднъж карай!

13:00 ч. По старта човек може да си свери часовника, моят определено е напред. Участниците се втурват на бегом към велосипедите, мятат се на тях, настава обичайната суматоха, преди да изчезнат от погледа ни и да започнем броенето на минутите до появата на първия, завършил обиколка. Това е Ники Георгиев (Герак) от Монтана, който кара соло и е добре познат на следящите по-отблизо маратонските прояви. След него започват да пристигат щафетите – първо Александър Александров от teletubbies, а след него и Щуров, ура! Времето му е 38 минути, което не е никак зле, при положение, че трасето е по-дълго в сравнение с 2012 г., когато участвах за последно. Тогава най-бързата обиколка за нашата щафета бе 37 минути.

Важният въпрос е обаче не какво е темпото ни в първата обиколка, а докога ще можем да го задържим… Щуров пристига изтощен от жегата – споменах ли, че точно по пладне температурата на въздуха е към 35 градуса на сянка и че караме в един от най-горещите уикенди за цялата година? Кибиков застъпва, а аз подготвям велосипеда и се нареждам край старт-финала много по-рано от необходимото, просто защото вече не ме свърта при палатката. Пил съм изотоник, хапнал съм пържена филия с мед и единственото, което ме вълнува, са въпросите КОЙ и КОЛКО?

С втората обиколка щафетата на BT Revolution веднага се откроява като фаворит. Габровските ни съперници от teletubbies пристигат втори, но и Кибиков е веднага зад тях и дори успява да ми предаде магнитната карта, с която става отчитането на обиколките (отлично подобрение!), по-бързо, така че аз тръгвам с 3-4 секунди преднина. В първите няколкостотин метра Ram-ът лети и аз натискам колкото мога, но прекият ми съперник е плътно зад мен и скоро разбирам, че е по-силен. Като се има предвид и потискащата жега, решавам да погледна реалността в очите – той ме задминава, аз не се напъвам да го гоня, а се фокусирам върху поддържането на натоварването и сърцебиенето в поносими граници. Първото спускане ме облива със студена вълна – така съм прегрял по баира, че от скоростта и сянката в гората ми става хладно. Следва остър, макар и кратък баир, след който излизаме на познатия почти равен черен път, правещ преход към последната, стръмна пътека нагоре преди междинната контрола. Именно на такъв терен лекотата на велосипеда ми е от най-голяма полза – ускорявам го и после той върви (почти) сам. Изненадващо, след малко човекът от Габрово (извинявам се, но не го познавам, затова не го споменавам поименно) отново ме задминава – оказва се, че е объркал трасето някъде при първото кратко спускане. Има и някакви други хора – кой соло, кой отбор или щафета, все пак състезанието вече е към втория си час. 

Скоро обаче стигаме въпросната пътека към междинната контрола и там краката ми натежават като олово. Спомням си как беше през 2012 г. и нищо не се е променило – в тази част от трасето човек просто се блъска в спрелия, нажежен въздух, както и в песъчливата, нажежена още повече скала. Байкът ми е с 1х11 предавки, което принципно е чудесно, но в този конкретен участък, дори и само с 10 кг под мен, се искат здрави крака и сърце, защото най-ниската предавка просто не стига. Все пак успявам да се кача изцяло на ход до контролата, но чувам как зад мен приближава Данчо Нечев от щафетата на Avitel и вече се чувствам пълен слабак спрямо приятелите си, защото съм на път да изгубя позициите, които те спечелиха в предишните обиколки. Нямам велокомпютър, не знам колко е часът, но имам чувството, че дотук вече съм карал над половин час и че ще дам някакво плачевно време, с което ще ме е срам да се появя на финала. Направо е учудващо за какви глупости има време да мисли лирическият герой, докато сърцето му се опитва да изхвръкне от тесногръдата обвивка на тялото, изпълнявайки неразумно възложените от командния център задачи. Заверявам картата и продължавам с пълна газ по оставащите черни пътища към спускането. Данчо е по петите ми, но до началото на пътеката успявам да опазя позицията си.

Спускане! О, как те обичам, спускане! Като съм се уредил със състезателен ХС велосипед, това влече както солидни ползи нагоре, така и леки недостатъци надолу (спрямо АМ велосипедите, с които съм свикнал) – седалката не се смъква без инструменти, така че си остава високо горе, окачването е с малък ход и само отпред, геометрията е забита надолу… и въпреки това XC Race се оказва много стабилен и удобен при спускането – едно заради големите колела, и второ, заради по-късата лапа (75 мм) – може би нехарактерна за такъв тип велосипеди, но подпомагаща чудесно по-агресивно и бързо каране по технични пътеки. Като за първа обиколка, трябва да си припомня някои линии, други са се променили, но въпреки това летя колкото мога и скоро настигам съперника си от teletubbies. На удобно място той ме пропуска и това още повече ме амбицира, като се налага мислено да си повтарям да ограничавам скоростта заради възможни изненади – първо каране ми е днес. На най-техничния участък с една напречна, кривната под наклон скала, много спъната за минаване, виждам пред мен „тапа“ от трима човека, бутащи вляво и вдясно. За щастие единствената свободна линия е точно тази, по която искам да мина и насочвайки се към нея, единствено викам „Стой там!“, защото забелязвам, че един от хората пред мен иска да се прехвърли към нея, за да ми освободи път вдясно, където явно му се струва по-лесно за минаване. Учудващо и за мен, може би заради по-ниската скорост, минавам като по конец, меко и почти изящно, след което има още няколкостотин метра рок-енд-рол в няколко скални участъка, преди да излезем отново на черен път, където с 3-4 маха на педалите леката 29ка ускорява до 40-50 км/ч и почти през цялото време до финала карам по този начин. Успявам да предам на Щуров щафетата все още на втора позиция, като в първия момент изобщо забравям да попитам за времето си. После се оказва, че съм направил тази първа обиколка за 37 минути… а ми се сториха поне като 1 час!

Щуров прави втората си обиколка (със собствения твърдак) за 42 минути, което показва, че карбоновият Ram ни дава съвсем отчетливо предимство. Кибиков също държи добро темпо, а междувременно пристига и Марто, но в тези следобедни часове става ясно, че щафетите на BT Revolution и Avitel са най-бързи до момента и вече са окупирали първите две позиции, докато ние се борим с teletubbies за третото място, като те също започват с трима човека, но с пристигането на четвъртия нашите шансове рязко намаляват, тъй като при тях ХС състезателите (и то добри!) стават двама, а ние си нямаме нито един такъв. Моята втора обиколка ми се струва значително по-добра, горе вече подухва лек ветрец, който отвява горещите талази, аз самият карам по-балансирано и ми се струва сякаш по-бързо. Апаратурата обаче отчита друго – 38 минути! Как се получава тая разлика между субективно възприятие и обективна реалност, още не мога да си обясня, но не се и оплаквам – обиколката е добра и единствено ме притеснява схващането на един мускул на левия ми крак, във връзка с което веднага отивам да заредя организма си с магнезий.

А Щуркур? Колкото и да е странно и неочаквано за нас, на този етап вече ги водим с една обиколка, което на практика е трудно стопима преднина. Изглежда, че двете каси бира, по една от всяка щафета, които са заложени като награда в нашето съревнование, са на път да се изплъзнат от биролюбивите ръце на нашите вечни съперници – де се е чуло и видяло!?

При втората си обиколка Марто (вляво) се бави доста повече от очакваното и се завръща със скъсано жило на задния дерайльор, което поставя под въпрос по-нататъшното му участие. Първото търсене из лагера за подобна резервна част не дава резултат и започваме да обмисляме какви други варианти имаме – Марто да кара заедно с мен карбоновия Ram, което би било много добре откъм времена, но той пък не иска да се спуска с висока седалка; Марто да вземе твърдака на Щуров, но и това нещо не го влече особено; или пък да свалим жилото от байка на Митака, но без гаранции, че ще стане на този на Марто. Тогава се сещам, че лагерът на Щуркур всъщност е малко по-встрани от основния лагер и след визита до Пацо, Марто се завръща с ново жило, което само показва, че с Щуркур сме първо приятели, а чак след това съперници в маратона. Да са ни живи и здрави!

Точно около 19 ч идва ред за третата ми обиколка – вече съм монтирал осветлението на велосипеда, защото регламентът го изисква, макар че до края на обиколката не се налага да пускам фаровете. И този път успявам да падна под 40 минути, при това без нови схващания, което е много повече от очакванията ми. В лагера се въртят пържоли, приготвени от Софи и съотборниците му (Страшни боклуци!), салати и прочие вкусотии. Хапвам колкото мога, макар че умората в някакъв смисъл е притъпила апетита ми – още на втората пържола се озорвам, което е доста рядко явление! 🙂 За сън е още рано, така че просто си почивам и чакам да ми дойде редът.

Застъпвам отново към 22:00 ч. Първа нощна обиколка, прохладата е разкош, но нещо ми липсва енергия. Абе направо ми се спи, да си го кажа честно! Успявам да направя няколко грешки при спусканията, за щастие при нито една не падам, но със сигурност ограничавам скоростта надолу и резултатът е налице – 45 минути. Мнозина биха се зарадвали на такова време през нощта, на мен ми е криво.

Хапвам, пия разни изотонични и магнезиеви напитки, и се мушвам в палатката, където така ме лъхва собствения ми състезателно придобит аромат, че ми се иска да си бях опънал шалтето отвън. Не го направих заради стършелите – те пък, не знам как и защо, тази година почти не се появяват. Светлините в лагера привличат тук-там по някой от тези гадове, но в сравнение с предишни години е направо спокойно, въпреки високите температури, които би трябвало да им се нравят. На мен жегата не ми помага особено да заспя, но то няма и как да се пренеса качествено в страната на сънищата, при положение че след час трябва отново да съм на крак.

Полудрямката и изпъването на тялото все пак оказват благоприятен ефект – втората ми нощна обиколка, която започва около 1:00 часа, е свежа и приятна, нагоре катеря бодро, макар и бавно, а надолу минавам изключително чисто и бързо, така че в крайна сметка затварям трасето за 42-43 минути – така вече ми харесва! При най-стръмните изкачвания обаче се налага да бутам – просто нямам достатъчно сила, за да ги катеря с наличните на моя велосипед предавки…

Втора дрямка и ранно ставане, за да започна обиколката малко след 4:00 ч. За мен това е последно каране на фарове и тъй като в двата на кормилото и един на каската все още има заряд, при спускането паля всички светлини и правя може би най-чистото и бързо спускане за тези 24 часа. Прохладният въздух сякаш допълнително прояснява мозъка ми, всяко действие надолу е като по учебник и пристигам напълно доволен, отново с време 45-46 минути.

Между другото, именно в нощните часове борбата с teletubbies за третото място отново се изостря. Не знам кой как кара от тях, но явно има уморени, защото по едно време отново ние излизаме на позиция за подиум. В една от моите нощни обиколки Сашо Александров (или Калин Митев, не съм сигурен кой беше) ме задминава нагоре като пътен знак, но все пак не със съвсем отчайващо темпо, след което, за да е пълна драмата, аз го задминавам надолу (отново на онзи крив участък със скалата, който с интуитивната дясна, но много спъната линия, затруднява мнозина) и предавам щафетата на Марто. При него сценарият се случва почти по същия начин.

С изгрева на слънцето (в 7 часа, когато вече се развиделява достатъчно, за да свалим фаровете, отново аз съм на старта) става ясно, че все пак ще трябва да оставим надеждите за третото място за друг път. Сашо и Калин от teletubbies са много силни и за всеки случай решават да направят по някоя обиколка в повече, с което осигуряват комфортна преднина на отбора си. Моите времена вече клонят към 50 минути, заради все по-дългите отсечки, в които бутам, съотборниците ми също са доста изтощени. За наша радост поне никой не ни гони – всички останали щафети са поне с една обиколка назад. Когато е на състезание, освен евентуалната крайна цел, човек винаги си поставя и междинни. Когато някоя от тях започне да става неизпълнима, идва време за друга – в нашия случай това ще рече, че продължаваме да караме с идеята да не изостанем твърде много от съперниците си, т.е. да заемем четвъртото място по достоен начин с максималния брой обиколки, които можем да направим за тези 24 часа. Освен това всеки участник в този маратон, че дори и страничните наблюдатели, знае, че нищо не е сигурно до самия край – на денонощието или на силите.

Щуров продължава да прави учудващо бързи обиколки – около 42 минути, макар да казва, че вече се усеща на предела. Малко преди обяд Кибиков завърта последната си обиколка и казва, че му е достатъчно за това състезание. Застъпвам аз, след мен е Марто, а след него все още има повече от час време. Щуров обаче предпочита да пасува, включително защото трябва да шофира наобратно. На мен обаче числото 31 някак не ми харесва като за щафета от четирима и при положение, че нито мога, нито трябва да се състезавам за време, решавам да направя още една, девета за мен обиколка, колкото да ги „закръглим“ на 32. В гърдите си усещам тежест, даже по-голяма отколкото в краката, високите температури постепенно се завръщат, но всичко това вече няма голямо значение, защото си се влача леко нагоре, за да се зарадвам и на едно последно спускане по хубавата пътека. Този път завършваме състезанието без драма – явно успяваме сред 18 щафети да си намерим точно мястото, без никой да ни гони и без да можем ние да догоним някого. 

Мисълта за бира след финала се среща с празното корито на чешмата, където вчера се изстудяваше залогът ни с Щуркур. Изглежда някой е усвоил енергийните напитки в зелени бутилки, страдайки от остро обезбиряване, и макар Щуркур да твърдят, че са посегнали само на своята каса, а другата била изпита от незнайни извършители, работата е доста съмнителна… Ако не друго, то поне ни връчват касетката с амбалаж, един вид да ни кажат „Па да сте спреле и да сте пиле, ко само съ напиняте?“.

За първите три места във всяка категория, разбира се, има и пълни опаковки с награди, осигурени от спонсорите на събитието: Decathlon, Velocity Bike Shop, Bikelab.bg, High5 и IVTEC. Няма да повтарям класирането, защото можете да го видите тук: http://www.mtb-bg.com/index.php/events/events-2015/3643-events-bg-2015-24-hour-race-results. Ще кажа само, че за пореден път видяхме постижения, надхвърлящи нормалните възприятия, като 27-те обиколки на Боян Бановски при мъже соло, като той дори имаше време за още една, но нямаше смисъл да я върти.

Още един поглед към събитието можете да прочетете в репортажа на самите организатори. Освен това в темата във форума и във Facebook събитието също има интересни отзиви, разкази и снимки от участници и наблюдатели.

За финал искам да благодаря на хората с фотоапарати, които ми помогнаха със снимки за този разказ (Вера Кабурова, Петър Савов и Йордан Хлебаров); на Крива спица, че организират това страхотно събитие; на тримата ми съотборници за чудесния дух и хъс; на Ram Bikes за чудесния и много бърз велосипед, който реално ни помогна за по-добро класиране; и на Софи за пържолите и за това, че не сложи разхлабително в тях! :)))

До следващия път, когато и да е!