Бойко Танчев в Protective BIKE Four Peaks 2015 – ден 3

Етап 3, Хермайор – Насфелд (Трополах), 59.26 км, 2421 м изкачване


…Хмм, изглежда отновo щяхме да имаме късмет с времето. Утрото бе доста хладно, но слънцето леко си пробиваше път през облаците.

Ден три стартира в Хеймаьор, разположен на десетина километра от лагера ни в Трополах. Раздвижихме си краката, изминавайки десетте километра в приказки по трасето, по което щяхме да минем в обратна посока след минути. Заехме позициите си на старта и зачакахме – имахме повече от 20 мнути, защото днес стартът бе отложен с 10 минути заради влак, чиито път щяхме да пресечем.

В 9.10 ч стартът бе даден и само след минути всички хукнаха като подивели. Само че, за разлика от вчера, не след дълго излязохме от обществения път и хванахме по велоалея покрай реката отново в посока Трополах. Колоната поддържаше сравнително висока скорост и напиращите отзад за позиция нямаха особено големи шансове, но все пак от време на време прелитаха спринтиращи ентусиасти. 🙂 Минахме като на парад през градчето и се ударихме в първото изкачване, а то бе доста сериозно – 15км с около 1400 м денивелация. Бях открил вече моите хора и групата ни пое нагоре, изпреварвайки лека полека ентусиазираните спринтьори. Не се чувствах особено свеж, но пък с лекота карах с темпото на групата. Дългото и монотонно изкачване ми даде възможност да се полюбувам на гледките, а те бяха… пффф, долината се отвори от едната страна, а от другата започнаха да се показват Италианските върхове… Ако не карах колело в момента сигурно би ми спрял дъхът за момент… зашеметяващо!


photo: © Henning Angerer

Малко преди да достигнем първия подкрепителен пункт, на около 25 км от старта или на 10 км от началото на изкачването, нещо се случи. Дали от гледките или от нещо друго, но драстично и изведнъж силите ме напуснаха, не знаех какво се случва. Пулсът ми падна с 10 удара, едвам стисках да остана в групата, колелото започна да ми тежи, баирът стана още по- стръмен… дали бях карал по-бързо от разумното, дали не бях се подхранвал достатъчно, нямах време да търся отговор на тези въпроси. Започнах да ям и да пия, на пункта спрях – пак ядох, пих… напълних бидона и продължих с надежда, че ще успея да догоня групата си, етапът бе дълъг, предстояха ни още две височини. Но нищо не се променяше, освен че стана още по стръмно, но вече не бе само в главата ми. Опитах да превключа на по-лека предавка,но… нямаше накъде, дори наведох глава да погледна венците отзад… лелее, а напред изглеждаше още по-отвесно, как са го правили този път, м**ка му! Така в мъки и страдание направихме остър десен завой и пред нас се изправи лифтова станция, а последните 50 м до нея бяха още по-стръмни. Там вече някои предприеха алтернативен подход, бутайки, криволичейки, ругаейки – за 50 метра можеш да се научиш да ругаеш на няколко езика! 🙂 Мислейки, че вече съм се справил с първото изкачване, един чичко отстрани ми каза „50 м до превала на височинатааа“… Ааааа! Включих се и аз в хора от ругатни. Мда, лифтовата станция скриваше последната порция емоция…

На спускането не се чувствах много по-добре, не карах аз колелото, а то мене… ходеше където си иска, но не и там, където аз исках, трябва да съм бил много зле. Рядко ми се случва да изпадам в такива състояния, но знам, че преминават – кога по- бързо, кога по-бавно. И така, поел вече по второто изкачване, лека полека започнах да намирам пак ритъма си. Може би италианският въздух ми се отразяваше добре. 🙂 Навсякъде имаше хора, окуражаваха състезателите, въобще кеф да ти стане да се напъваш по баира! Изпреварвах хора, които изглеждаха по-зле и от мен. :). Това второ изкачване бе по-разнообразно и кратичко, ту нагоре, ту надолу, малко бутане и носене, малко отново стръмен черен път, който ни изведе на поредната лифтова станция.

Спускането оттам обаче не бе от най приятните – по ски писта, осеяна с диагонални дълбоки канавки, които отвеждат водата да не разрушават пистата, но пък видях няколко ефектни прелитания през кормило… 🙂 За радост нямаше пострадали. Лошото бе, че това спускане се оказа дооста дълго, а трябваше да се изкачим пак до онази лифтова станция, където сигурно все още кънтят ругатни. 🙂

Оказа се, както и предполагах, стръмно с тенденция за увеличаване на наклона. Вече нямаше групи, всеки си караше сам, забил нос в кормилото или съзерцавайки станцията в далечината, която така и не се доближаваше. Постепенно я доближавах, станцията започна да се уголемява, идвахме от друга посока, та ми трябваше време да разпозная „последните“ 50 метра, оооххх. Виждах само контури на ходещи и бутащи състезатели, започнах да ругая отдалече, в унисон чух гръмотевици от надвисналите черни облаци. И тогава, като последен лъч преди буря, един маршал ми посочи пътя надолу – същият, по който се бяхме качили одеве… Лелеее, дадох си сметка, че хората, които виждах преди малко под станцията, едва сега приключваха първото си изкачване!

Карайки надолу, разминах още няколко, които също все още катереха нагоре – те със сигурност са имали по-тежък и дълъг ден от мен! Нямах много време да ги мисля, поех надолу или по скоро долника ме пое и разбрах всъщност защо ми се е видяло така стръмно – ами беше си много стръмно! Не бях усещал колело така да ускорява, като ракета, което ми помогна да избягам от дъжда, но не за дълго. Малко преди финала се изля, което направи заключителните метри, които бяха по ски писта, отново доооста интересни по мократа трева. 🙂

И така, под проливния дъжд се озовах на финала, намерих си място под чадърите и започнах да хапвам сладко, сладко от вкусотиите на финала. Колелото не бе много мръсно, но отидох да го изплакна. Подсушавайки го след миенето, видях доста пръски по рамката от латекс, явно бях пукал гума, но вездесъщия Stan’s No Tubes си бе свършил работата, благодарих му на ум и отидох да погледна резултатите. Хмм, не бе чак толкова зле, бях завършил 71-ви на около 2-3 минути от „моите хора“, очаквах да е по-зле. Отправих се към лагера, загърбвайки днешния ден с убеждението, че утре ще съм по-добре. 🙂 Намерих мастер Вуте… и се впуснахме в ежедневието. 🙂