Да започнеш сезона в рая за планинско колоездене – какво повече му трябва на човек?
Ихааа, 22 февруари е денят, в който пристигаме в Хаен, Авдалусия. Хубаво, слънчево време, палмови дървета и колоездачи навсякъде. Днешният ден е само за регистрация, за сглобяване на байковете след полета до Испания и за кратко тестване на екипировката и за последни настройки по нея, но събирането с толкова хора от цял свят създава усещането, че купонът вече е започнал. 🙂 Тъй като състезанието тази година е от още по-висок UCI клас, бумагите, които трябва да попълним, са малко повече, а намирането на места като паркинга за велосипеди, старт-финала и зоните за хранене след състезанието все още не е толкова лесно и идеално, както в германските състезания, но организацията явно се подобрява всяка година, усеща се. За това издание организаторите решиха да опростят доста неща. Миналата година, например, имаше организиран транспорт от и до летището, както и между някои от етапите, което създаваше стрес за всички – и за организаторския екип, който трябваше да се занимава с несвойствена транспортна дейност, и за участниците, които трябваше да стават по-рано, да се прибират по-късно и изобщо да се съобразяват с цялата дандания. Тази година подобни трансфери не бяха предвидени, всеки трябваше да си наеме кола и да се оправя сам, което според мен е по-доброто решение. Първите два етапа бяха около Хаен, после един свързващ етап с Кордоба (което е само на 45 км), където бяха следващите три етапа. Така че пътуването и напрежението бяха намалени до минимум – чудесно!
След едночасовата регистрация, готови сме за кратко групово каране с приятели. Всички са малко изнервени, защото часът на истината се приближава все повече. Тренирахме ли достатъчно, избрахме ли подходящия тип подготовка, не сме ли твърде уморени от пътуването, как ще се справи съотборникът ни, ще си партнираме ли добре, и т.н., и т.н. Едно малко недоразумение: когато се прибрахме в хотела, там отказаха да ни приемат с байковете. Казаха ни, че организаторите били предвидили паркинг за тях в старт-финалната зона. Настана объркване, а и не е приятно да научиш това, когато хотелът е на 7 км от старта. По-късно вечерта на официалния брифинг организаторите разясниха всичко ясно и подробно, но беше малко късно за тези, които вече се бяха сблъскали с проблема.
23 февруари, етап 1, Хаен, 60 км, 2050 м изкачване
10 ч е и чакаме в първата стартова клетка, тъй като сме в категория елит – отборът Freerider.ro-trust-RAM-bikes е готов за действие! Първите километри са изключително нервни и ако това не е достатъчно, караме по големи шосета в продължение на цели 10 км. Както обикновено, всеки се опитва да излезе в предните редици и за тези, които сме там, това означава да сме много предпазливи. Въпреки това в края на тази отсечка лошото почти се случва, когато човекът до мен почти пада и кормилото му се забива в задните ми части. Цели 20 м се опитвам да запазя баланса и успявам да остана на байка и да се размина.
Сега завиваме наляво и започва дълго, стръмно изкачване – толкова съм щастлив! Позицията ни е добра, в топ 20 сме и се надявам да нямаме неприятности. Групата все още е изнервена, но полагайки усилия да се изкачат по наклон над 20%, колоездачите в челото намаляват бързо. Съотборникът ми Брам е млад (25 години), но достатъчно опитен, за да знае, че темпото е твърде високо за нас, така че оставяме водачите и продължаваме с нашето си темпо, при което забелязвам, че имам лека преднина. Първото заключение: аз ще бъда по-силният в отбора ни. Това е добре за мен, тъй като на Брам се пада по-трудната част – той досега не е бил в такава позиция, но приема нещата добре. Комуникираме добре и си мисля, че можем да запазим нещо като 25 позиция.
Време е да пробваме и първата пътека, а тя е страхотна! Помня я от миналата година, когато беше в четвъртия, снежен етап, но днес е почти суха. Почти, защото скарите все още са влажни и изключително хлъзгави. Навсякъде хората падат ли, падат, но въпреки това първите скали ме изненадват. Правя бърза корекция и нататък все така се налага да избирам различни линии. Най-трудното е заобикалянето на паднали хора.
Когато достигам пресичането на реката, се обръщам за Брам, но него го няма. Хмм, ок, аз имам известна дарба за каране в мокри условия, така че може би ще трябва да почакам. Но следващите колоездачи, които виждам, никак не приличат на него. О, не, да не би да е спукал гума? В момента, в който решавам да обърна байка нагоре, той идва от завоя и ми казва, че му липсва увереност в тези условия. Затова се опитвам да карам пред него, показвайки му линиите и вдъхвайки му увереност, но не, той просто не успява да ме следва и трябва да караме по-бавно. Той се извинява за това, но хей, това е отборен спорт, ще караме заедно и ще се опитам да го науча на някои техники в следващите дни. 🙂
На равните части изкачванията се движим добре, даже много добре! И ако това не е достатъчно, 25 км преди финала Брам разбира, че има достатъчно енергия за деня и ме задминава на последното стръмно изкачване. Уау, сега можем да настигнем доста отбори пред нас и на спускането той стои близо до мен и направо летим. Излиза, че през цялото време той е карал с известен запас от сили – умно момче! 🙂
Последните 12 км са предимно равни или надолу, така че ги превръщаме в отборно бягане по часовник. В крайна сметка завършваме на 23 място – съвсем не е лошо като за първи ден, в който всички отбори все още имат сили. И още един бонус – велосипедите са чисти, благодарение на страхотното слънчево време, така че няма нужда да ги мием, а това спестява време и енергия. ;
24 февруари, етап 2, Хаен, 60 км, 1900 м изкачване: дъжд, сняг, кал – как може да е толкова различно от вчера?!
Погледът навън сутринта не прави повечето колоездачи щастливи – ниски облаци + дъжд и вятър. А ако погледнем още по-високо, вижда се и сняг. И на каква височина трябва да достигнем днес? 1400 м! Е, няма начин да ни се размине снегът! Затова обличаме крачоли, ръкави, ветровки и допълнително яке, ако стане съвсем грозно…
10 ч, отново нервен старт, но този път стъпваме директно на черен път, което е по-добре. След 6 км се отклоняваме по пътека и напрежението расте. Хората опитват всякакви начини да излязат пред опонентите си и в резултат в началото на първото голямо изкачване за деня ние сме на 15 позиция. Повечето отбори са се разпокъсали в хаоса, но ние си стоим заедно. Успяваме да намерим добър ритъм и се изкачваме до снега. Тук Брам (181 см, 61 кг, без мазнини) вече мръзне, докато аз все още карам без ветровката си. При 1300 м н.в. наклонът намалява и аз си слагам якето без ръкави. Брам трепери, но решаваме да атакуваме спускането в този вид.
Първата част е бърза и с цялата кал, хвърчаща изпод гумите ни, не можем да виждаме много, играта е рискована. За щастие бързите черни пътища не са типични за Andalucia Bike Race и скоро скачаме на екстремна пътека. Чувствам се страхотно в тези условия и мога да летя надолу, но скоро изгубвам Брам. Той е премръзнал и уплашен, така че губим доста време. Решаваме да спрем и да сложим якетата за дъжд, губим още време. Някои от най-техничните участъци предстоят и в тези условия на Брам му идват малко множко. Аз карам минута и чакам минута, но поне мога да зяпам шоуто на останалите, които се свличат по склона по най-оригинални начини. 🙂
Брам крещи заради студа и е толкова щастлив, когато най-сетне започваме да се катерим отново. Тялото му обаче е в шок от студа и скоростта му е изгубена. Аз карам зад него с пулс едва 140, но не казвам нищо, защото знам, че и той не може да промени нищо – просто трябва да изчакаме тялото му да загрее отново. Със сигурност губим доста време, но така е в състезанията – трябва да си подготвен за всичко. Мисля, че отнема почти 45 минути, перди Брам да си върне скоростта и като вчера моторът му заработва на 100% за последните 15 км, но е твърде късно да наваксаме загубите.
Завършваме на 27 място и губим около 10 минути, но след като си възвърна нормалната температура, сигурен съм, че Брам се изкефи на пътеките. Както обикновено, те бяха забележителни! Страхотни гледки, дълги игриви пътеки, още един ден в рая (макар и малко студен). 🙂
След пристигането ни на старта повечето ни съперници разполагат с цял отборен екип, който да им помага, но ние трябва да се оправяме сами с нещата. Едно от тези неща е измиването на байковете (да, днес е повече от наложително!) и ето ти проблем – осигуреното оборудване за почистване се оказва недостатъчно… Може би е предвидено за дни с хубаво време, а не за такава гняс. Водата няма налягане, маркучите не стигат за всички, и т.н. Трябва да призная, че голяма част от проблема дойде заради „професионалните отбори“. Докато състезателите им вече са под душовете, механиците взимат от общата вода за техните водоструйки с високо налягане и по този начин отнемат от налягането на малкото останали свободни маркучи. И ако това не е достатъчно, те продължават да мият и останалите байкове на отбора (а имат достатъчно!), така че останалите участници трябва просто да чакат на студа с оскъдното колоездачно облекло. Ако ще са професионални отбори, не би трябвало да взимат от общата вода! Иначе казано, отново е сбъркана основната идея за това любителите да се изправят срещу професионалистите. Ние не само, че изначално сме без предимство и поддръжка, но на всичкото отгоре трябва и да се съобразяваме с тях… Решението ни – покарахме още два пъти по 7 км до хотела, за да вземем пари за автомивка. Това бше добре и за отборния дух, тъй като аз измих байковете, докато Брам се сгряваше под топлия душ. 🙂 Затова съм дебел, да не ме лови студът! 🙂
25 февруари, етап 3, Андухар, 70 км, 2150 м изкачване: лош ден?
Вече е ден трети… Добрата новина: синьото небе над Хаен (до се надяваме, че ще е същото и 45 км по-нататък в националния парк край Андухар). Лошата новина: това би могло да е лош ден, тъй като обикновено започва да се усеща ефектът от положените в първите два дни усилия.
Налага се да станем рано, тъй като трябва да напуснем хотела си в Хаен. Почистваме стаята, натоварваме колата, закусваме с нови приятели и хоп, озоваваме се в Андухар. Точно преди това обаче облаците се скупчват отново, обгръщайки старт-финалната зона в студена мъгла. В сравнение с вчера обаче, считаме това все още за добро време. Кратко загряване и е време да се запознаем с този нов район – както ще се окаже, един красив национален парк.
Стартът? Все още нервен. Може би е време да се променя и да започна да се напрягам, вместо да очаквам всички останали да се чувстват спокойни и отпуснати. 🙂
Когато стъпихме на пресечен терен, знаците ни упътиха към кратък, но извънредно стръмен баир. Там виждаме първите 10-15 отбора да го превалят, но останалите правят завой вдясно и го заобикалят. Знаците обаче са нагоре! Пфф, вече бях виждал глупави съкращавания на трасето от местни колоездачи, но чувството ми за чест ми казва да следвам знаците на официалния маршрут. Голяма грешка! Макар това да е правилният подход, никой друг не го следва и внезапно се оказваме на 60-а позиция. Ако хората в челото са били напрегнато, то е нищо в сравнение с тези тук. Всеки бута, дърпа, крещи и ругае… Изобщо не искам да съм тук и не тук ни е мястото, но за капак виждам, че Брам не е никак бърз. ОК, наистина има някои части с ходене, което той не обича, но има и нещо друго тук… Май денят наистина се превръща в типичния лош трети ден? Е, нищо не мога да направя засега. И ако всичко това не е достатъчно, внезапно Брам казва да спрем, защото седалката му се е смъкнала. Така губим още 1-2 минути и още 10 отбора ни задминават.
След това обаче темпото се увеличава и работата става приятна – гоним, настигаме и задминаваме отбори през целия ден. Изкачванията са по големи черни пътища и аз решавам да помагам с натискане където е възможно, работи перфектно. А след това се показва и слънцето, супер! При пунктовете за вода аз ускорявам, за да сменя всички бутилки – така не губим никакво време там. И да, настигането на други отбори е мотивиращо. Средната част на етапа е равна и аз прокарвам път срещу вятъра с Брам зад мен. При втория пункт за вода вече сме заобиколени от същите отбори като в първите дни – това е добре. Но изненадващо започва веселбата – страхотни технични пътеки! Нагоре-надолу и това стопява батериите на Брам още повече. При едно от тези технични изкачвания виждаме група от 20 сърни и елени само на двайсетина метра от нас, уааау! Природата е толкова хубава! Гората също е специална, с иглолистни дървета, каквито не съм виждал до този момент. Пътеките просто не свършват и това сякаш е най-добрият етап до момента. При изкачванията продължавам да помагам (все си мисля, че не сме достатъчно напред), а при спусканията, които днес са сухи и каменисти, Брам е уверен и се справя отлично. Забавляваме се страхотно.
А когато човек се забавлява, километрите и времето летят по-бързо и така достигаме последните 8 км за деня. Внезапно Брам ускорява още повече и когато го питам за причината, то дори не може да ми отговори, само посочва с пръст някакви колоездачи далеч пред нас. Ловът започва! 🙂 И да, успяваме да ги настигнем и дори спринтираме към финала, успявайки да ги изпреварим и да вземем 18 място! Аааа, не мога да повярвам! Никак не е лош денят в крайна сметка! 🙂
26 февруари, етап 4, Кордоба, 73 км, 1750 м изкачване: след лош ден идва добър?
Днес е първият етап с начало и край в Кордоба. Е, може би не точно Кордоба, но стартираме от университета, на няколко километра от града. Когато се придвижваме натам сутринта, пътищата са пренаселени и задръстванията са навсякъде, така че започваме с малко стрес. Времето тече… Всичко обаче върви добре и стигаме старт-финала тъкмо навреме – е, няма кога да загреем, но ще имаме 73 км за това. 🙂
Стартът е хубав, защото е по чакълест път и дава на тялото време да се събуди. Очевидно някои хора обичат сутрешния душ, защото достигайки няколко огромни локви на пътя, някои от карачите избират лошата страна за пресичането им, а други директно цапат през следата, където дълбочината достига 50 см. Хаа, сигурно е студено!
Завиваме наляво и е време за първото изкачване – технично и стръмно, с големи камъни. Обича такива неща! Брам също ги обича и държим високо темпо, задминавайки отбор след отбор. Горе пътят става бърз, ту по асфалт, ту по черни пътища. Изглежда днес е денят да си намерим хубав пелотон, за да държим висока скорост и явно сме късметлии, защото винаги се оказваме на правилното място в точното време. Брам е неудържим и дори започва да „тегли“ групата, което не е най-умното, защото при последвалите стръмни изкачвания се налага да изостанем… Той обаче бързо се възстановява и по-късно ги настигаме отново.
Забелязвам, че около нас са различни, непознати отбори, а това може да означава само едно – справяме се чудесно. Когато достигаме пътеките, те са сухи, скалисти, с изобилие от сцепление – за Брам това означава увереност и ние продължаваме да летим, напредвайки още (или наваксвайки изгубеното спрямо групата при стръмните изкачвания), което ни прави много щастливи. Това е първият ден, в който караме групово, а така километрите минават по-бързо. Няма време за разглеждане на околностите, стоим фокусирани и работим заедно с другите. Хубавата пътека покрай една малка река, която помня от 2013 г., изглежда по-късо и преди да се усетим, достигаме финала. Последните 10 км са бързи и ние отново успяваме да се закачим към групата отпред и да използваме скоростта им. Завършваме на 15 място! Да се надяваме, че това е началото на страхотни последни етапи…
27 февруари, етап 5, Кордоба, 82 км, 2000 м изкачване: кралския етап
Сутринта за почна спокойно, тъй като вече знаехме пътя и задръстванията и решихме да тръгнем с 30 минути по-рано. Идеално за загряваме и телата ни все още се чувстват добре, така че се надяваме на още един бърз ден. Стартът отново е по черен път, но днес го следваме по-дълго, което отново вкарва напрежението на груповото каране. Без проблеми обаче достигаме до първото изкачване.
Както обикновено, Брам изостава леко в тези първи километри, но гравитираме около топ 201 така че няма проблеми. Пътеката преминава в пешеходна – дълги участъци със стръмни изкачвания и големи канари, прилича на пресъхнало речно корито и човек трябва да внимава (или си удря коляното в камък, като мен). Както казах, Брам мрази ходенето, така че тук губим още малко време.
Веднъж горе, идва времето за хубавите пътеки! Обичам този район, същински рай е! Пътеките се променят непрекъснато – кратки стръмни изкачвания, падове, бързи ритмични части, ммм, не мога да се наситя, но трябва и да внимавам да не изгубя съотборника си. 🙂 Разликата спрямо вчера не може да е по-голяма, сякаш сме сами в целия свят и това не е съвсем добре, защото след стръмно и много каменисто спускане достигаме дълга, равна отсечка покрай един канал. Тук е първият пункт за вода и получаваме пълни бутилки от нашите белгийски приятели (благодарности към Зоеф и Барт за поддръжката, това наистина помага!).
Забелязваме 2-3 отбора напред и решавам да включа турбото. Настигаме ги, но точно тогава те намалява скоростта и вместо да се насладим на груповото каране, аз се оказвам в позицията да дърпам групата напред. С нарастваща досада намалявам скоростта, за да пия вода и… си изпускам бидона. Налага се да спра от 40 км/ч до нула, да се върна за бутилката и да видя как групата се смалява, водена от моя съотборник. Той така и не разбра какво се е случило, та се наложи да ги преследвам сериозно. 🙂 Това се казва отборна работа. 🙂 Добре е да имаш здрави крака в ситуации като тази.
След 10 равни километра (и общо 32 от началото), етапът най-сетне започва истински, но Брам е в лош момент. Аз вече съм свикнал, така че намалявам и го тегля/побутвам където мога, но отново оставаме сами. След това, в средата на изкачването, аз пукам гума… Каквоо? Как?! За щастие не пестя течността на No Tubes и слагам доста от нея в иначе бомбоустойчивите гуми Maxxis Ikon, така че след 10 секунди дупката се запълва и дори не се налага да добавям въздух. Все повече разбирам обаче, че Брам просто не е тук, той изглежда доста зле. Езикът на тялото му не ми говори нищо добро и той ме моли да забавим темпото, защото няма да може да довърши етапа със сегашното. Време е да бъда добър съотборник и му помагам по всеки начин, включително и с окуражавания, докато той се бори с изтощението. За щастие пътеките са толкова добри, че той успява да намери в тях допълнителна мотивация и в крайна сметка скоростта ни не е толкова лоша.
До 60-ия километър предимно се изкачваме, но го правим успешно и отново е време за игра! Когато достигаме третия воден пункт, осъзнавам, че явно сме се движели твърде бързо за нашите приятели и се налага аз да спра и да презаредя бутилките. Проблемът е, че организаторите явно не са подготвени за това. Всички останали отбори наоколо имат поддържащи екипи с бутилки, така че пълненето на една на място се оказва хаотично. Не мога да им обясня какво искам и най-накрая просто изсипвам 2-3 от чашите на масата в единия бидон. Губя една минута и трябва отново да гоня моя съотборник. Той обаче явно е допуснал грешка или нещо такова, защото го настигам доста бързо.
Сега пътеките са бързи и тесни сред разни ниски храсталаци. Опциите са много и тук става белята… Някак си пропускаме маркировката към една съвсем тясна пътечка и преди да се усетим, вече сме 500 м по-надолу. Аз обаче явно съм роден с чувство за ориентация и просто чувствам, че сме направили грешка. От друга страна виждаме толкова много следи в почвата пред нас… След това забелязвам и следите на мотоциклета, който обикновено се движи близо до водачите, да правят обратен завой и разбирам, че доста състезателите са се объркали тук, така че и ние обръщаме посоката. По пътя назад срещаме още и още отбори и ги връщаме… И наистина, явно не сме били само ние, защото няколко километра по-нататък, по пътека покрай реката, докато си смазвам веригата, сме застигнати от цяло влакче, може би 5-6 отбора. Всички те явно бяха направили същата грешка и така, след почти 70 км самотно каране, довършваме етапа в група. Време е отново да се фокусираме. Благодарение на груповото каране, Брам намира някакви остатъци енергия за силен финал и така завършваме на 17 позиция, нелош резултат след всичко днес.
28 февруари: последен ден от месеца, последен етап от състезанието, време е да използваме всяка останала капцица енергия!
Обикновено след пет състезателни дни крайното класиране е повече или по-малко установено, но не и за нас! С около 30 секунди разлика има още три отбора, така че битката ще е до последно! 🙂 Но как ще се възстанови Брам след вчерашното бедстване? Знам, че той страдаше и как ли се е отразило това на краката му? 10 ч, време е да разберем!
Тъй като всеки разбира, че това е краят, темпото е с 10-15% по-бързо от предишните дни и 55-те километра на етапа се превръщат почти в спринт. Брам започва добре, но изпада в беда при първото стръмно изкачване за деня. Тъй като мен не ме е грижа за краката ми, аз го бутам но наклон над 20%… да бяхте видели как ни зяпаха останалите отбори! 🙂 Успяваме да запазим позицията си и след този кратък момент Брам отново се подобрява. Състезанието е нервно, хората поемат големи рискове и виждаме доста спукани гуми. Ние пък действаме предпазливо.
При първата подкрепителна зона сме в добра позиция и сега по-голямата част от изкачванията за деня са зад нас. Мотивирам Брам с това и продължаваме да атакуваме. налага се да караме по изоставена жп линия доста дълго, телата ни се раздрусват ужасно, но бидейки мазохисти, това ни допада и продължаваме с всички сили. Виждаме групата от четвъртия ден пред нас и се опитваме да се закачим.
Достигаме втората подкрепителна зона и твърде късно разбираме, че там няма кой да ни помогне и подминаваме официалните маси с храна и напитки. Бутайки Брам на доста места, карам с висок пулс и горя доста запаси. Сега, без енергийни напитки, разбирам, че може да си имам неприятности. За щастие пътеките са хубави и вече не толкова стръмни, а третият пункт е близо. Преди него аз отново ускорявам, за да напълня бутилките, и продължаваме към финала. Досега Брам е дал всичко от себе си и трябва да му помогна да оцелее в последната отсечка. Това е равният черен път, по който стартирахме вчера, но сега сме срещу вятъра и сме сами… Въпреки това се раздаваме докрай и поддържаме 35-40 км/ч, застигайки отбори пред нас, страхотно чувство! Пресичаме финалната линия 18-и и изглежда това е и крайното ни класиране.
18 място в състезание на високо ниво като това не е никак лошо и ние сме доста щастливи! Като отбор работехме добре заедно, без напрежение, така че Andalucia Bike Race отново се превърна в чудесен старт на нов сезон приключения!
Заключение:
Andalucia Bike Race все още е мечта, ако говорим за пътеките. Никога не съм срещал толкова много и трудни, технични отсечки в многоетапно състезание. Така че ако пътеките са вашата любов, това е състезанието! (Никое друго, което познавам, дори не се доближава!). Що се отнася до логистиката, комуникациите, маркировката, подкрепителните пунктове, миенето на велосипедите и т.н., все още не може да се сравнява с германските състезания, в които е вложен 20-годишен опит, но забелязах сериозно подобрение спрямо изданието от 2013 г. Нещата вече не са толкова сложни и участниците имат повече време за почивка, а това и изключително важно в подобни надпревари. Така че, за четвърто издание, мисля, че организаторите свършиха страхотна работа. Сигурен съм, че това състезание ще се… че то вече е едно от водещите събития в Европа! А кое е още по-хубаво? Че вместо да се припокрива с други големи състезания през лятото, то се случва точно в началото на сезона, така че ако искате да го започнете на райско място и да натрупате преднина пред съперниците си у дома през зимния период, Андалусия е мястото!
Вече се настройвам за следващото издание през 2015 г…
Поздрави,
Уоутър
