XCO Pro Cup София: Уоооу, не беше ли състезанието във Враца достатъчно трудно?
Е, изглежда, че организаторите на състезания у нас вече не се страхуват да предложат на участниците хубави предизвикателства. След страхотното приключение във Враца предишната седмица, забавленията на 15-16 юни бяха дело на „Зелен път“ под формата на ХС състезание с обиколки. Мястото на провеждане бе Люлин планина – съвсем близо до дома. След 4 години в България понаучих разни неща и едно от тях е никога да не карам в тази планина, освен ако не е имало поне 1 месец суша преди това. В случая с това състезание обаче дъждовете бяха спрели само дeн преди това, така че очаквах нещо като добрите стари калища в Белгия. За по-сигурно наминах в събота да направя една обиколка и… нямаше кал! Невероятно! Трасето бе леко влажно, но имаше добро сцепление, просто да не повярваш… Остана ми време и за втора обиколка, така че да проверя за колко време се прави със състезателно темпо, какви предавки ще са нужни и т.н.
Когато приключих, организаторите вече бяха организирали за участниците хубаво паста-парти. Бил съм на много такива угощения по маратоните в чужбина, но това биеше по качество всичко досега (а имаше и студени бири, ммм!).
След чудесната вечеря проверих данните от велокомпютъра си и разбрах, че състезанието в неделя ще бъде от тежките! Очаквах около 27.5 км дължина и 1600 м денивелация! Сравнено с Враца (42.2 км с 2200 м изкачване), това щеше да е поредния сериозен тест за ХС карачите в България, така че си предвидих двойна закуска за следващия ден!
Неделя, 11:0 ч. След хубаво загряване с 13-те км от София до Бонсови поляни, бях тъкмо навреме за старта. В началото се опитах да карам по-леко, но явно това се стори твърде бавно на Тодор. Той пое лидерската позиция още с влизането в гората, но скоро след това на едно място продължи напред, вместо да завие наляво. Извиках го обратно, но това бе перфектният момент за мен да ускоря. Така, след 4 минути борба, останах сам в челото срещу Люлин планина. Изкачването изглеждаше по-дълго от вчера, но лесно си намерих ритъма, който запазих до края на състезанието.
Първата изненада дойде при спускането. При тренировките бях следвал ATV пътеката право надолу, вместо да пресичам коловозите ѝ два пъти, преди да продължа по нея. Когато опънатите ленти изскочиха пред мен, аз инстинктивно натиснах спирачките и завих наляво, при което направо се плъзнах под тях. По дяволите, наложи се да сляза, за избутам обратно и да опитам пак. 🙂 Това обаче беше единствената изненада.
От втората обиколка нататък се налагаше да задминавам и хора от другите групи, всички бяха отпуснати и щастливи, така че нямаше проблеми. Когато се канех да изпреваря Христина Козарева в началото на спускането при третата обиколка, забелязах един млад неин съотборник, който ускори пред мен с желанието да ми покаже урок по спускане. От стила му на каране и от камъните, прелитащи покрай ушите ми, предусетих как ще завърши всичко. След толкова години състезания съм научил, че това е моментът, в който трябва да оставиш известна дистанция, в случай че… Още не бях завършил тази мисъл, когато се случи: голямо падане и пътят бе блокиран от велосипед + момче. 😉 За щастие обаче бях оставил достатъчно място между нас, така че успях да спра точно до него, вместо да се налага да го прескачам заедно с хубавия му байк. Сами виждате обаче, че старостта си има и предимства. :))
До края на състезанието трябваше единствено да спазвам правилен баланс между напъване, пиене на вода и забавление и след 1:52 ч пресякох финалната линия за пети и последен път. Сега беше време да довършим тази хубава неделя със семейство и приятели, за да я направим перфектна неделя.
Към организаторите: голямо благодаря и моля, организирайте още десетина състезания + паста-партита към тях! 🙂
Уоутър
