Уоутър Клепе: Велорали из Врачански Балкан 2013

Враца,  42 км,  2100 м денивелация, най-трудното ХС състезание в България?

 

снимка: Емил Иванов, велоклуб „Герак“

Със сигурност има маратони, които изстискват и повече енергия от тялото, но това бе като че ли едно от най-трудните ХС състезания, в които съм участвал до момента. Тежко обаче не означава лошо, съвсем не! Това е страхотно каране сред красиви и много специални места.

Началото на състезанието бе същото като преди 2 години, но бях забравил колко са трудни първите километри. Някак си пътеката ми изглеждаше по-стръмна, по-дълга и по-камениста в сравнение с 2011 г., но това сигурно е някаква заблуда в моя мозък. 🙂 Имам го тоя проблем – винаги запомням хубавото и забравям бързо всички мъки… От друга страна, това първо изкачване отново ми хареса, защото се пренесохме високо в парка за броени минути. Веднъж озовали се по билата и поляните, беше трудно да се фокусираме, защото погледът непрекъснато бяга по скалите наоколо. По-бързо от очакваното достигнах контролния пост, където предишния път се обърках, и започнах последното изкачване към асфалтовия път. Оттам трасето щеше да бъде ново за мен…

Ново в състезанието, иначе не съвсем. Изглежда бяха карал тук преди с Любо и Бойко (макар и отдавна), така че разпознах пътеката към билото. Дългото спускане от другата страна в долината на р. Искър също не бе изненада и знаех, че трябва да внимавам с тези подвижни камъни. За първи път обаче бях по тази пътека с 29ка и концепцията за големите колела отново се доказа като доста полезна. Можеш просто да запазиш скоростта и да оставиш байка да избира линията. Невероятно! А когато попаднах на бързите черни пътища, влизах с поднасяне във всеки завой, така просто никога не е скучно! 🙂

Тези спускания обаче винаги са твърде кратки и така дойде времето за второто изкачване. Бях чувал страховити истории за него, така че го подхванах леко и бавно. Хората не бяха преувеличили, тоя баир си беше направо ш*бан. Започва лесно и после продължава до безкрай, като става все по-стръмен и по-каменист. Три пъти си мислех, че съм стигнал до билото, но пътят просто правеше остър завой и хоп, още изкачване… В последните 350 м реших, че е добре да отпусна краката си и да походя, но точно когато кракът ми докосна земята, катарамата на обувката се счупи. В този ѝ вид можех да изгубя обувката при всяка стъпка, така че явно нямаше ходене за мен, само каране.

За щастие след тази точка по-голямата част от шестте километра до финала са надолу и спускането с една разхлабена обувка не се оказа толкова лошо. Последната пътека е все така страхотна, а последната ѝ част бе станала още по-добра и по-игрива. Бях малко загрижен за моите 160 мм дискове, защото сякаш започнаха да крещят „много е горещо!“, но издържаха до края и завърших успешно след 2 часа и 47 минути по трасето.

Беше чудесно неделно каране, така че благодарности към организаторите и спонсорите на това събитие. Да, тежко е, но мога само да го препоръчам на всеки друг планински колоездач!

До скоро,

Уоутър