51 км, 1350 м денивелация, най-после състезателен ден!
Ето че най-накрая ни се получи! След 4 дни “тренировки” и един ден за възстановяване, Кен ми заяви, че се чувства в състезателна форма… Моите инструкции – караме, без да се притискаме или да си даваме зор, просто спазваме едно равномерно, но бързо темпо, така че да може да кара зад мен и да не изостава. Той не се възпротиви и това ме направи супер щастлив! Не че първите 4 етапа не бяха забавни – с такива хубави пътеки и прекрасни пейзажи наоколо нямаше как да не са, но пък състезателното каране си е състезателно каране и май точно към това съм пристрастен най-силно…
Този ден отново бяхме “на ваканция” – стартирахме в 11 часа от първата редица (невероятно, но бяхме успяли да се класираме достатъчно напред в стартовия списък). Още от първите метри ми стана ясно, че не сме единствените, които са си починали предния ден – всички караха, сякаш ще чупят рекорди! Първите 10 км изглеждаха относително равни и лесни, но при каране със свръхзвукова скорост нещата не бяха точно такива… След като преминахме няколко брутално разкаляни участъка, се озовахме на около 250 м след групата на водачите. Няколко минути по-късно осъзнах, че ние поддържаме същото темпо като тяхното и реших да ускоря до пулс 180, за да ги настигнем… За щастие Кен не се възпротиви и продължи да кара плътно зад мен! Това ни костваше доста енергия, но аз се чувствах отлично! Най-после можех да се напъна истински, страхотно!
Успяхме да застигнем водачите, но след около 2.5 км започна първото изкачване за деня и Кен ми каза да забавим темпото, гррр… За щастие не трябваше да чакаме дълго да ни застигне втората група карачи, чието темпо вече успявахме да поддържаме. След това изкачване започнаха пътеките, които днес бяха изключително хлъзгави! Бях дръпнал малко напред и за малко да падна! На едно място си бях набелязал перфектната линия през камъните, но те бяха толкова хлъзгави, че предната ми гума спонтанно реши да поеме по съвсем друга, “интересна” линия, водеща право в едни дървета. Май беше време да се събудя! Не бях планувал да падам на последния ден – или го правиш на първия, или не го правиш изобщо, справка – участието ми на Trans Alp… Реших да забавя, тъкмо да наглеждам как се справя Кен. Когато ме видя, той ми извика, че на два пъти вече почти бил паднал – очевидно се “справяше” по-добре от мен!
Концентрирахме се и поехме по едно дълго, стръмно и технично изкачване към заснежената част от трасето. Кен не се мотаеше, поддържаше добро темпо и това ме радваше много. След малко обаче изкачването бе прекъснато от кратко заснежено спускане, преди да продължим още нагоре. Кен явно подхождаше недоверчиво към този вид терен, защото се наложи да го изчакам, което обаче беше добър вариант да се заприказвам с момчетата на ендуро моторите, които май също се забавляваха. За щастие карахме по снега само 20-тина минути, след което забавните пътечки продължиха. Карахме по бърза пътека покрай една река с много завои и скокове, оле! Вече карахме с групата на водачите в Masters категорията (дъртаци като мен и Кен), които бяха доста нервни. Притискаха ни, все едно могат да карат по-бързо, но на изкачванията ние се изстрелвахме напред. Кен дори ме изпревари на една къса стръмна отсечка, уау! Беше време отново да настъпим газта и да се борим с насрещния вятър. Последните 10 км съвпадаха с началото на етапа, и ние отново превключихме на свръхзвукова скорост, финиширайки 26-ти в общото класиране за деня. Не е зле! Само ако Кен беше в такава форма от самото начало, ммм… Ако, ако… Обаче не беше.
В крайна сметка обаче беше страхотно да завършим това състезание със силен ден и добро каране! В общото класиране се намърдахме на 39-то място – не точно този резултат, на който се надявахме, но пък от друга страна състезанието също надмина очакванията ни и това беше добра компенсация!
