65 км, 2550 м денивелация.
Тази сутрин едва се добрахме до автобуса навреме (в 7:45 ;)), след което разбрахме, че днешният етап е променен заради снега. Да, точно така, в Испания валя сняг, при това обилен. Оригиналният план беше да преминем един проход на 1775 м надморска височина, но това се оказа мисия невъзможна, за това ни пренасочиха през един по-нисък проход на около 1500 м височина. Да ви кажа, и там имаше доста сняг…
Както и да е, да се върнем към пътуването с автобуса. След около 30 минути пристигнахме на старта… Е, може би не точно на самия старт, по-скоро ни разтовариха в един индустриален парк на края на селото, в което се намираше старта. Последвахме останалите карачи до едни складове, където намерихме колелата ни “паркирани” в последното хале, което проверихме (защо винаги става така?). Тогава се усетихме, че е едва 8:30, безумно студено е, а вятърът е толкова силен, че заплашва да отвее каските от главите ни! Какво да правим до старта? Решихме да отскочим до центъра на селото и да потърсим кафе! Гениален план, но явно всички колоездачи са гениални – кафенетата приличаха по-скоро на веломагазини в период на промоция. Пред всяко едно кафене чакаха стотици състезатели, а вътре човек не можеше да мръдне и на сантиметър – е, поне беше топло…
Час и половина по-късно се усетихме, че трябва да сме на старта, и поехме бързо натам. Няколко минути по-късно стартирахме, и (каква изненада!) се изправихме пред брутално стръмно изкачване още в самото начало! След 5 минути по този едва караем баир вече можехме да свалим горните дрехи. Достигайки горната точка на това ударно начало, моят “работен” ден беше започнал, но пък се забавлявахме страхотно. Едва сега разбрах, че Кен явно се подобряваше – зорът за него вече не бе толкова голям (пулсът му не беше в критичната зона) и напредвахме с лекота. В резултат на това относително лесно се придвижвахме все по-близо до челото.
На високото, където имаше сняг и кални участъци, и двамата с Кен имахме преимущество пред останалите отбори, и продължихме да изпреварваме. На спускането беше студено, но в крайна сметка последните два месеца бяхме карали точно в такива условия и бяхме свикнали със студа. След преминаването на прохода започнаха пътеките, и, както явно беше нормално за това състезание, те бяха страхотни! Първо карахме по една естествена пътека, след това започна “байкпарк” сегментът. Имаше само един проблем – бях скъсал спица в началото, така че трябваше да карам по-леко на скоковете и завоите. Е, и “леко”-то може да бъде забавно, само трябваше да се изнасям по-напред на приземяванията от скоковете от по метър, метър и половина. А имаше и някои завои с дървени виражи, в които можеше да се влиза на пълна газ, страхотен кеф!
След като си “поиграхме” на тази отсечка, следваше поредното изкачване, но на мен не ми пукаше. Продължихме да се забавляваме и да натискаме максимално до самия финал, където отново ни очакваше най-гадната част от деня… Трябваше да измисля как да оправя задната си капла, но преди това трябваше да натоварим велосипедите в камиона и да се повозим с автобуса обратно до официалния ни хотел. Пристигайки там, трябваше да чакаме до 20:00 ч, за да видим отново велосипедите си. Естествено, никой нямаше нужната спица и напрежението се покачваше с всяка минута. В крайна сметка успяхме да намерим – услужиха ни момчетата от един холандски отбор, като в замяна Кен центрова една от техните капли (мда, испанските пътеки са си грубички). Този ден графикът на състезанието отново създаваше доста напрежение за обикновените карачи – можехме да почистим колелата едва след като ни ги докарат, а камионите ги извозваха чак до 20:30… Освен това беше станала грешка при товаренето – колелата на последните бяха натоварени първи, и карачите в челото получиха велосипедите си последни. Налагаше се да се ориентираме към спане максимално бързо, предстоеше ни поредният тежък ден…
