Етап 3: 67 км, 2150 м денивелация
В този ден нашата “ваканция” приключи… Тъй като това състезание цели да промотира целия регион на Андалусия, организаторите бяха решили да разпръснат етапите в четири различни области. Резултатът от това беше, че предишната вечер трябваше да сме натоварили велосипедите си в камионите на организаторите между 21:00 и 23:00 часа! А сега трябваше да ставаме рано – чакаха ни 100 км шофиране до старта…Но когато видиш слънцето да изгрява над планините и полетата на Испания, агонията от ранната аларма лесно изчезва. Следваше бърза закуска и спринт към колата.
Докато пристигнем на старта температурите бяха станали малко по-човешки, вече може би имаше 5 градуса. Към 10 часа всички вече бяха готови да се пораздвижат. Вместо пътеки обаче, този ден ни очакваше каране с много асфалтови и черни пътища. Бях малко разочарован (за това ли бях станал толкова рано?), но може би за Кен щеше да е добре. Е, оказа се, че не е така – след като първите дни се озори сериозно, днес се очертаваше той да бедства още повече! Още на асфалта в началото той започна да усеща проблеми, които станаха сериозни на първото по-дълго изкачване – изпреварваха ни жени, при това не само най-бързите! Неговият “двигател” така и не искаше да заработи… Притиснах го и се залепихме зад водещия женски отбор, но той ми каза, че караме твърде бързо.
За щастие след това изкачване теренът се промени, започнаха пътеките (което винаги е мотивиращо) и теренът стана супер кален и хлъзгав, ихааа! Карането граничеше с невъзможното, но пък опитите за ходене пеш си бяха чисто самоубийство! В крайна сметка се “изпързаляхме” до дъното на един красив каньон. Внезапно се оказахме абсолютно сами… А в каньона течеше река, водата беше ледена! Естествено, трябваше да я прекосим един милион пъти… Газенето до колене в ледената вода беше страхотен шок за мускулатурата. За щастие скоро достигнахме едно каменисто изкачване, последвано от приятен път надолу към едно красиво испанско селце.
След тази отсечка за мен започна истинското състезание в Андалусия. Реших да вдигна темпото и да го поддържам до края на етап 5. Карайки с Кен, това означаваше на изкачванията да работя за човек и половина, но пък на спусканията се кефех като за двама! На самия край на етапа ни се наложи да изкачваме една от онези “стени” – знаете ги, онзи тип пътища, които от далеч изглеждат почти вертикални, а като тръгнеш да ги катериш осъзнаваш, че наклонът е наистина безумно стръмен… И понеже повечето от състезателите вече бяха поуморени, на тази отсечка имаше бая псуване…
След това трябваше просто да слезем надолу към финала, където отново да натоварим велосипедите на камионите, за да бъдат транспортирани поредните 100 км до началото на следващия етап. Нямаше душове, но пък намерихме една автомивка. Сигурно е било добър ден за собственика – представете си оборота от 200 колоездачи, чакащи на опашка… Докато почиствахме колелата си, забелязахме, че Кен беше счупил своята X.0 команда – все едно стреса от предстоящите процедури не ни беше достатъчен! Оправяне на багажа, почистване, шофиране 100 километра, търсене на хотела, търсене на официалния хотел и сервизния камион на SRAM (които за щастие ни дадоха нова команда безплатно!) и накрая, за пореден път – отново оправяне на багажа! Организаторите отново бяха предвидили различна локация за карането следващия ден, така че отново трябваше да натоварим колелата си в камионите между 21:00 и 23:00 часа.
В този момент започнах да изпитвам сериозни съмнения към организацията на това състезание. Andalucia Bike Race се прави едва за трета поредна година, а организаторите искат да конкурират състезания с 25-годишни традиции, като например Trans Alp… Само че нямаха опит. Всичко беше толкова сложно, че участниците се уморяваха допълнително и след карането! Естествено, за професионалните състезатели това не беше проблем – отборите им се грижеха за всички задачи, които за обикновените карачи означаваха яко търчане и обикаляне. А, и товаренето между 21:00 и 23:00? Тогава не се ли предполага, че състезателите вече трябва да спят, все пак се очаква да потеглят отново в 7:30 на другия ден! Както казах, “ваканцията” свърши… Но пък пътеките щяха да компенсират всичко това!
