Когато стане дума за състезание край София, всеки се сеща за Витоша. Години наред всяка една състезателна проява, независимо в коя дисциплина, се провеждаше именно там или в Южния парк. Не и този път обаче!
Витоша е страхотна планина и всеки от софийските планински колоездачи вероятно е направил първите си километри по нейните пътеки, но все пак около столицата има още 4 отделни планини. Едната от тях е Стара планина и като площ и възможности за каране (и изгубване) тя предлага доста повече от северните склонове на Витоша. Поради това не е учудващо, че в последните години баирите над Кремиковци, Сеславци, Бухово, Локорско и други близки до София села (някои от тях вече квартали) се превърнаха в редовна дестинация за братството ни, включително и поради съвсем практически съображения – южното изложение и каменисто-песъчливата почва позволяват да се кара дори и след дъжд, дори и в най-ранна пролет или късна есен, а понякога и през зимата. Изобщо, това е район, чиято ценност вече е добре позната на мнозина, но все още не бе използвана за организиране на някакви по-масови прояви.
Велоклуб „Мамут“ реши да промени положението, провеждайки за първи път ХС състезание в района. Проявата бе наречена Купа „Мургаш“ и съвсем логично маршрутът целеше покоряване на най-високия връх в тази част на Стара планина. Някои от вас със сигурност са ходили дотам и знаят, че от Бухово до върха има хубав, широк черен път, който на места е доста стръмен, а на други съвсем равен и в рамките на 17 км преодолява около 1000 м височина и отвежда до крайната цел. След нея обаче възможностите за спускане, които ми бяха известни до този момент, не бяха кой знае колко интересни – връщането назад би било направо скучно, пък и не е удобно за състезателен формат. Затова като база бе взет маршрут, който все още не е публикуван в MTB-BG (но е описан офлайн, така че ще го видите най-късно другата пролет), спускащ се към с. Чурек и оттам през с. Желява обратно към Бухово. „Мамутите“ обаче го модифицираха значително спрямо това, което аз се каня да публикувам, за да го направят по-труден и значително по-интересен за напреднали колоездачи. Те добавиха едно междинно изкачване между Чурек и Желява, което според мен увеличава значително физическото натоварване, а няколкото пътеки при спусканията (една почти невидима) и 2-3 моторджийски над Желява бяха съвсем нови за мен и направиха трасето много по-трудно за едни и интересно за други. В крайна сметка резултатът бе една голяма обиколка с дължина около 60 км, която изправяше състезателите пред изключително разнообразие от условия и терени. Много подходящо трасе за Националното първенство по планинско колоездене в дисциплината маратон, какъвто бе статутът на това състезание!
Имаше и един участък в последните километри преди финала, който сякаш имаше за цел да откаже уморените вече участници от участие в надпреварата. 🙂 Някои го изкачваха по 5-10 минути!
Дали заради този висок ранг на надпреварата, или просто заради интерес към новата проява и уважение към организаторите й, въпреки поредицата от дъждовни дни и прогнозите за лошо време в самия ден на състезанието голяма част от сериозните състезатели в България пристиганаха в неделната утрин в Бухово, за да застанат на старта и да премерят сили до Мургаш и обратно. Някои бяха дошли чак от Варна (представителите на КК „Алекси Николов“). Въпреки близостта до София, струва ми се, че процентът на „туристите“ бе по-малък от този на „състезателите“ (употребявам и двете думи с най-добри чувства, само за да разгранича каращите изцяло за удоволствие от тези, за които удоволствието е и в доброто класиране), така че нивото на каране определено бе сериозно. Сигурен съм, че при по-хубаво време (на 17 октомври денят в София отново започна с дъжд) участието на любители щеше да е доста по-сериозно, но дори и при тези неблагоприятни условия в съревнованието се включиха повече от 40 души.
Организаторите ги посрещнаха с отлично маркирано трасе и сериозна подготовка във всяко друго отношение (поне доколкото мога да преценя от беглия поглед на площада в Бухово, тъй като през цялото останало време бях по маршрута. Споменах маркировката – тя беше просто изобилна, не съм виждал досега по-добре маркирано трасе в България, особено с такава дължина. Не знам колко стотици метри лента са били използвани и как са я носили маркировачите, но „мамутите“ явно си бяха поставили за цел да осигурят на гостите си комфорта да карат, без дори да намаляват, за да намерят верния път. На няколко критични места имаше и постове с човек, указващ посоката и даващ допълнителни указания.
Въпреки това имаше хора, които объркаха маршрута – аз бях един от тях. Така за пореден път се убедих, че когато човек не внимава и се увлича в спускането и в „логичния“ път, може да се окаже не където трябва. В случая ставаше дума за съвсем кратък участък от няколкостотин метра, след което двете пътеки отново се събираха, но този пример само показва, че ако човек не си отваря очите, най-често може да се сърди само на себе си. Имаше и други, които объркаха за кратко маршрута, някъде след второто изкачване – там причината е бил джип, паркиран точно пред дървото, на което е била окачена маркировъчната лента, т.е. автомобилът я е скривал и някои участници, които не са забелязали следващите ленти наляво, са продължили по друг път, но с малко чудене и спускане по асфалт, вместо по хубава пътека, намериха отново трасето.
Всъщност дори и времето се оправи специално за състезанието и слънцето огряваше през по-голямата част от деня пъстроцветните гори на Балкана. При изкачванията по стръмните баири направо си беше жега! Влагата обаче нямаше как да изчезне с магическа пръчка – навсякъде беше мокро, но благодарение на характерните за района почви, които споменах в началото, дълбока и лепкава кал почти липсваше, освен на отделни места. Рядката разводнена смес обаче бе навсякъде, така че никой не финишира сух.
Докато състезателите бяха по трасето, организаторите се подготвяха за посрещането им с вино и морски деликатеси. Всъщност горната снимка не е шега – наистина имаше и такива кошници-награди, тъй като един от спонсорите на състезанието бе компанията „Алта България“, която е вносител на подбрани хранителни продукти. Другите спомоществователи на провята са веломагазините „Bikes Center“, „Vivelo“, „Bike Shop Extreme“ и „Одрински – Габрово“, както и бутилираща компания „Девин“ и белгийската фирма за облекла Doltcini.
Може би се чудите какво общо има последният спонсор с българска проява? Не съм питал изрично, но най-вероятно общото е г-н Уоутър Клепе (Вивело/Мамут), който този път не само даде най-добро време, но бе и един от основните организатори на състезанието. Белгиецът успя да се вмъкне в три часа, при това с четири спирания заради спукани гуми и след 11 часа каране в предишните два дни, когато „мамутите“ са маркирали и подготвяли трасето.
Бидейки гражданин на друга държава обаче, Уоутър стана победител в купа „Мургаш“, но не и национален шампион в дисциплината маратон. Тази титла бе спечелена от участникът с второ най-добро време при мъжете (и като цяло) – Тодор Ангелов (КК „Лястовица“-Казанлък). Разбира се, и това не е изненада – Тошко дръпна много през този сезон, гонейки в почти всеки старт бързия белгиец, а и преди това се бе доказал като един от най-успешните български ХС състезатели, така че резултатът му е закономерен и заслужен. Трети при мъжете финишира Райко Стефанов.
Интересна подробност е, че по средата на първото изкачване той бе на трета или четвърта позиция, но след това, когато бях устроил засада на спускането към Желява, Тошко вече имаше солидна преднина пред следващите го съперници.
А те бяха трима или четирима в групичка, която малко бе объркала маршрута заради въпросния джип, за който споменах по-горе. Двама от победителите в другите категории бяха в тази група – баща и син Драголови – Фьодор (Drag) при ветераните и Филип (Green Way) в категорията до 23 години. Ако не се лъжа, това е първото българско състезание, в което се използва и тази възрастова група, която по света е една от най-силните като ниво на каране. Втори в нея завърши Венелин Миронски (Мамут), а трети е Светослав Терзийски (АК „Планинец“).
Силно бе и карането на отборите, макар че само четири двойки стартираха в тази категория, а като три от тях завършиха състезанието. Най-бърз бе отборът на „Зарата“, съставен от Николай Костадинов и Станимир Стамболов, но силно впечатление направи и смесеният тим на КК „Одрински“ – Христина Козарева и Дамян Калагларски.
При юношите стартираха трима, а завършиха двама участници – представители на КК „Алекси Николов“ – Варна, като по-бърз бе Виктор Колев.
Пълното класиране можете да видите в сайта на организаторите:
Резултати от Купа „Мургаш“ 2010
Очаквайте скоро и галерия от състезанието.
Надявам се, че плановете на организаторите за следващи издания на тази проява ще бъдат реализирани, защото първият опит бе повече от успешен!
