24 часа край Пловдив

Стартираха пет отбора по двама души и 13 индивидуални участници. Въпреки че останаха „свободни места“ от първоначално предвидените 40, за целите на статистиката бе отбелязано и увеличение с няколко души спрямо предходната година. Всъщност тези числа нямат особено значение при подобно състезание – дори 4-5 души могат да са достатъчни, но с повече е по-весело. По-важното е, че повечето от тях дойдоха с нагласата за сериозна надпревара и показаха завидна издръжливост и желание за борба докрай. В това отношение летвата определено бе вдигната спрямо миналата година, след като Тодор Ангелов и Станимир Статев направиха по 20 обиколки, за да се изкачат до първо и второ място в индивидуалното класиране. Това прави ни повече, ни по-малко от 200км с 8000м денивелация! Да, няма грешка в числата… Следващите двама (Ясен Панайотов и Красимир Иванов, на 3-то и 4-то място) завършихпа по 19 обиколки. Победителите в отборното класиране – Николай Костадинов и Найден Цанков от клуб „Зарата“ завъртяха 16, а представителите на домакините от „Крива спица“, Цанко Петев и Атанас Тодоров приключиха надпреварата с 15…

За това второ издание трасето си беше съвсем планинско и това бе едно от нещата, които увеличиха чувствително трудността. Нямаше участник от 2007г., който да не отбележи този факт. На малките снимки (кликнете, за да ги отворите в по-голям размер) виждате примерни участъци от пътеките и пътищата, по които състезателите навъртаха обиколка след обиколка в продължение на 1440 минути. Започваше се с изкачване по стръмна улица в селото, последвано от стръмна пътека нагоре, после един достатъчно стръмен и техничен участък със стъпала, камъни и корени надолу, след което отново стръмна пътека и черен път нагоре, та чак до бившата резиденция „Иглика“, където бе горната (втора) контрола. Споменах ли, че изкачването бе стръмно? След това започваше пътеката в обратна посока – първоначално тя си играеше нагоре-надолу по склона, след което завиваше и се спускаше не много стръмно, но с доста завои към с.Марково, където участниците отново трябваше да карат предимно нагоре по няколко улици, за да достигнат площада, където бе старт-финалът. На дневна светлина спускането не изглеждаше трудно, но при липсата й? А като добавим и дъжда? Трасето през 2008г. бе далеч от „парковата“ обиколка през 2007г., но и участниците не се „дадоха“ лесно, което само показа, че организаторите са напипали верния път за развитие на тази проява.

Организацията на състезанието бе отлична. Велоклуб „Крива спица“ за пореден път показа, че се отнася сериозно към нещата, които прави, независимо дали става дума за „приятелско каране“, или за спортна проява. Трудно ми е да изброя всички детайли, които ми направиха добро впечатление – като се започне от ранното обявяване, придружено от информативен сайт и редовно опресняване на информацията, мине се през подготовката на място, през изрядно маркираното (и проправено в пущинаците преди това) трасе и се стигне до раздаването на вода, храна и усмивки на контролните пунктове… като нищо може да пропусна нещо, а не искам. Това бе едно от най-добре организираните състезания, на които съм присъствал!

Освен всичко друго, 24-часовият маратон бе и състезание, за което е трудно да се говори сериозно и суховато твърде дълго време. Колкото и трудно да бе изпитанието, колкото и напрегната борба да водеха състезателите, колкото и работа да имаха организаторите, повечето от замесените в събитието лица винаги намираха време за поредната шега и за добро настроение. Е, някои бяха по-заети със задачата да не „окапят“ от изтощение, но на тях им е простено. Така че продължавам разказа с много снимки и кратки коментари към тях, с надеждата че така по-лесно ще се доближите до атмосферата на проявата край с.Марково. А пък ако искате наистина да усетите как се случват „нещата“, просто елате следващия път. Както се видя, има място и за състезатели, и за публика!

Пристигнах на старт-финала горе-долу в последния възможен момент, половин час преди старта, без никой да успее да ме забележи (явно не са свикнали хората да виждат колата ми без обичайните няколко велосипеда по нея) и се промъкнах ловко към шарената групичка странни хора в странни дрехи, завзели с палатки и велосипеди централната градинка на с.Марково и готвещи се да правят някакво странно нещо… да карат 24 часа велосипеди по околните баири. Все пак познавах повечето от тях, така че скоро бях забелязан и привлечен с ръкостискания към „братството“, готвещо се за денонощни подвизи. Малко след това пристигнаха и двама „скаути“, които докладваха нещо за трасето на главния съдия – някой бил махнал някакви табели, сложени съвсем наскоро – за съжаление нищо необичайно. Веднага след това двамцата отпрашиха отново нагоре със задача да поправят щетите, а пък състезателите се наредиха около Бони Бонев (главният съдия на мероприятието), за да получат последни указания за маркировката, трасето, правилата и всичко останало. Всички имаха контролни картони, които трябваше да бъдат попълвани на определените места по трасето.

Скоро след това, май беше точно в 13:05ч., бе даден стартът и шарената групичка пое нагоре по стръмната улица, привличайки погледите на населението, излязло да гони съботните си дела (или по-скоро прибиращо се, защото жегата настъпваше с пълна сила).

В началото бе това празно платно… и часовникът, отчитащ официалното време на състезанието.

Тъй като бях съвсем огладнял, употребих следващия половин час за попълване съдържанието на стомаха си. След което, с идеята да направя повече снимки, тръгнах с една дружка в обратна посока, за да пресрещам състезателите по време на спускането. Това може би не бе най-умната постъпка в живота ми, тъй като там бе предимно открито, а пък аз крайно неразумно бях оставил шапката си вкъщи, все едно не отивам в Пловдив, а в Лондон. Прогнозите за облачно време обаче засега си бяха останали в София и над голите чукари се бе настанило едно жарко слънце, което никак не жалеше глупавите хора без шапка, т.е. мен. Преди да стигнем дотам обаче, трябваше да направим разходка по улиците на с.Марково, което е интензивно застроено с къщите на някои от по-заможните пловдивчани. А преди изобщо да направим и 200 крачки, покрай нас профуча първият състезател – Тодор Ангелов от Казанлък.

Той ускоряваше по нанагорната улица така, както аз го правя при спускане, което обясняваше защо се бе появил близо до старта само четиридесет и няколко минути след началото на състезанието. Скоро след него се „пръкнаха“ и следващите – Богдан Бояджиев (Боби), Станимир Статев… Николай Костадинов и Найден Цанков бяха поели лидерската позиция при отборите.

Докато се разминавахме с участниците, постепенно излязохме извън пределите на селото, минахме покрай един язовир, едни останки от стара черква, едно параклисче и постепенно стигнахме до втори язовир – там засякохме най-бързите за втори път!

Публиката край язовира наблюдаваше надпреварата с интерес, макар че някои бяха в настроение за следобедна дрямка, най-вероятно заради жегата.

Тук всъщност приключваше основното спускане, което за нас означаваше начало на изкачването. Започнах да усещам следобедния пек, поради което напредвахме бавно и мързеливо, щраквайки от време на време поредния преминаващ по пътеката участник. Състезателите вече се бяха разкъсали и скоро изгубих представа кой колко обиколки е направил. Пък и какво значение имаше, след като до края оставаха повече от 20 часа, в които на всекиго можеше да се случи всичко!

Драпахме нагоре ужасно бавно, главно заради желанието да снимам на някои конкретни места, които ми се струваха подходящи. Постепенно набрахме височина, но пътеката сякаш нямаше край.

Ако не друго, поне силата на слънцето поотслабна, но преди да се усетим, на негово място се настаниха облаци и не след дълго ливна и първият дъжд. Скрихме се в най-големия гъсталак, който намерихме, но беше ясно, че той няма да ни спаси. За щастие скоро дъждът секна и ние продължихме с по-бързо темпо по пътеката, която започна да мени наклона си – ту леко нагоре, ту леко надолу.

Така след още някое време достигнахме дългоочакваната горна контрола, намираща се на паркинга при „Иглика“ (както казах, някога е било резиденция, в момента не ми е ясен статутът на сградата, вероятно е някакъв тип хотел). Стигнахме там тъкмо навреме, за да се скрием от втория дъжд. За състезателите подобни глезотии не се предвиждаха, но пък имаше купички с ядки и солети и безалкохолни напитки, с които да се подкрепят, докато им бъдат попълнени картоните.

И вторият дъжд отмина, време бе да слезем надолу към Марково, по черния път, който за участниците се явяваше основно изкачване. Може би по време на първите обиколки някои хора са го карали изцяло, но след 50-60км нещата изглеждаха различно и дори водачите в надпреварата слизаха и бутаха на по-стръмните участъци. А такива не лисваха, ама никак! Аз се уморих достатъчно даже от слизането по него…

Други се бяха уморили от изкачването и използваха това удобно местенце за кратък отдих.

Пътят ни отведе до „Ремсова поляна“ – място за отдих със заслони, чешма, пейки и маси, откъдето трасето продължаваше по пътека. Тук видяхме и най-техничните участъци от него – и нагоре, и надолу. Един от участниците даже ни показа, че на мокрия терен не е никак трудно човек да падне дори и при изкачване.

Когато най-сетне се завърнах в лагера при старт-финала, имах време само за един сандвич, преди да поема с колата към „Иглика“, откъдето мислех да снимам през нощта както части от изкачването, така и от спускането. Тъмнината настъпваше бързо и когато паркирах до палатката на горната контрола, мракът бе завладял напълно планината. Бързо нарамих стативи, фотоапарат, светкавица и поех към първата набелязана засада, но тъкмо когато успях да разположа техниката си и да направя 2-3 пробни снимки, започна отново да вали.

Ща не ща, прибрах се при палатката на контролата, където цареше веселие и хората бодърствуваха с всички сили. Не ми оставаше друго, освен да се присъединя към хапването на ядки и преглъщането им с помощта на безалкохолни напитки. През това време състезателите продължаваха да идват, да заверяват картоните си и да потеглят отново в мрака. Умората вече си личеше по лицата на повечето от тях, но за отказване май никой не мислеше…

Някои участници даже си издействаха масаж, тъй като не бързаха да се състезават с другиго, освен със себе си.

В следващите няколко часа повторих упражнението с разходките из околността още няколко пъти и всеки път резултатът бе един и същи – дъждът бързо ме застигаше и ме прибираше отново под шатрата. Желанието ми за някакви по-засукани експерименти със светкавицата пропадна, защото в сухите промеждутъци се стараех да направя поне някакви що годе нормални нощни снимки, тъй че ще трябва да се задоволите и с тях. Така или иначе „кадърността“ ми едва ли щеше да стигне за някакви шедьоври в мрака!

Затова пък настроението под шатрата бе достатъчно да държи хората будни чак до сутринта и аз едва-едва успях да се измъкна към полунощ, за да поспя няколко часа в колата си. Идеята ми бе рано сутринта да се опитам да снимам на фона на изгрева…

Когато отворих очи с недоволство заради ранния час, звездите бяха обсипали черното небе, което значеше, че за момента облаците са се разкарали. Чудесно!Успях да науча, че повечето от състезателите са почивали през нощта, но само за кратко, а борбата за първите места продължаваше неуморно. Отборът на „Крива спица“, Цанко и Наско, изобщо не бяха спали! Пооправих се, нарамих раницата и на свой ред се потопих в тъмната гора, която обаче постепенно започваше да просветлява.

Искаше ми се да достигна откритите места, преди да изгрее слънцето, но бързането ми се оказа напразно. Денят постепенно настъпи, ала без ярките цветове на изгрева, тъй като облаците отново се бяха сгъстили.Ако не друго, сутрешната разходка ме освежи, а и допълних колекцията от снимки.

Докато се връщах към горната контрола, видях за пореден път Боби, който каза, че това е последната снимка, която му правя по трасето. Бе решил, че няма шансове да се бори за челната тройка, тъй като съперниците му бяха със солидна преднина… говорим за същия Боби, който миналата година навъртя 380км в първото издание на състезанието. Това само идва да покаже колко трудна бе надпреварата тази година!

Когато отново слязох при старт-финала, таблото изглеждаше така:

Въпросът дали някой ще успее да завърши 20 обиколки като че ли се бе променил в друг – „Колко души ще могат да го направят?“ Имах чувството, че някои от хората не караха толкова за класиране, колкото за да уплътнят максимално тези 24 часа. Забелязваше се по начина, по който започваха поредната си обиколка – изтощени, но сякаш казваха „Времето още не е изтекло, трябва да се кара“. За разлика от тях, „кибиците“ се бяхме отдали на мързелуване и търпеливо изчакване на обедния час. С приближаването му все повече участници пристигаха и не потегляха отново. Някои финишираха по този начин:

През това време организаторите вече се подготвяха за награждаване.

Когато и последният състезател приключи последната си обиколка, таблото бе доста по-пълно, отколкото някой очакваше в началото…

„Превод в ефир“ на резултатите:

При награждаването Тодор Ангелов се въодушеви и поздрави участници и организатори, споделяйки, че в подобно състезание всички са победители. Може и да звучи като клише, но е вярно. Затова и аз искам да завърша статията не с класирането, а с една снимка, която показва нагледно как приключи 24-часовия маратон през 2008г…