Автор на този разказ е Атанас Тодоров (Naka76 във Форумите), който участва в първия 24 часов маратон с планински велосипеди в отбор с Веселин Куршумов и тимът им се класира на второ място. Именно за тази надпревара, през погледа на един от състезатилети в нея, ще стане дума в следващите редове…
Здравейте! Искам да разкажа как протече за мен изминалия 24 часов маратон, да опиша какви чуства са преминали през мен преди, по време и след състезанието.
Когато Цанко (Ceco) пусна идеята за състезанието във форума, реакцията ми беше „Мамка му, сега ще ме хванат да участвам на това откачено състезание!“ – какво да направя, приятели сме, трябва да се поддържаме. Още тогава бях наясно, че ще участвам. Е, потдготовката се проточи, обявиха се датите и по стечение на обстоятелствата напоследък честите ми каранията с Боби ме бяха докарали до форма, в която рядко съм се виждал. Но въпреки това бях решил да не си давам зор по време на състезанието. Все пак не беше мой тип състезние. Нямаше баири за покоряване, а и тези 24 часа, брррр, това не е за мен. Бях участвал в няколко бревета и имах представа какво е да караш 24 часа, затова бях решил да ида и да се поразходя по трасето с идея да отбия номера. Е, всичките ми планове отидоха на вятъра, след като Веско се обади вечерта преди състезанието, за да ме покани да участваме като отбор. Приех. Все пак отборните надпревари вървят по-леко от индивидуалните, а и по трасето нямаше височини, които тормозят Всеко, така че той нямаше да ме бави.
И така, дойде денят на състезанието, отивам да се записвам, давам разписката за паричната вноска, показвам застраховката, а те ми искат снимка. Добре де, откъде сега да намеря снимка? Даже и с дългите връзки, които имах с организаторите и съдиите, не искаха да ми вземат снимка от ксерокопието на паспорта. Е, отидох до най-близкото фото, дадох 7 лева за експресна поръчка и обратно да се записвам. Оказа се, че съм си забравил копието на паспорта във фотото, хайде обратно. Това състезание не зпочваше добре… Записах се. На старта бяха дошли вече повечето състезатели и от това, което видях, разбрах, че се очертава интересно състезание. Доста от „машините“ бяха тук. След малко дойдоха Цанко и Веско, които бяха минали за последен оглед по трасето. Извиках съотборника си да решим тактиката, все пак при тази конкуренция нямаше как да се мине без подготовка. Решихме да си оставим багажа на контролата в с.Оризаре, където на пост щяха да са родителте на Веско. Другото, което измислихме, беше да караме постоянно, без да спим, за да наваксаме изгубеното от другите отбори.
Стана 12.00 часа и поехме за опознавателната обиколка. Тръгнахме от Гребната база по дигата на р.Марица по една равна пътечка, която изобщо не ми допадна. Равна, без хубави завои и най-гадното – трябва да се върти. На излизане от пътеката се стига до въжения мост, по който трябва да се мине, като изкачването и слизането от моста става по стръма 50 сантиметрова ивица бетон, а отстрани има стълби. Ауу. Това тук как ще се минава? Аз ще се пребия тука! Слезнах и избутах. Така ми харесва, обичам сигурното. От другата страна на моста започваше черен път, който имаше толкова коловози и неравности, че имах лоши предчувствия за края на състезанието. Пътят продължи на разклончета и завойчета плюс неравности до околовръсното. Там слязохме в коритото на реката, а изкачването към дигата беше във вид на полупът-полупътека с интересна настилка от пясък, на места дълбок няколко сантиметра. Олиии, кеф! Добре че ме домързя да си сменям гумите. С 2.25 отпред и 2.10 отзад тук трудно се затъва. Малко по-късно пак слязохме в коритото на реката за един от най-неприятните участаци. Аз, както обикновено в такива обиколки, съм си най-отзад и в случая бях поизостанал малко повече, та когато настигнах групата, с учудване видях всички състезатели, строени в индианска нишка, да пренасят колелата над една вадичка. Ха, какво им става на тея, бе, май тези момчета доста са се поизнежили, щом се плашат от малко кал. Тъкмо се засилвам да я прегазя, когато някой вика „Стой! Това не е поток, това е помиен канал“. Погледнах вляво и видях някакви постройки и вътре в загражденията телета, веднага с това дойде и гадната миризма от вадата. Ами сега какво да правя? Върнах се малко назад, засилих се и газ напред. Аз на сътезание ли съм или на модно ревю? След един час всички ще минават така, защо аз да не потренирам отсега. От там пътят продължи във вид на некадърно направен пъмп-трак, който трудно се минава с повече от 10-12 км/ч. И оттам по чакълест път се стига до контрола Х-1, където трябва да запишем самостоятелно в колко сме преминали. След километър се стига до крайната контрола, където бяха разпънати и палатките за нощуване на тези, които поискат да спят и една софра с ядене за около 20 – 30 души. Малко след това последва един от най-ключовите участъци. Точно там Бони, който водеше опознаваелната обиколка, спука гума. Някой друг погледна и своите гуми, ха и той имал трънче в гумата си, обадиха се още няколко състезатели със същата диагноза. Това ме наведе на мисълта и аз да погледна моите. Изненада! И аз имах едничко. Чакай, да го махна. ПСССССС. Лепене. Помпане. Минахме покрай контрола Х-2, оттам една готина пътечка до Гребната база и газ по асфалта до финала, където повечето сменяха гумите. Е, аз нямах гуми за смяна, но затова бях с 4 вътрешни и доста лепенки. Веско, като разбра за премеждията ми, се отчая, още по-зле му стана като видя, че ще карам с раница. Каза нещо, че съм бил луд, а той бил още повече, че се записал с мен отбор. Трасето представляваше два малки кръга и една „права“, която ги свързваше и се минаваше в двете посоки. По мой километраж излезна точно 18 км, а според някои било 18.5. Очертаваше се победител да стане този, който спука най-малко гуми. Боби беше с „боза“, а Веско беше с 1.70 гуми, които тежаха около килограм. Поради забавяне със спуканите гуми опознавателната обиколка се проточи към два часа и с последвалото лепене и смяна на гумите отложиха старта на състезанието за 15.00 часа. Това хич не ми допадана защото на следващия ден в 14.00 трябваше да съм на работа, но ще измисля нещо…
Старт! Учудващо, нямаше фалстарт. Както винаги, докато се усетим да тръгнем, сме в задната половина на колоната, а пътечката не дава много шансове за изпреварвания. На въжения мост се прежалих и се засилих. О, чудо! Минах! След това изпреварихме един отбор и се оказа, че пред нас не се вижда никой. Изглежда нямаше хора, дето да си пазят силите. Натиснахме педалите. Карахме с над 25км/ч на повечето места. На финала на първата обиколка видяхме как единият отбор се разправяха нещо със съдиите, а един колоездач тръгна пред нас. Тръгнахме да го преследваме. Пътечката по дигата започна да ми харесва, на места се караше с въртене с над 35км/ч. На Оризаре се учудихме, че видяхме отбора, който оставихме зад нас на старта. Оказа се, че при първото си минаване, са си забравили сътезателния талон на тази контрола и са се върнали по обратния път, за да си го вземат. Това означаваше, че те са една обиколка зад нас и ние сме втори зад Ники Костадинов и Петър Дачев. Това ни даде нови сили. На старта настигнахме човека, когото гонехме цяла обиколка. Оказа се Жельо Стойчев, който се беше завърнал след едногодишно отсъствие от състезания. Изпреварихме го чак в третата обиколка. Тогава решихме да сменим и тактиката! Досега Веско носеше талона, но тъй като аз бях по-бърз, решихме занапред да е в мен. Преди контролите избързвах малко напред, разписвах се и набързо го догонвах. В края на четвъртата обиколка на контролата на гребната база, тръгвайки, видяхме Ники и Петър да похапват отстрани. Ураа! Първи сме. В следващата обиколка се стъмни. Веско запали два прожектора – един фар и челник, а аз само с едно фарче. Пътеката след старта сега разкри истинската си красота. Вътре се получава като тунел, в който летиш с скорост над 30 км/ч. След излизането на пътя се усети липсата на светлина. Фарът свети направо, но наляво има разклон. Вижда се чак когато влезнеш в грешния път, а не можеш да направиш обратен завой, защото можеш да загубиш 10 минути в смяна на гума, ако излезеш от главния път. За догодина с челник или отново с GPS устройството, което като изтърва разклона да вика „Абе накъде си тръгнал пак!?“. Искам да поздравя хората, които са правили маркировката, която дори и в тъмното можеше да се следи добре. Въпреки че тресето се научава като насън, не можеш да се отпуснеш и да не мислиш за трасето, защото ще изтървеш някой разклон. На връщане от Оризаре спуках за втори път гума. Само по себе си това не беше кой знае колко лошо, проблемът бе, че стана 20 метра след пресичането на гореспоменатата вада. Отврат! Уж сме съотборници, но и Веско отказа да я смени. На следващата обиколка, докато седяхме и хапвахме на контролата, слушахме как описваха карането на Боби: „Кара си момчето, идва тука, хвърля паспорта разпечатвме го, взима го и тръгва, чак към шестата обиколка почна леко да се задъхва!!“. Докато си стояхме, въпросната персона дойде да ни затвори с втора обиколка. Даже се осмели и си поиска чаша кока-кола! Най-сетне, тъкмо бяха си помислили, че е извънземен (не, че не е). След още няколко обиколки с няколко спуквания на гуми и няколко сменявания на водачеството се разсъмна. По светло първата обиколка ми се стори, че карам по непознат маршрут, бях почнал да се бъркам, до такава степен бях свикнал да карам на тъмно. До 10.00 часа поддържахме напрежението за първото място, но силите бяха на превършване. Като гледахме Ники и Петър как караха, разбрахме, че нямаме шанс да ги стигнем, макар че бяха само 15 – 20 минути пред нас. Направихме аритметиката, че следващият отбор е на четири обиколки зад нас, а оставаха пет часа – за това време щеше да им е невъзможно да направят пет обиколки и решихме да спрем. Все пак аз трябваше да пазя сили за работа. Към 12.00ч почти всичко беше ясно като класиране и повечето състезатели бяха решили да се отдадат на заслужена почивка. Е, ние с Веско решихме да направим още една обиколка, за да видим какво ще стане. Стана това, че прекъснахме обяда на първите, които тръгнаха да ни гонят, след тях тръгнаха и другите, за да се гонят. И така до 14.50, когато и Боби завърши. Обработиха класирането набързо и в 15.30 награждаването приключи.
Искам да благодаря на всички, които спомогнаха за организирането на това състезание и се надявам и догодина да го има и да има повече участници, за да се заформи по-интересно преследване.
