„Отишли Нане и Вуте на война. Седят си те в окопа, около тях прелитат снаряди и куршуми, по едно време Нане пита с треперещ глас:
– А бре, Вуте, кръвта на какво мирише?
– Отде да знам, бе, не ме занимавай с глупости!
– Кажи, бе, Вуте, важно е, на живот и смърт!
– Ми на ла*на мирише, на кво друго!
– Е па, Вуте, язе значи съм люто ранен!“
Малобройната, но сплотена компания около масата под шатрата на старт-финала се засмя гръмогласно на вица, разказан от Димитър Балански в почивката между две обиколки, въпреки неприличния час (02:10ч) и спящите в околните палатки хора. А най-възрастният участник в едно от най-тежките състезания, които някога съм гледал, яхна отново байка си и изчезна в мрака.
Първият 24 часов маратон в България определено бе едно от най-интересните събития, на които съм присъствал. Макар че липсваше каквато и да е грандиозност и многолюдност (стартираха 16души, а публиката през повечето време бе дори по-малко и се състоеше главно от екипа на организаторите), макар че нямаше шумна шоупрограма, спиращи дъха демонстрации или други подобни екстри, тази малка надпревара се оказа голяма работа и не ме остави да мигна цяла нощ. Може би проявата бе толкова „истинска“ заради неподправения ентусиазъм и хъс на участниците, заради всеотдайната работа на организаторите, заради тези непринуденост, борбеност и добро настроение, които царяха през повечето време. Състезанието до голяма степен приличаше на сбирка, в която една група познати следят с интерес докъде ще стигнат силите на друга група познати.
Ето накратко за какво става дума… Правилата бяха съвсем прости – трасе с дължина 18км и 24 часа на разположение. Който завърши най-много обиколки в тези рамки, печели! Състезателите имаха право да спират и да почиват, а при двете контроли (едната при старт-финала, другата в с.Оризари) бяха разпънати палатки, в които желаещите можеха да поспят и на състезателите се предлагаха чай, кафе, вафли, кроасани и техническа помощ, която се оказа доста наложителна. Маршрутът по принцип не бе тежък – сравнително равни пътеки и черни пътища покрай коритото на р.Марица отвеждаха участниците от Гребната база до с.Оризари и обратно, общо 18км. Когато ги умножите по 15-20 обиколки обаче, изведнъж става „ужасяващо“! Организаторите нарочно бяха подбрали по-лек терен, тъй като би било неразумно да се рискува с по-тежко трасе, като се има предвид че нито те бяха провеждали, нито пък някой бе участвал преди в подобна надпревара с планински велосипеди (опитът от бреветите, какъвто не липсваше при някои участници, безспорно е ценен, но все пак нещата са доста различни).
Спонсор на проявата бе „Макском“ ЕООД, производител на велосипедите Sprint, а основни организатори и носители на идеята за подобен маратон бяха Цанко Петев, Веселин Куршумов и Бони Бонев, като двама от тях се включиха в надпреварата, а третият (Бони) изпълняваше ролята на главен съдия.
Оттук нататък продължавам в стил „преразказ по картинки“, тъй като се надявам, че по този начин ще успея най-добре да ви предам емоциите, царящи в единия край на Гребната база в Пловдив.
Поради разни ангажименти не можах да пристигна в Града на тепетата за старта, а едва привечер, малко преди да се стъмни. Разбира се, около старт-финала имаше достатъчно „агенти“, които снимаха и оживено коментираха развоя на събитията, поради което и аз успях бързо да се ориентирам в ситуацията, която представляваше горе-долу следното: Започнало се е с опознавателна обиколка на трасето, след което стартът закъснял и вместо в 13:00ч, бил даден едва в 15:00ч. И макар че в България сме свикнали с подобни забавяния, причината в случая е повече от интересна! Карайки по маршрута, опознавайки го, цялата група, барабар с организаторите, налетяла на опасен участък с множество… тръни. Да, точно така, тръни от един вид, чието име аз дори не бях чувал, но когато видях бодливите им главички, приличащи на топка на мини-боздуган с бодли, които сякаш бяха от стомана, веднага си представих масовия ефект от сблъсъка на колоездачите с тази нискорастяща, но многобройна и подла армия. И така, първите 20-30 лепенки били употребени! Само че това отнело доста време и затова се наложило стартът да бъде даден с два часа закъснение.
Опознавателната обиколка завърши така:
Когато успях да пристигна на мястото, за проблемите с тръните вече действаше „добре смазана“ и работеща схема – много от участниците караха с една вътрешна гума, оплетена около горната част на тялото им. На контролата при старт-финала при нужда спираха и лепяха или сменяха гуми, в най-добрия случай само донапомпваха. На другата контрола пък двама души се бяха специализирали в лепенето на ценния консуматив – състезателят минава, оставя спуканата гума и при следващата обиколка си я взима, оставяйки друга за поправяне.
Стартът е даден!
Заварих повечето участници на четвъртата или петата обиколка. С настъпването на вечерта обаче започна да става все по-интересно. Кой пръв ще спре да кара? Кой колко ще почива? Оказа се, че докато едни се настаниха удобно в палатките, други май изобщо не възнамеряваха да спират.
 |
 |
|
Първите кадри не бяха съвсем обезнадеждаващи. „Светулките“ идваха откъм старта и започваха да криволичат леко по приятната равна пътека край реката. Първите един-двама ги „светнах“ доста изненадващо, но за следващите вече се сетих, че е по-добре да предупреждавам отрано и така си подвиквахме цяла нощ.
|
|
 |
 |
|
После обаче се убедих, че снимането в непрогледна тъмнина не е толкова лесна работа и в повечето случаи води до появата на разни абстракции от типа „раздвояване на личността на главния съдия Бони Бонев“ (вляво) или „отборно с велосипед тандем“ (вдясно).
|
|
 |
 |
|
Стигна се и до такива произведения на абстрактното изкуство с участието на буболечки, „дълги светлини“ и призрачните Боби Бояджиев (ляво) и Цанко Петев (дясно), които неуморно навъртаха кръгче след кръгче. Боби водеше с около една обиколка, но и Цанко не му отстъпваше, а изоставането му се дължеше най-вече на спуканите гуми. Боби нямаше подобни проблеми, защото бе сложил вътрешни гуми с течност за запълване на пробойни от спуквания и им направи един доста сериозен тест, който те преминаха успешно, спестявайки му време и главоболия.
|
|
 |
 |
|
При отборите борбата също се развиваше по много оспорван начин. Николай Костадинов и Петър Дачев (ляво) дълго време имаха еднакъв сбор обиколки с Атанас Тодоров (дясно) и съотборника му Веселин Куршумов.
|
|
След няколко часа взе да ми писва да стоя сам в гората и се завърнах при старт-финалната зона, където се отдадох на социален живот с будната част от организаторите и почиващите от време на време състезатели.
 |
 |
|
Димитър Балански презарежда преди поредната си обиколка.
|
Проблемите с гумите се бяха превърнали в нещо съвсем рутинно.
|
 |
 |
|
Едно от най-полезните неща за участниците…
|
… и едно малко по-друго за кибиците!
|
 |
 |
|
Обиколките се увеличаваха и от таблото ясно се вижда кой спеше и кой не. Боби определено бе от вторите – на тази снимка той тъкмо слиза от байка, за да се отправи към палатката, но след петнайсетина минути се завърна и стана ясно, че не e имал намерение да спи, а само да изпъне снага за кратко.
|
|
Тогава заваля! Аз тъкмо се бях наканил отново да се правя на партизанин в шубраците, когато първите капки ме накараха да се върна в „шатрата“ на организаторите. Състезателите обаче съвсем не бяха толкова капризни като мен и продължаваха да карат в тези малки часове на деня.
 |
 |
|
Цанко спира за кратка почивка и проверява как върви гонитбата с Боби.
|
Ако някъде съм написал, че не съм мигнал цяла нощ… Е, може и да съм, но не повече от 15 минути, честна пионерска!
|
С напредването на нощта стана по-студено, по-влажно и по-безлюдно, но трима индивидуални състезатели и два отбора продължаваха да отмятат километър след километър. Боби бе един от тях.
За съжаление някъде по това време умората явно се отрази и на нервите на някои от участниците и след една от обиколките отборът на Ники Костадинов и Петър Дачев си позволи да отправи обвинения към съперниците си (Атанас Тодоров и Веселин Куршумов), че в комбина с един главните съдии са съкратили трасето. Съжалявам, че изобщо се налага да коментирам подобни неща, но тези обвинения нито бяха спортсменски, нито бяха оправдани (позволявам си да го кажа, защото познавам достатъчно добре и двамата „набедени“, и самите организатори, които ме увериха, че никъде по трасето няма условия за съкращаване на маршрута поради простата причина, че те са избрали и маркирали най-късия възможен вариант!). Надявам се, че двамата състезатели от „Зарата – Горгона“ са преосмислили отношението си към тази случка, защото това май беше единственият неприятен момент в надпреварата.
Аз пък направих грубата грешка да тръгна отново през гората някъде около 5ч сутринта. Явно по това време дори и най-коравите участници решиха да направят кратка почивка, така че надеждите ми за още няколко нощни снимки бяха попарени.
 |
 |
|
Между 05:00 и 06:30ч по трасето минаха не повече от четирима души. Едва когато започна да се развиделява, настъпи известно раздвижване…
|
Работното ми място понякога изглежда странно, нали?
|
Цанко Петев бе един от хората, които посрещнаха на колело новия ден!
 |
 |
|
След 16 часа каране не знам как някои намираха сили и за „позьорстване“!
|
Мария Нечева, единствената участничка в състезанието, също се появи на сутринта, за да направи още „някакви си“ 5-6 обиколки (ако не сте забравили да смятате, това са си над 100км!)
|
 |
 |
|
Закуската е важно нещо…
|
…доброто настроение също!
|
 |
 |
През това време някои продължаваха сладко да спят…
 |
 |
|
Този човек, Димитър Балански, е един от големите победители в надпреварата, заемайки трето място в конкуренция с мъже, които бяха два пъти по-млади от него!
|
Цанко Петев приключи състезанието в 14:30ч с актив от 19 обиколки, който му донесе второто място в индивидуалното класиране.
|
Боби Бояджиев има всички основания да е усмихнат, след като успя да завърши цели 21 обиколки и да спечели поредния си „златен“ медал през този сезон.
Освен оригинални медали и грамоти, победителите получиха и парични награди под формата на чекове, като и различни аксесоари, осигурени от „Макском“. Но със сигурност призовете едва ли са били най-важното за когото и да било – далеч по-ценна придобивка ми се струват спомените, които оставя една такава надпревара. А организаторите се заканиха, че догодина ще се видим отново!
