Трудно е човек да повярва, че е възможно да се кара толкова бързо, докато не го види с очите си! Тези от вас, които следят DH състезанията в България, знаят че има достатъчно отчетлива разлика в карането на десетината най-бързи състезатели и останалите. Е, представете си, че нашите най-бързи състезатели са в ролята на останалите, наред с още десетки други участници, които не успяха да се доберат до първите 80 позиции на квалификациите. Всъщност дори и така едва ли ще е лесно да разберете усещането, когато наоколо преминават Хил, Пийт, Атертън, Барел и още няколко десетки „извънземни”, за които се чудиш къде намират сцепление и как удържат байковете си с толкова бясна скорост по неравния и тежък терен. Затова пожелавам на всекиго да има възможността да гледа някога „на живо” кръг от Световната купа – преживяване, което напълно промени представите ми за каране на планински велосипед.
Надявам се, че никой няма да приеме горните ми думи като обида към българските състезатели, които взеха участие в този кръг. Това бяха шестима души: Антон Настев (Ram Bikes), Дидар Амин (Drag Racing), Иван Георгиев, Калин Рахнев (Sprint Bike Team), Росен Ковачев (Drag Racing) и Симеон Стоилов (Ram Bikes). Ако някой смята, че те са карали бавно, нека си помисли отново дали това е точната дума за средна скорост 40-45км/ч… В Марибор обаче имаше и доста хора, при които този показател достигна или надмина 50км/ч и дори да не ви се вярва, тази разлика е съвсем осезаема, когато стоиш край трасето и наблюдаваш преминаващите спускачи.
Още на тренировките в петък бях шокиран от уменията на топ-спускачите в света дотолкова, че представите ми за реалността взеха да се променят. Пред очите ми разни хора влизаха и излизаха от завоите като на „забързан кадър”, преминаваха през камъни и буци със скорост, при която за обикновен човек карането би приключило още при първото препятствие, прегазваха по линии, които всеки „нормален” би избегнал на всяка цена… През повечето време снимах, но с не особено голямо удоволствие, защото това ми пречеше да се насладя в пълна степен и с всички подробности на майсторлъка, който биваше демонстриран пред обектива ми. А на всичкото отгоре си беше и трудно да уловиш точния момент при толкова бързо преминаващи обекти!
Трасето в планината Похорие („и” и „е” в случая се произнасят като една буква, звукът е подобен на „я”, само че по-мек) над втория по големина словенски град бе сравнително кратко (2,57км) и по мнението на много учадстници, включително и тези от България, бе много приятно за каране. Видя ми се доста разнообразно – започваше се със скоростен участък по пистата, по който се достигаше голям скок, последван от висок вираж, след който се влизаше в гората. Там състезателите биваха посрещани от много игрива секция с доста завои и корени, докато стигнат една дървена рампа, издигната на около 2м над земята. Реално за да се достигне попивката, човек трябваше да преодолее около 3-4м височина и 5-6 на дължина, след което някакси да намали в рамките на няколко метра, защото следваше широк завой на 90 градуса, със страничен наклон и рохкава почва, подсигурен с много дюшеци и мрежи, които да уловят неуспешните „летци”. Имаше и обходен маршрут, доста по-бавен, разбира се. След този критичен участък се излизаше отново на пистата – бърза отсечка с огромни виражи, след които отново се влизаше в гората. Тук бе и най-трудният участък – стръмен, с множество големи ръбати камъни, отсечени дънери и корени – да се чуди човек откъде да мине, особено пък с по-висока скорост. Както се видя обаче, „нечовеците” си минаваха откъдето поискат, бързо и уверено, подскачайки от камък на корен или обратното – човек би помислил, че тия са залепени за велосипедите, ако не бяха няколко падания да докажат обратното. След тази „разтърсваща” секция имаше равен прав участък, който отвеждаше ездачите към друга част на гората, където отново имаше разнообразие от завои, наклони, корени, буци и улеи с приятни виражи. Особено атрактивна бе последната горска права, преди да се излезе на пистата – по средата й минаваше улей, дълбок поне 50см, а от двете му страни имаше и странични наклони, и корени. Възможните линии бяха поне три – едната право в улея, другите от двете му страни, макар че някои така се бяха „засвяткали”, че не подбираха много-много и се случваше ту да газят в улея, ту да бятгат извън него. Макар че на мен отсечката ми изглеждаше направо технична, по-голямата част от състезателите явно я възпремаха като „почти гладка” и прелитаха ужасяващо бързо, след което успяваха по непонятен за мен начин да завият остро наляво към пистата, където радваха множеството с дълъг престой във въздуха, благодарение на два големи скока, които бяха последните препятствия. Ако щете вярвайте, но като трудност и препятствия мариборското трасе не ме изненада с нещо невиждано, тъкмо напротив, оказа се съпоставимо с това в Сопот например. Но има една много съществена разлика и тя е в ширината на „пистата” – нашите трасета все още приличат в една или друга степен на туристически пътеки, докато в Марибор състезателите почти навсякъде разполагаха поне с 1,5-2м, на много места и повече, което дава възможност за повече линии, по-висока скорост и поне някаква възможност за „бягство”, ако нещата се объркат.
Както вече споменах, след полуфинала (квалификацията) в неделя сутринта само 80 човека с най-добро време имаха право да карат на финала. Можете сами да прецените колко сходно е нивото им, за да се вместят в 18 секунди (разликата между най-бързия и най-бавния). Останалите стотина души, сред които и нашите момчета, се присъединиха към многобройната публика, която по сведения на организаторите в неделя е наброявала около 13000 души. И това е нещо, което човек трябва да види, за да го усети напълно. Около трасето имаше хора по цялата му дължина, непрестанен поток от зрители се движеше нагоре-надолу, а на най-интересните участъци имаше същинско стълпотворение. Ако трябва да съм честен, тази гора от хора на моменти направо затрудняваше гледането на финала, освен ако човек не се е докопал предвидливо до позиция с добра видимост. За мен бе изненадващо, че за двата същински дни на състезанието достъпът до трасетата ставаше само с билет, струващ 10 евро (7 евро, ако е само за един от дните). Явно за толкова мащабна организация не може да се разчита само на спонсори, а такива съвсем не липсваха. В същото време, гледайки хилядите посетители, които се изсипаха в подножието на Похорие, се зачудих дали някой в България би се „бръкнал“ дори и пет лева, за да гледа състезание по планинско колоездене у нас? Отговорът засега май е ясен…
Що се отнася до резултатите, на мнозина от вас те сигурно вече са известни от темата във форума или от други места в интернет. Все пак ще изредя и аз победителите.
Сам Хил на фона на Марибор по време на тренировките в петък
При мъжете на почетната стълбичка се изкачиха както утвърдени състезатели като световния шампион Сам Хил (Австралия, Iron Horse/Monster Energy), който мина като фурия по пътя към първото място и Джий Атертън (Великобритания, Animal Commencal), постигнал второто най-добро време, така и някои по-нови „звезди” като французите Жулиен Камелини и Фабиен Педемано, които заеха трета и четвърта позиции. На пето място е британецът Марк Бюмонт (MBUK Santa Cruz). За голямо съжаление Фабиен Барел падна много лошо на квалификацията и бе откаран в болница, а Стив Пийт спука гума в горната част на трасето и това го лиши от възможността за добро класиране. И други известни спускачи липсваха поради контузии – например Седрик Грасия и Никола Вуйо. Що се отнася до българските участници, с най-добро време на полу-финала завърши Дидар Амин, на 144 място и 35 секунди от Сам Хил, следван от Калин Рахнев (153 място), Симеон Стоилов (161 място), Иван Георгиев (163 място), Антон Настев (173 място) и Росен Ковачев (178 място). За последния знам със сигурност, че е падал поне веднъж на квалификацията, а и доста пъти преди това на тренировките.
Крайното класиране за 2007г. изглежда така:
1.Сам Хил (Австралия, Iron Horse/Monster Energy) – 1057т.
2.Мати Леиконен (Финландия, Team G-Cross Honda) – 673т.
3.Стив Пийт (Великобритания, Santa Cruz Syndicate) – 646т.
Жените, макар видимо по-бавни от мъжете, също демонстрираха каране, което може да ти „скрие шапката”, но поне изглеждаха достижими в някаква степен. Световната шампионка Сабрина Жоние (Франция, Iron Horse/Monster Energy) по време на тренировките само се „возеше”, което се дължеше на някакви здравословни проблеми, заради които по нейните думи „едва е успявала да диша”. Затова и резултатът й на финала не бе впечатляващ. За сметка на това обаче Рейчъл Атертън (Великобритания, Animal Commencal) прелетя по трасето по-бързо от някои мъже и зае първото място с преднина повече от 8 секунди пред сънародничката си Трейси Моузли (Kona Les Gets). На трето място застана австралийката Трейси Хана, а зад нея се наредиха Флориан Пугин (Франция) и Хелън Гаскел (Великобритания).
Крайно класиране при жените:
1.Сабрина Жоние (Франция, Iron Horse/Monster Energy) – 975т.
2.Трейси Моузли (Великобритания, Kona Les Gets) – 845т.
3.Трейси Хана (Австралия) – 800т.
Разбира се, досетили сте се вече, че започнах отзад напред, т.е. от спускането, което всъщност бе последната дисциплина. Преди това, в събота, бяха дадени стартовете и в другите две – крос-кънтри и 4-крос.
За съжаление нямаше как да проследя надпреварата по ХС, тъй като по това време обикаляхме насам-натам из Словения, така че впечатленията ми от този старт са съвсем откъслечни. Трасето бе с дължина малко под 5км и доста технично, което е разбираемо като се вземе предвид факта, че едно от спусканията използваше другото DH трасе на байкпарка над Марибор, с изобилие от завои и корени. Доколкото разбрах, по пътя си нагоре състезателите пак са срещнали подобни препятствия. Още на тренировките забелязах, че тези хора, облечени в ликра, с леки велосипеди и високо вирнати седалки, изобщо не се шегуват нито при изкачванията, нито при спусканията. Тези мои впечатления бяха потвърдени по-късно в разговор с нашите DH състезатели, някои от които бяха гледали част от състезанието по ХС. В последния кръг водичите в общото класиране, Жулиен Абсалон и Ирина Калентиева, явно бяха решили да не се преуморяват, което откри възможността за други състезатели – и в двете категории (мъже и жени) победители станаха хора, които за първи път достигат върха на почетната стълбица. При мъжете това бе Фредрик Кесякоф (Швеция, Cannondale-Vredestein), следван от Кристов Заузер (Швейцария), Мануел Фумик (Германия), Хосе-Антонио Хермида (Испания) и Роел Паулисен (Белгия). При жените пък китайското нашествие продължи, но с ново лице – Уинг Лиу спечели първото място. След нея финишираха Мари-Хелен Премон (Канада), Ирина Калентиева (Русия), Забине Шпиц (Германия) и Рен Ченгуан (Китай).
Крайното класиране за 2007г:
Мъже
1.Жулиен Абсалон (Франция, Orbea) – 1270т.
2.Хосе-Антонио Хермида (Испания, Multivan-Merida) – 1030т.
3.Кристоф Заузер (Швейцария) – 916т.
Жени
1.Ирина Калентиева (Русия) – 1174т.
2.Мари-Хелен Премон (Канада, Rocky Mountain Haywood) – 1040т.
3.Рен Ченгуан (Китай) – 918т.
Заради решението ни да разгледаме и „задния двор” на Словения (ама пък колко е хубав само!), където населените места са през няколко километра и средната скорост с колата едва ли се покачи над 60км/ч, замалко да пропусна и финала по 4-крос. Все пак успяхме да пристигнем 20 минути след началото. Бях успял да разгледам пистата още предния ден – беше по-тясна, по-стръмна и по-дълга от трасето в Сопот и с доста по-разнообразни препятствия. Но точно в тази дисциплина се видя, че дори и в кръг от СК може да има пропуски в организацията – първоначалните очаквания за продължителност един час не се сбъднаха и вместо в 7ч състезанието приключи малко преди 8. Дотогава обаче се беше стъмнило и макар да имаше лампи за ски пистата, те не успяха да осветят един участък от трасето, който влизаше надясно към гората и остана в мрак. Самата надпревара бе наситена с емоции и интересни обрати, особено когато и двамата световни шампиони за 2007г, Браян Лоупс и Джил Кинтнер, отпаднаха от борбата за първото място в полуфиналите. За Лоупс това не бе фатално, той вече си бе осигурил титлата за този сезон и дори не си направи труда да стартира в малкия финал. На Кинтнер обаче тази грешка й костваше възможността да спечели СК за 2007 г. Това стори холандката Анеке Беертен (Bikepark.ch Tui), която спечели финалния рунд в надпревара с Мио Суемаса (Япония), Мелиса Бюл (САЩ) и Яна Хоракова (Чехия).
Крайното класиране при жените за 2007г. изглежда така:
1.Анеке Беертен (Холандия, Bikepark.ch Tui) – 960т.
2.Джил Кинтнер (САЩ, GT) – 810т.
3.Мио Суемаса (Япония) – 430т.
При мъжете състезанието бе спечелено от французина Ромен Саладини, след като чехът Михал Прокоп също допусна грешка и остана на второ място. Трети и четвърти са Дан Атертън (Великобритания, Animal Commencal) и Карим Амур (Франция), а на върха в крайното класиране са:
1.Браят Лоупс (САЩ, GT) – 1010т.
2.Михал Прокоп – 650т.
3.Джаред Грейвс – 480т.
Очаквайте скоро галерия с много снимки и специална секция в нея, посветена на българското участие в последния кръг от СК в Марибор!
Коментари по темата
