Drop n’ Roll в Румъния

От 24 до 27 август в Румъния се проведе състезание по спускане с интересното име Drop’n’Roll. В него взеха участие и няколко българи, които се справиха с предизвикателствата на трасето блестящо и окупираха челната десятка. Един от тези участници, Боян Шахов от отбора на Drag Bikes предостави подробен разказ за читателите на МТБ-БГ, както и снимки от интересното събитие. Изразявам благодарността си към отбора на Drag за това съдействие и ви оставям „в ръцете” на Боян…

Това е един кратък пътепис, в който ще се опитам да ви представя цялото ни пътуване и самото състезание Drop ‘n Roll в Румъния.

Ще започна с представяне на хората, които пътуваха в нашия „конвой”. Бяхме с два автомобила – моят и на Дидар, общо шест човека – аз, Дидар Амин, Росен Ковачев, Любо Тодоров, Йордан Асенов и Илинда Евтимова. В самото състезание участие взе и Стефан Василев. Планирахме да тръгнем от София не по-късно от 12 часа на обяд на 23.08. Както можете да се досетите табелата за край на града подминахме към 15 часа същия ден, защото трябваше да оправим някои документи в последния момент. След като излязохме от столицата, се насочихме към българо-румънската граница при Видин. Искам да отбележа, че международен път Е79 е покрит с дупки. Пътят ни до Видин отне около три часа и бяхме на границата към 18:30 часа. Интересното беше, че нито на българската, нито на румънската граница ни задържаха и цялото преминаване ни отне не повече от час и половина, като се има предвид, че около 45 минути се возихме с един ферибот.

Към 20:30 минути преминахме границата и продължихме по пътя към Петрушани. В Калафат искахме да заредим бензин, но нямахме местни пари и трябваше да се обменят. Моята кола остана на бензиностанцията, а Дидар, Любо и Данчо отидоха да търсят „Чейндж” с другата. След около десет минути те влетяха в бензиностанцията и ни казаха да потегляме веднага от там. По-късно, като спряхме на друга, те ми разказаха, че в града замалко да ги оберат и са се страхували „крадците” да не ги погнат.

След като заредихме, отново тръгнахме по пътя, който ни бе показал един доста услужлив митничар. След около четири часа и половина и няколко телефонни обаждания пристигнахме в Петрушани. Обадих се на организаторите и те ми обясниха как да стигнем до хижата, която се оказа доста високо в планината. В началото пътят беше асфалтиран, но след като подминахме долната станция на лифта, се оказа, че се намираме на един отвратителен черен път. Тръгнахме нагоре и стигнахме до едно място, където решихме, че не можем да продължим повече и че това не е пътя за хижата. Взехме решение да се върнем до началото на склона и да спим в колите. На сутринта установихме, че сме били на около 200 метра от хижата, когато сме решили да се върнем. Вътре ни посрещна една жена, на която в следващите дни й се събра много…

След като се настанихме в стаите, решихме да разгледаме трасето. Първоначалният му вариант предлагаше препятствия, с които не сме се сблъсквали на български състезания. Трасето започваше с една поляна, която изглеждаше равна, но всъщност едвам се удържаше колелото на нея. Тя завършваше с два малки дропа и след тях се пресича един път. След пътя се влизаше в един „pipe“. После имаше един доста внушителен Road gap, който имаше добра попивка, но само двама румънци посмяха да го скочат. Дидар също искаше да го скочи, но смяташе да го направи в една от тренировките преди състезанието. Следваше една доста технична част с много виражи, един скок над едно дърво, на който Данчо падна лошо и си изкриви вилката, след което се излизаше на една поляна с виражи. Втората част от трасето представляваше спускане под лифта, което по наклон по нищо не отстъпваше на спускане под долната част на Драгалевския лифт. Освен това в една от най-стръмните части имаше дроп, след който трябваше да се направи много остър десен завой, иначе се пада в дерето. Докато правихме това пускане, бях свидетел как едно момче се опита да го сгази, но не успя и колелото му отиде на около 100 метра по-надолу и окоси половината гора. Малко след този дроп беше финала, който също беше стръмен и можеше да се скочи преди него.

Вечерта, понеже бяхме доста уморени от пътуването, си легнахме рано, за да можем на следващия ден да станем бодри и да караме.

Сутринта, понеже на Данчо му беше доста зле вилката, трябваше да я поправим. Първо пробвахме да я изправим, като напъвахме с няколко дървета, но след като това не даде резултат, решихме че е крайно време да използваме нещо по-сериозно – 115 конски сили. Колата на Дидар се оказа достатъчно мощна, за да „изправи” проблема. След като събрахме очите на всички, които бяха там, решихме, че е крайно време да отидем и да се пуснем по трасето. След няколко часа и няколко пребивания тренировъчният ден завърши с един взривен шок, много крива капла и счупена каска.

Но интересното в този ден не беше карането, а вечерта след него. Имаше един инцидент с пожарогасители и паста за зъби на втория етаж (нашия), в който Дидар, аз и Любо взехме дейно участие. След този „инцидент” песента на Bloodhoung gang – „The roof is on fire” стана нещо като нарицателно за цялата случка. На следващия ден не ни гледаха с много добро око, ама повечето ни се „накефиха”.

За съжаление в нощта преди състезанието се случи и нещо, което повлия пряко на самата проява – заваля пороен дъжд. Тази промяна във времето направи карането в долната част на трасето абсолютно невъзможно и организаторите бяха принудени да отклонят надпреварата по една доста по-лека и по-къса пътека.

Денят започна слънчево и всички състезатели се бяха настроили за едно доста яко каране. Новото трасе позволяваше на повече участници да не се притесняват от трудноста на състезанието, което донякъде е лошо, защото в противен случай щяхме да сме свидетели на някои доста интересни падания. След като направихме няколко тренировъчни спускания за опознаване на новото трасе, в 12:30ч дойде време за старта на квалификацията. След нея, в самото състезание, щяха да стартират само първите двадесет и пет състезатели. В далечината се забелязваше наближаването на облаци, които по-късно щяха да повлияят на надпреварата. Както може да се очаква, всички българи се класирахме за самото състезание. Дидар даде първо време, оставяйки зад себе си бъдещия шампион, който, доколкото разбрах, е претърпял лошо падане. По време на обработката на резултатите от квалификацията, облаците, които доскоро бяха далеч, вече бяха над нас и небето сякаш се изсипа. Трасето, което след нощния дъжд беше почти изсъхнало, стана отново много кално. За щастие, за старта на състезанието дъждът спря.

Първа стартира Илинда, която събра очите на всички с доброто си каране. След това стартираха още няколко състезатели, докато не дойде и моя ред. След четири падания и много бавно каране успях да завърша на доста задна позиция. Малко след това завърши и самото състезание. Резултатите не бяха ясни, но се разбра, че Дидар е на второ място след Сорин, който е проектирал и направил трасето. Разликата между тях беше едва пет секунди. Награждаването на състезателите се проведе вечерта, което даде възможност на всички да се приберат и да си вземат един душ, да се преоблекат и да си починат. По време на тази почивка бяха изнесени крайните резултати – от тях стана ясно, че имаме четирима българи в челната шестица – Росен Ковачев(Casper) – 6-ти, Любомир Тодоров – 4-ти, Стефан Василев – 3-ти, Дидар Амин – 2-ри.

Награждаването се състоя върху един рактрак, който се намираше точно пред хотела, в който бяхме отседнали. Имаше проблем при награждаването, защото организаторите казаха, че няма да започнат, докато виновниците за “инцидента” с пожарогасителите не излязат и не платят за напълването им. Всички смятаха, че ние сме отговорни, но не беше така. Двамата румънци, които бяха виновни, вече се бяха разбрали с управата на хотела и това забавяне не беше нужно. След като проблемът бе изяснен, награждаването продължи. Наградите за първо, второ и трето място бяха съответно 500, 300 и 200 евро. Накрая заваля отново и всички на бегом се прибраха вътре и партито, организирано от румънците, започна. Няма да ви разказвам за него – не защото не искам, а защото не си спомням много.

На следващата сутрин (към 12:30) се натоварихме на колите и потеглихме към София. Интересното беше, че пресякохме границата изключително бързо, с изключение на това, че се наложи да чакаме за ферибота около два часа, но като време на самите пунктове ни отне общо не повече от 15 минути. Оказа се, че на българската граница са същите митничари, които преди няколко дни ни бяха изпратили от България.

Прибрахме се в София около 3:30 сутринта.

Състезанието беше доста добре организирано и стегнато. Трасето беше на ниво, което би затруднило и най-добрите български състезатели. Както се изразиха и самите организатори, това състезане бе направено “By the riders, for the riders” или на български „от карачите, за карачите”.

Коментари във форума