Идеята за каране на колело по Черноморието е нещо като перфектната комбинация 2 в 1 – море и колелета в рамките на една отпуска (за тези, които работят). Перфектно е и за хора със семейства, които се опитват да постигнат същия ефект на активна почивка и морски вълни.
Тази статия е подготвена със съдействието на:
Настоящият материал съдържа продуктово позициониране.
В началото на юни на север от Балчик положението е лежерно – отпуските не са започнали и августовската истерия е още далеч. Главния път от Дуранкулак до Варна е натоварен само през уикендите, когато напливът на румънски туристи прави ситуацията различна. След 550 километра пътуване от София до Шабла, установяваме база в село Крапец, което е последното крайбрежно преди румънската граница, която е на около 15 километра на север.
Първият ден решавам да е с маршрут Крапец – Вама Веке, село в Румъния, което в последните години има славата на интересно място за младежи и бохеми. Намира се на брега на морето, с огромен плаж и на около километър от граничното КПП Дуранкулак. Тръгвам по асфалтовия път от Крапец на север към бившия къмпинг Карвуна, който в момента е изоставен и пълен с бурени и рушащи се бунгала. Пътят минава и покрай огромна заградена площ, в която се виждат изоставени от години бетонни сгради, явно някога строени с неясна цел. Преди къмпинга има магазин и един-два плажни бара, които чакат лятното оживление.
Асфалтът свършва на плажа Крапец – Дуранкулак – дълга 5-6 километра пясъчна ивица, която няма концесионери, спасители и други „блага” на масовия туризъм. Вероятно в разгара на сезона положението е друго, но средата на юни е празно, подухва свеж бриз и не е много топло. Пътят завива нагоре към Дуранкулак и върви между пясъчни дюни и гора в продължение на няколко километра, след което гората се сменя с Дуранкулашкото езеро, а черният път си става просто пътека в пясъка. Ако не сте пробвали да карате колело в пясък, резултатът е подобен на велоергометър във фитнес зала – почти не помръдваш напред, а гумите затъват в пясъка, подобно на мека кал. Слизам от колелото и бутам известно време, докато около мене се извива хорът на птичия свят от езерото и блатото Балтата, в което има и редки пернати създания според информационните табели.
Достигам къмпинг „Космос”, който също е неособено населен, но в ресторанта му има студена бира, която идва навреме и освежаващо. Следва избор накъде да се тръгне – на север по черен път покрай почивна база на софийска компютърна компания или на запад по асфалта, който след три километра се включва в главния път, по който така или иначе се преминава границата – не ми се иска да ме закопчаят заради нелегално пресичане на граница и затова избирам варианта с главния път. Тук е мястото да се отбележи, че по него има знаци „Забранено за колоездачи” и в разгара на сезона, когато движението е натоварено, вероятно е опасно да се кара по него. Все пак, има широки и окосени банкети, по които да се придвижва човек с колело, ако е нужно да го ползва – там е КПП-то и единствения легален начин за преминаване на граница, все още – независимо пеш, с кола или с колело. Няма да е лошо местните общини да обединят малко усилия в маркиране на велопътека, ако не могат да направят велоалея, успоредна на големия път, която да решава проблема с движението на четири- и двуколесни возила.
След едни не особено интересни пет километра, стигам ККП-то, където обменям 10 лева за 22 леи (смятам, че ще стигнат за бира и вода) и се нареждам в лентата EU, като оставям зад себе си два руски джипа, които чакат при NON EU.
След преминаването в Румъния попадам на асфалтирана велоалея, която тръгва от самата граница, завива към морския бряг и влиза във Вама Веке успоредно на плажа. Кратко завъртане по уличките на селцето показва нищо за отбелязване и сядам в едно кафе с изглед към плажа и морето, където почивам за около час. Връщането става по същата велоалея, където ме настигат двама рокери – явно и в Румъния още не са наясно с понятието „вело” и се налага да се гледаме мръснишки, докато дишам газовете на волните ездачи. Преминавам отново КПП-то с минимално усилие от страна на полицая да сравни снимката ми с лицето ми под каска и със слънчеви очила, след което хващам първото отклонение от пътя в посока морето, на около 500 метра от границата. Хубав и широк черен път ме отвежда до висок морски скат, откъдето виждам плаж докъдето ми стигат очите. Завивам на юг и карам покрай морето в продължение на около километър и половина, когато виждам радарна станция, явно пазеща източната граница на ЕС. Пътят минава покрай нея, а оттам не се показва никой, който да ме спре, което е добър знак. Продължавам покрай голяма нива със слънчогледи и жита, като на моменти коловозите в пътя преминават в огромни локви и преминаването им изисква усилия и бутане. Някакъв трактор с огромни гуми е направил бабуни, които показват значението на добрата вилка за управлението на колелото, и като цяло – това са около 2-3 километра, които при малък дъжд ще се превърнат в непроходимо блато. Стигам до къмпинг Космос, от който съм тръгнал преди около 3 часа, оттам избирам бързия и лесен начин по главния път през селата Дуранкулак и Ваклино да се върна в Крапец. Дължината на маршрута е около 40 километра (20 по пътя в едната посока) при средна надморска височина между 0 и 10 метра.
На следващия ден поемам на юг с идеята да стигна до Калиакра и Каварна, което са около 45-50 километра каране в едната посока – напълно постижимо за един ден при по-ранно тръгване. Карам по черен път няколко километра между дървета, които крият плажа и морето от погледа ми. От другата страна се редуват ниви с насаждения като пшеница, слънчоглед и още нещо, което не различавам. Тук е мястото да отбележа, че равният добруджански терен не предполага зашеметяващи пейзажи – пред погледа се сменят поля и въртящи се в далечината ветрогенератори.
Черният път ме отвежда до поредния дълъг плаж, където освен няколко рибарски хижи насред пясъка се мъдри огромен бетонен бункер – килнат на една страна, с амбразури пълни с пясък и водорасли – гигантски динозавър от една отминала епоха. Правя няколко снимки и се връщам назад, защото пътят напред свършва в пясъка, който отделя Шабленското езеро от морето, а на мен не ми се бута.
По едно разклонение стигам до Езерец и оттам докато търся обиколен черен път, който смятам, че съм фиксирал в Google Earth, излизам на главния път за Варна. Карам по него около километър и отново завивам по асфалтов, изровен път на изток, и навлизам сред ниви. Пътят свършва в нищото и аз поемам по друг черен път на юг, който само след няколко километра ме извежда в Шабла, която е едната „опорна точка” в днешния маршрут. Там, насред центъра на градчето, прясно разкрасен по европроект, виждам около 500-метрова велоалея – малко абсурдна, започваща и свършваща ненадейно в нищото. Надявам се тази велоалея да получи многокилометрови разширения на север и на юг (до Варна), преди самата тя да изчезне при следващия ремонт на центъра на Шабла. Поемам по асфалтовия път в посока къмпинг „Добруджа“. След пет километра въртене стигам до брега, където сега има няколко къмпинга, хотели и почивни станции, както и самотно капанче до плажа, където разменям пет лева за голяма бира и цаца.
След кратка почивка поемам на юг покрай брега до Шабленската тузла – соленоводно езеро с богата перната фауна, ако се вярва на информационните табели, поставени от местния Център за зелено обучение. Около тузлата обикаля черен път, обозначен като еко-пътека и по който тръгвам в посока фара на Шабла. В най-южния край на езерото поемам по слабо използвана и обрасла пътека през местност, обозначена в Wikimapia като зенитен полигон на армията. Мястото изглежда ненаселено от военни и техника и заобикалям съоръжения и огради откъм изток, като влизам в уличките на рибарското селище Кария, където голямата гастрономична забележителност е кръчмата на бай Пешо. Намирам я и сядам вътре, като поръчвам рибена чорба, бира и хайвер, който да мажа на препечените филии. С чорбата пристига и нещо люто, което неразумно изсипвам в чинията и се налага да го затискам с големи залци хляб. Бай Пешо изниква и при вида на колелото ми се сеща, че и той има велосипед, на който му изпуска гумата. Предлагам помощ за залепване, но якият и жизнено изглеждащ старец със снежнобяла брада и бръсната коса отказва с усмивка и като тегли една дълга и незлоблива на гумата си, отива да върши друга работа. Аз се мятам на седалката и карам към фара, който е национална забележителност – построен още през 19-ти век, върху него е изписано името на султана, по чието време се случва това. Самият фар не е отворен за разглеждане, на вратата стои надпис – ВОЕННА ЗОНА.
Продължавам на юг по асфалтовия път към Тюленово, Камен бряг и Калиакра, като се боря с изкушението да карам по успоредните черни пътища. Причината са боботещи облаци откъм сушата, които обещават проливен дъжд, а аз не желая да ме праска градушка в плодородния чернозем на Добруджа, който за миг се превръща в лепкава и противна кал, която те сграбчва отвсякъде. Така пропускам вероятно доста интересни гледки и особено резерватът Яйлата южно от Камен Бряг, но това си е маршрут за цял ден. Аз продължавам по асфалтовия път между ниви и ръждиви сонди за добив на нефт – нетипична за България гледка. Коли почти не минават и в определен момент навлизам между вятърни турбини, които имат потискащ вид отдолу, а шумът на перките им в свежия вятър е повече от дразнещ. След още три километра отминавам село Свети Никола и остава най-дългата отсечка – 7 километра до Българево, което е единственото село, заселено с гагаузи в България. Отстои на равно разстояние между Калиакра и Каварна (около 7-8 километра) и точно там гърмящите облаци ме застигат.
Така и не стигам до Калиакра. Преди да съм се измокрил окончателно, натоварвам колелото на багажника на колата и се прибираме към Крапец.
В един от следващите дни опитвам да пробвам за каране крайбрежната алея от Балчик до Албена. Алеята тръгва от пристанището на Балчик, върви покрай стена от нови апарт-хотели и покрай лъскави заведения, после обикаля покрай Двореца на румънската кралица и продължава на юг – гладък бетон, направен за градски колела и скоростни бегачи. Цялата тази прелест свършва на около 5-6 километра южно, където алеята е преградена от големи бетонни тетраедри. Минавам покрай тях, за да открия след 500 метра, че морето просто е отнесло бетона и буните и продължаването към Албена може би е било възможно някога, но сега определено изисква лодка.
Връщам се назад и по малък асфалтов път се качвам на главния път Балчик-Албена, покрай който върви нещо като пешеходна/велоалея, която има доста занемарен и обрасъл вид в по-голямата си част. В един момент и тя изчезва и правя шеметно спускане по шосето, докато автобуси с туристи минават покрай мен, и така стигам кръговото на Албена. Честно казано, това може да се зачеркне като маршрут, поне докато в община Балчик и управата на курорта не се потрудят да възстановят крайбрежния „велобулевард”.
Когато не караме:
В района на Шабла и Крапец има доста интересни неща – природни и исторически забележителности. От север на юг:
– Дуранкулашко езеро – освен птиците и защитените зони, там има и археологически разкопки на древно селище и некропол на остров в езерото.
– Шабла – там е резиденция „Шабла“, известна и като „резиденцията на бай Тошо”. Намира се на едно необозначено отклонение на пътя за къмпинг Добруджа, но това си е държавен обект и варианта човек да попадне там, без да е министър, е силно редуциран. Има опции да се резервират и през администрацията на МС, но е съмнително. Южно от града е известният шабленски фар, забележителност от национален мащаб.
– На юг в скалите около Тюленово и Камен Бряг е пълно със скални гробници и отшелнически килии, скални църкви в резервата Яйлата с крепостта (която сега по съмнителен начин се „реставрира”), Птичият залив и езерото Тауклиман.
– Следва нос Калиакра, една от най-големите забележителности на Северното Черноморие – има скален параклис, останки от крепостен град, отвесни скали и невероятни гледки. Ресторант и музей, както и радарна база на армията и метео-станция на БАН са последните добавки на цивилизацията на това стратегическо място. Пейзажът се допълва от търговци на сувенири и паркинг за коли с паметник на руския адмирал Ушаков, който в битка при Калиакра през 1791 г. разбива османска морска армада.
