С Ram Bikes от Драгоман до Трън

През месец април отново натоварихме няколко велосипеда Ram Bikes в буса на компанията и се отправихме бодро в понеделник сутрин към едни приятни работни места близо до западната ни граница. Началната точка за тези три дни бе град Драгоман, а крайната на този етап не бе ясна за никого, тъй като прогнозата за времето бе малко мрачна, районът – напълно непознат, а първоначално набелязаните цели и километри – никак небезобидни.


Тази статия е подготвена със съдействието на:

Настоящият материал съдържа продуктово позициониране.


Ден първи

Както и преди, не се измъчваме със ставане по тъмно и едва по обяд паркираме буса в гр. Драгоман пред офиса на една от основните политически партии. Чиста случайност, разбира се, така и не подаваме документи за членство. Вместо това разхвърляме разни велосипеди, каски, дрехи и раници така щедро, както депутатите правят с предизборните обещания. Да ви представя набързо нашата скромна колоездачна партия – моя милост, Петър Гаврилов и Сашо Петров от Ram Bikes. Малка, но перспективна формация, включваща надъхан младок и двама леко одъртяващи. Някои имат богат политически опит в шумкарството, други тепърва ще да го усвояват. Политическата програма за деня включва обикаляне на села и паланки, среща с трудещите се, разглеждане на природни и културни забележителности и завършващ банкет в гр. Трън. Тъй като сме политици от нов тип и в ново време, вместо луксозни лимузини и джипове използваме за придвижване велосипеди родно производство, Ram Bikes, къде луксозни, къде не чак толкова…

Тъй като маршрутът за деня не е кръгов, налага се един от нас да се жертва и да кара буса, подпомагайки двучленната колоездачна делегация по пътя ѝ в тези погранични райони. С тази задача се нагърбва Пешо (хем си спестява риска да се изгърби от каране), а аз и Сашо напускаме Драгоман с очакванията за дълъг 50-километров маршрут.

50 км могат да са и много, и малко – зависи по какво караш. В нашия случай май са в идеалната среда, тъй като следваме основно междуселски асфалтови и черни пътища с леки изкачвания, но не липсват и няколко по-сериозни такива. Всяко нещо с времето си обаче, а ние на първо време се забиваме из нивите между селата Чуковезер (което все ми се привижда като Чукозавър) и Камбелевци. Зеленината навсякъде е толкова свежа, че се радваме дори на такова кърско каране под надиплените облаци.

Както е редно при предизборна обиколка, срещаме се със земеделските производители в региона.

Коленича пред щедрата българска земя, която е раждала, ражда и ще ражда, па макар и с цел само да заснема Сашо от принизен ракурс…

Следващата ни среща е с трудовите хора във въглищната мина „Бели брег“. Е, може би не намираме общ език, доколкото някакъв чичо енергично размахва ръце с ясното послание да спрем да снимаме и да си караме по пътя, ама така е то – не може целият народ да те обича. Дори политици от най-голям калибър знаят това, какво остава за такива като нас…

Все пак индустриалният пейзаж наоколо ми е твърде интересен, за да не му направя поне още една снимка. За поколенията, дет се вика…

След сивите насипи и прашните машини, отново ни връхлитат пролетни цветове и благоухания в с. Ялботина. Оказва се, че там има някои много уютни и спретнати къщи, направо неочаквано за населено място, което на пръв поглед е насред нищото.

Натъкваме се и на още едно от безбройните приложения на капачките за буркани… Изобретателен е българският народ, за такива методи на рециклиране западняците има да си мечтаят!

Нашата „предизборна“ обиколка продължава към с. Дреатин по един път, който е толкова пуст, че дори по черен път има по-голям шанс човек да срещне движение или жива душа. То и този на места не се различава по гладкост от черните друмища, но по-важното е, че е изключително зелен, тих и уютен, така че това е един от редките случаи, в които искрено се наслаждавам на карането по асфалт. Може би защото в горичката, в която навлизаме, настилката просто няма значение!

Точно когато пътят преваля, зърваме един черен път вдясно. За моя изненада той се спуска (ах, тези наклони в Google Earth!) и е прясно покрит със ситен, утъпкан чакъл. Имам го предварително начертан в GPS-а, защото води към една културно-историческа забележителност и духовна обител – Неделишкия манастир „Св. Атанасий“ (можете да го срещнете и като Дреатински манастир):

Някога това е била най-голямата и значима обител в целия регион, но сега е запуснат и обрасъл с растителност, като е останала само черквата. Според повечето данни манастирският комплекс е построен през 16 век, но има информация и за по-ранно строителство на същото място – още около 7-8 век. В момента обаче старинната сграда е обрасла в буренищата на 21 век… За радост заварваме там няколко души с камион и други машини – строителна група, която тъкмо е започнала разчистване и реставрация на този интересен обект.

Надникваме в черквата и поемаме обратно нагоре по пътя, за да продължим към с. Дреатин. То е с големината на махала и се състои от няколко спретнати къщи, по-скоро изпълняващи функциите на вили. Приятно място, но времето напредва, така че се отправяме към по-интересната и неясна част между него и Горно село. Според наблюденията ми от птичи (демек сателитен) поглед тук някъде трябва да има черен път…

И наистина е имало, но началото му обещава по-скоро неприятности! Въпреки това решаваме, че с или без храсти, асфалтът в карането, особено когато е надолу, трябва да бъде намален до минимум, както е по план.

Храстите не закъсняват и точно на това място пътят дотолкова се изгубва, че започваме да се чудим дали е добра идея да продължаваме напред през тръните…

В следващите 50 м обаче нещата придобиват неочакван обрат! В тревата започва да се забелязва пътечка, която навлиза в гората и ни зарежда с една кратка, но ударна доза адреналин, порейки с гумите почти на сляпо дълбоката шума.

Никой не очаква подобна находка, която да разнообрази маршрута по толкова приятен начин! Пристигаме в Горно село нахилени до ушите и правим кратка почивка, разговаряйки с един от местните жители, който потвърждава и по-нататъшните ни намерения. Предупреждава ни и за двете кучета, които ще срещнем малко по-нагоре, преди да излезем от селото. Тия калпазани ни забавят с поне 10 минути, докато къде с добра дума и въртене на опашки, къде с ръмжене и викане, успяваме да се споразумеем и да бъдем пропуснати. Не ви съветвам да карате сами по този маршрут! 🙂

Продължаваме по хубав, сенчест горски път към с. Проданча.

Преди това обаче минаваме през една махала, сгушена около един дол. Забелязвате ли масата в двора на тази ловна хижа, с бирената двулитровка и жената? Аз точно това забелязвам, хвърляйки бърз периферен поглед, докато се приближавам към пресичането на една вада… И както си му е редът, провиквам се „Здравейте-е-е!“, а мислено си казвам „Егати рахатлийката, как е поседнала в тихия двор на слънце!“.

В следващия момент обаче мозъкът ми явно успява да обработи малко повече от постъпилата през зрителните органи информация, вследствие на което ме наляга едно глупаво чувство, придружено от песента на Атлас: „Гледам, кукла си ти, която студено ме гледа с очи…“

Сашко използва меката като килим трева и тихата махала за кратка фотосесия на модела АМ.TWO.

Малко по-нататък, докато гледаме няколко къщи, които изглеждат в почти насипно състояние, едно куче буквално скъсва синджира, за да дойде и да ни се порадва. Добре, че не е някой от онези избиратели, които не ни обичат!

Външният вид и възрастта на къщите свидетелстват, че в тази избирателна секция едва ли е останал много електорат.

В с.Проданча излизаме на асфалт и все по такъв стигаме до с. Врабча. То е известно с това, че е било разделено на две по силата на Ньойския договор, т.е. границата между България и Сърбия е преминала през самото населено място, или по-точно между някои от махалите му, тъй като то е доста разпръснато. В момента на сръбска територия то се казва Врапча. На българска пък Пешо ни чака в една от близките до Проданча махали, поел щафетата от граничните полицаи, които били застанали там и заключили правилно, че нямаме намерение да емигрираме, яхнали велосипеди.

Край Врабча местната забележителност е Водопадът. Още при планирането на карането това бе най-често срещаният обект, така че задължително бе включен в програмата. Пътеката, слизаща към него, започва интересно…

…и продължава в същия дух! После се оказва, че това е пряката пътека – имало и обиколна, която е съвсем лесна.

Самият водопад не е нещо особено – 2-3 метра височина и толкоз, но мястото около него е доста приятно с надвисналите скали и е облагородено за сериозни пикници.

Поредна почивка за нас и за Ram-четата.

Тук някъде политическата ни програма се пропуква. Един политик винаги трябва добре да подбира съветниците си. А още по-важно е, когато е подбрал читави такива, да ги слуша. Аз бях намерил надежден източник на информация за района в лицето на една приятелка, която го познава достатъчно добре. Тя ми беше казала, цитирам: „Между водопада и с. Банкя няма пътека“. Нищо неясно, нали? В политическия живот обаче (а и в туристическия), винаги се намира и подвеждаща информация, целяща да обърка и подхлъзне по-неопитните, или пък достатъчно опитните, които ламтят за повече, отколкото им се полага. За да не изгубите нишката, ще го кажа по-простичко: горе при асфалтовия път има табела, която указва, че пътеката води не само до водопада, но и до с. Банкя, където ние имаме най-голямо желание да стигнем, и то бързо, защото остават не повече от два часа светлина. Изкачвайки се обратно по обходната пътека, виждаме много ясно къде от нея се отделя друга пътека, която върви в посока… Банкя! Две и две прави четири дори в изкривения свят на политиката и аз бързо приемам най-логичното – Мира просто е минавала само по пряката пътека и не е видяла другата. Значи трябва да се провери!

Да, ама не! Припомням си набързо фразата на известния политически коментатор и журналист Петко Бочаров, когато пътеката придобива почти невидим вид между храсти и млади борчета няколкостотин метра по-надолу покрай едно дере. Имало я е някога, да, и за пешеходец може би става и сега, но ние решаваме да не си търсим белята точно преди мръкване в непознат пограничен район…

И затова си я намираме! Е, не само заради това, а най-вече, защото в типичния стил на българския политически живот, категорично не желаем да се върнем на изходни позиции и да признаем грешката си, а търсим по-бърз и пряк начин да я поправим. Не става тая работа така и пътечката, която подхващаме с очакване да ни изведе уж на пътя, ни примамва все по-нататък и все успоредно на него, докато се оказваме заобиколени отвсякъде от храсти (и то бодливи!), като най-гъстите и високи сред тях са тези, които ни делят от шосето. А то е само на 200 м от нас по склона.

За щастие в тази напрегната ситуация под залязващия небосклон, Сашо, макар и още начинаещ в храсталясването, се оказва по-смел и решителен. Докато аз се взирам с безнадежден поглед в редиците от трънаци, през които се очаква да прегазим, той решава да атакуваме горския склон, където между дърветата е забелязал някакви къщи.

И наистина, след едно яко провиране и преодоляване на 1-2 тераси в склона, излизаме при изоставена и буренясала махала, до която обаче все някога е стигал път (че даже и ток!). По този начин успяваме след повече от час в храстите, да излезем отново на асфалта. В такива моменти дори шосейкаджия не би могъл да се зарадва толкова на тази настилка!

Успяваме и да се спуснем до с. Банкя (трънското!) по предварително нечертаната следа, но за екопътеката (всъщност черен път) по границата до с. Богойна и през ждрелото на р. Ерма не остава време. Това е логичният завършек на маршрута, но се налага да го оставим за друг път. В крайна сметка известно е, че никоя политическа формация не успява да изпълни всички предизборни обещания в рамките на един мандат, нали така? 🙂

Товарим се в буса и след по-малко от половин час сме в Трън, където спонсорите на нашия скромен политически проект, Ram Bikes, са ни осигурили нощувки в много приятен хотел. Така приключва първата част от предизборната ни обиколка.

Момент, в началото споменахме и нещо за банкет! Че каква политическа дейност може да се осъществи без такъв!? Окъпани и пременени като за пред камери, ние решаваме тази вечер да бъдем сред хората, да видим как живеят. Така е модерно в наши дни. Водени от подобни съображения, минаваме покрай полицейското управление и се озоваваме пред порта, над която пише „Механа“. Отвън е хладно, но отдолу, откъм сутерена, че чува глъчка и музика като за народа, изпълнявана от надарени (във всеки смисъл и най-вече в тоя, който си помислихте) певици. Какво да се прави, политиката иска жертви – като си спомня само някои лидери на други партии с какви хора от народа трябваше да се прегръщат по разни контрапротести през лятото на 2013 г., посещението на тази кръчмица изглежда напълно безобидно…

Отваряме вратата, слизаме по стълбите… Лъхва ни въздух с такава наситеност на никотин, че не остава никакво съмнение – посетителите на това заведение никога не са и чували, че има забрана за пушене на обществени места! С последните крачки към преддверието вече се чувствам като във филм на Тарантино. Героят е попаднал на абсолютно погрешното място и осъзнава това, но няма полезен ход. Ако остане, музикалното оформление на филма започва да звучи напрегнато. Ако се обърне и излезе, ще изглежда като страхливец. Срещу нас, в единственото помещение, което виждаме, има около 15-20 човека, чиито цвят на кожата е много по-близо до абанос, отколкото до слонова кост. Тече страшна веселба, явно има някакъв повод, а може би за някои хора всеки ден е повод…

Преди да решим какво правим, до нас изниква съдържателката на кръчмата и с ловко движение ни насочва към съседната стая, която не сме успели все още да забележим и която предоставя изцяло на наше разположение. Е, музикалното оформление остава, тъй като с банкета в съседство ни дели само един отвор за врата (но без такава), но в крайна сметка ние сме дошли да се оядем и народното веселие не може да попречи на храносмилането ни. Затова пък вкусно приготвената салата, невероятните пържени картофки и сочната свинска пържола, при това на цени като в бюфета на парламента, ни карат да дадем заслужено висока оценка на днешния ден!


Ден втори

15 април. По прогноза мрачен и дъждовен, а на практика утрото ни посреща със слънчеви лъчи и оптимизъм. Точно като в предизборен клип!

Поемаме по асфалта към с. Ломница и след по-малко от половин час сме на разклона за ждрелото на р. Ерма. Тук ефектът от европейските програми е очевиден под формата на туристически център с приятни кътове за почивка с пейки, маси и огнища за барбекю. Отсреща се обновява и някакъв хотел, може да е на някой от нашите, трябва да се провери тая работа. Току виж направим някой ден тук партиен банкет…

По пътчето към Ломница се радваме на все още разкъсана облачност и на отделни къщи, накацали по склона над реката. Самото село е малко и е горе-долу последната точка, до която се стига по път с нормален наклон. Защото нататък ни очаква горски път с приятна сянка, но и с един постоянен наклон от поне 10%, на места и повече.

Изкачваме се сред набираща сила зеленина и ромолящ поток, а пътят не само, че не става по-лек, а дори се изправя още повече срещу нас.

Карайки в гората, почти не забелязваме кога облаците са се спуснали над нас и сме почти изненадани от първите капки дъжд. Даже изглеждат по-скоро като резултат от мъглата, в която продължаваме по стръмния път.

Вече сме близо до хижата, но и обещаният дъжд изглежда е тръгнал към нея, така че явно ще се срещнем там.

Хижа „Руй“ тъне в мъгла. В делнични дни, ако искате да заварите стопаните там, трябва да се обадите предварително. Отвън постройката изглежда достатъчно поддържана, така че вероятно предлага нормални условия и отвътре. За нас обаче в момента е достъпна само опцията за почивка на терасата, въпреки че термометърът отчита температури далеч под пролетните:

Ех, да беше сега тук Байряков, да ни врътне по една тройка кебабчета!

Вместо топла скара обаче, получаваме зимна картина. Тъмните сили и политическите ни опоненти са се сговорили срещу нас, сигурен съм, и се опитват да ни провалят предизборната обиколка.

Решени да се върнем сред хората, поемаме по продължението на черния път от другата страна на хижата. Навлекли сме кой каквито дрехи и дъждобрани има… ако си бях взел и калниците, които от глупост оставих в хотела, щях да бъда далеч по-доволен, но сутринта времето изглеждаше така, сякаш няма начин да не се разминем с дъжда и калта. Вервайте ми!

Пътят за спускане се оказва по-полегат от този за изкачване – изключителна рядкост, което показва, че на практика би било по-добре да обърнем маршрута. Тези планове за бъдещето обаче не ни помагат в настоящата ситуация на кална предизборна битка.

Така изглежда пътят към вр. Руй. Оставяме го за друг път – току виж някой си помисли, че търсим политическо убежище, ако в тая мъгла се озовем внезапно в съседна Сърбия.

Вариантите надолу са поне два и са еднакво кални, затова избираме най-прекия.

Излизайки от гората, започва дори да става красиво, въпреки все тъй неприветливото време.

Студът обаче си е направо зимен и докато аз съм взел предвидливо зимните си ръкавици, Сашо се опитва да раздвижи кръвта в пръстите си, докато чакаме Пешо. А Пешо го чакаме, защото при едно нелепо подхлъзване в калта с почти нулева скорост, той има лошия късмет да си усуче коляното и в резултат на това слизането се превръща в мъчително изпитание за него. Той обаче се държи мъжки, защото остават още 2-3 км до долу и ще е по-трудно да търсим помощ, отколкото да стисне зъби.

Пътят в тази долна част става и доста каменист, на места стръмен, така че дори за мен с твърдак е не много приятен, какво остава за контузен човек. Единствено свежата панорама и близостта на селото внасят успокоение.

В крайна сметка всички благополучно пристигаме в с. Туроковци. Оставяме Пешо да ни чака в автобусната спирка в центъра и продължаваме по асфалта към Трън. Колкото и да е странно, това се оказва най-студената част от карането – скоростта е висока, дъждът е ситен, но бръснещ, дрехите ни са мокри, ръкавиците са подгизнали. Микробусът, паркиран пред хотела, е нашата спасителна лодка – за топлата стая и баня е рано да мислим, тъй като трябва да приберем контузеното си другарче. Велосипедите направо ги слагаме в товарния отсек – не можем изобщо да си представим да ги вкараме в този вид в хотела. А и вече ни е ясно, че шансът утре да караме е минимален…

В крайна сметка денят, който започна със слънце, завършва така:

И ако това не е достатъчно, следващият ден започва така:

За протокола: датата е 16 април.

Вероятно ще помня това каране още дълго време. Не само защото беше хубаво, но и защото този сняг при хижа „Руй“ постави началото на една поредица от 20 дни, в която имаше само един ден, в който не валя дъжд. Сякаш настъпи някакъв тропически дъждовен период. Ако не друго, той би трябвало да е дал на целокупния народ достатъчно време да обмисли предизборната ситуация. Не пропускайте да гласувате – това е дълг на всеки гражданин! А междувременно… може и вие да направите някоя предизборна или следизборна обиколка в района на Драгоман и Трън. Скоро ще ги има публикувани и маршрутите от двата дни. 🙂

Leave a Reply

XHTML: You can use these tags: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>