Ради от хан „Мадона“ и другите ми приятели от велоклуб „Скала“ едва дочакаха пукването на пролетта, за да ме поканят отново в района на Белоградчик. Как да им откаже човек при толкова много за каране там?
Най-трудно се оказа намирането на компания в делнични дни, но в крайна сметка (и почти в последния момент), това също успя да се уреди, така че на 1 април няколко души „цъфнахме“ пред къщата за гости на Ради в Белоградчик, готови за скитане из района. Компанията за следващите 3 дни каране бе доста разнообразна и в известен смисъл „регионална“, защото пътьом натоварих Ники Георгиев (участник в Супермаратона Ком-Емине с второ място там), който е от Монтана, а от София с друг автомобил дойде Юли, с когото се бях запознал само седмица по-рано при едно дълго и интересно каране из Верила и Плана, и чиито корен също се оказа в този северозападен край. От страна на домакините през първия ден в карането се включи един мой адаш, а за втория пристигна Иван от Враца (един от главните маркировачи в проекта „Качи се на колело“), така че при цялото това „местно войнство“ и при наличието на GPS следи беше почти невъзможно да се изгубим или да храсталясаме, което обаче в никакъв случай не направи карането по-малко приятно или интересно.
Бях си поставил за цел описването на поне два маршрута и скоро ще ги видите публикувани – смея да твърдя, че станаха доста хубави. В следващите редове и най-вече снимки обаче ще подходим към тези маршрути не откъм описателно-техническата им страна, а откъм емоционалната, защото това бяха два (дори три) доста зареждащи дни в Дивия Северозапад.
Тази статия е подготвена със съдействието на:
Първи ден, първи април
Докато хората по цял свят се надлъгват, ние гледаме внимателно картата, за да не останем излъгани в плановете си за маршрута. Ако случайно сте пропуснали, по проекта „Качи се на колело“ е издадена чудесна туристическа карта за велосипедисти, в която са нанесени всички маркирани веломаршрути в района – можете да я намерите на много места в Белоградчик, включително и при нашите домакини в къща за гости и хан „Мадона“.
След консултациите се отправяме право нагоре по пътя към телевизионната кула, която се извисява на 400 м над града.
Още в първия километър изкачването е прекъснато от почивка с гледка – да ви кажа честно, тоя район е почти непригоден за спортно каране. Човек трябва да е напълно привикнал към красотите наоколо, за да не спира на такива места и да кара само за пулс и каданс. Ако смятате да карате там, по-добре зарежете пулсомера и си вземете фотоапарат!
При кулата е ветровито, така че я оглеждаме набързо и се шмугваме в рядка горичка, но само за да излезем 50 м по-нататък на една скална издатина, където просто не можем да не направим почивка!
Следва тънка пътечка в разлистващата се свежа гора – толкова тънка, че на места направо се губи!
Тази пътека е от местните тайни – не е маркирана и няма да я видите в картата, макар че я има сред GPS следите, които публикувах още в миналогодишната статия за Белоградчик.
Макар по принцип да няма нищо трудно в нея като наклон и препятствия, карането е много забавно и изисква внимание – първо, заради самото следене на пътеката; второ, заради различни клони, които дебнат скрити в детелиноподобната зеленина; и трето, все пак има някои технични и по-стръмни участъци.
Имаше и интересна находка! Е, не е от втората световна война, даже няма нищо общо с военното дело, но пробужда момчешкото у нас.
Най-много има обаче нацъфтели цветя, през които газим почти на сляпо, като в някои от онези красиви филми, в които се чудиш дали цветовете са истински…
В този дух на диво и красиво достигаме познатата за мен от миналата година пътека, свързваща хижа „Планиница“ и Белоградчик. Тя е изключително разнообразна и приятна за каране надолу; оказва се обаче, че става за каране и нагоре, макар и с доста „напиняне“ и малко бутане на 1-2 места. Има обаче дори и кратки спускания, на които летим сред зелено и лилаво.
От дървената наблюдателница на билото за съжаление не е останало много, но кулата, скалите и пейзажът са все така непоклатими.
Поемаме към с. Яньовец, провирайки се между разхвърляни по земята клони и провесили се техни събратя над главите ни.
На места клоните са си цели дървета! Това, по което караме, някога е било черен път. В момента дори като пътека е трудно да се разпознае на отделни места. Членовете на клуба редовно прочистват този и други близки маршрути и Любо ми обяснява, как буквално преди месец пътеката е била напълно проходима, но падналите късно снегове явно бяха нанесли щети по крехкия горски фонд и сега току се налагаше да пренасяме велосипедите си над последиците от тях.
Затова пък надолу ни очакват още скали и гледки. Изоставеният път върви близо до един скален венец и понякога е достатъчно човек да мръдне само на 30 м встрани през гората, за да достигне ръба и да погледне света от високо.
На едно място скалата е гладка, широка и открита, така че си позволяваме дори да направим някоя позьорска снимка с каране близо до ръба.
За спускане пътят също не е скучен, нито пък съвсем лесен. Даже бих казал, че след още 1-2 години голяма част от него ще се е превърнала в забавна пътека.
На места трасето му е прокарано буквално в скалите и там се друсаме по стъпаловидни каменни прагове и коловози. В долната си част пък става толкова бърз и завладяващ, че на никой дори не му хрумва да спре за снимки. Добре де, хрумна ми веднъж, ама веднага пропъдих тази мисъл!
Така точно в средата на следобеда се отпускаме под шарената сянка в двора на хан „Мадона“, където Цветан, бащата на Ради, ни гощава с палачинки и тиква. Предвидените за обяд сандвичи остават неизядени, предвидената кратка почивка се удължава… Да можеше и денят да го направи, ама няма как, и по някое време става крайно наложително да потегляме обратно, защото ни чака още едно сериозно изкачване обратно до хижа „Планиница“.
Връщането ни започва с каране по междуселските пътища през с. Върбовчец и към с. Орешец, до което не стигаме, защото малко преди него се отклоняваме по намисления черен път. От него почти нямам снимки, защото бях зает с оцеляване. Батериите ми сякаш паднаха, но не умората е основният проблем – усещам я главно заради постоянния и солиден наклон на пътя, придружен от една мека, съпротивляваща се почва… не кал, а суха, но някак рохкава и мека почва, по която байкът ми хич не ще да върви.
За 1.8 км качихме 200 м, което се е един постоянен наклон над 10% – не такива са мечтите ми в края на деня, но това всъщност е по-лесният вариант за изкачване от Фалковец до Планиница – другият е този, по който се спуснахме, а той не изглежаше по-лек.
При едно заравняване на карстовия терен Любо ни показва някакви вкаменелости в една скала и твърди, че в камъка се е запечатало някакво животно – не разбирам от тия науки, за да преценя, ама изглежда интересно.
Интересното за нас обаче тепърва предстои… първо под формата на още по-стръмен и вече по-занемарен черен път. Тук поне не се двоумя дали да бутам, или да карам – всяко геройство е до време.
Хубавото е, че надолу ни очаква отново пътеката Планиница-Белоградчик и килимът от лилави цветчета и зелени цветя.
Този път обаче не я спускаме цялата. Ради ни е поставил „задача“, която е достатъчно интересна – да проверим трасето за една проектопътека, която при чешмата Хайдушко кладенче свърва вляво и свързва тази пътека с черния път по-долу, който е основното изкачване от Белоградчик към Планиница. Към момента на нашето каране пътека още нямаше, само прочистена просека за нея, но сега тя вече би трябвало да е изградена и готова за каране, така че записаната от нас следа да влезе в употреба като допълнителен вариант.
Слънцето се е скрило почти напълно, когато влизаме отново в града. И ако си мислите, че ни очаква дълъг сън, грешите… ракията и гозбите на Ради и приятната компания никога не оставят достатъчно време за наспиване!
Втори ден, 2 април
Днес ни очаква голям маршрут – 60 км с изкачване до хижа „Горски рай“, вероятно до границата на снежната покривка. Очаква ни и Иван (Врачанския), който ще ни прави компания в дългото каране. Започваме от хан „Мадона“ в с. Фалковец, където оставяме колите и поемаме по асфалт под скалата с човешки профил, отправила поглед към небесата.
Ние пък сме отправили поглед към Балкана и границата, но първо ни очакват 13 км асфалт до с. Чупрене.
След отбиването ни от пътя за Белоградчик, караме по закърпени пътища между силно обезлюдени села с уникални имена – например Протопопинци. Специално се зарекохме с Иван да проверим откъде идва името на това село и бързата справка с Уикипедия показва, че предположенията ни на място, макар и казани на шега, са били верни – името се корени някъде в словосъчетанието „първи поп“, но защо точно така са го кръстили, нямам представа.
Шеговито звучи и името на тукашния футболен отбор, направо като основа за скоропоговорка – Порто Протопопинци. Този тим няколко пъти е печелил местното общинско футболно първенство в Чупрене, за което от достоверни източници научих, че винаги приключва по един и същи начин – и да паднем, и да бием, пак ще се напием… и сбием! Без майтап, не ви трябва да сте в кръчмата на Чупрене след въпросното „дерби“, освен ако не сте почитатели на американските екшъни и уестърни в най-чистия им треторазряден вид, в който присъстваха у нас на видеокасети през 90-те.
Ние обаче пристигаме в с. Чупрене към 11:00 ч, в делничен ден, когато животът е напълно спокоен. Камбанарията на черквата се извисява в центъра и сякаш ни подканва да се спрем за почивка. Има обаче и по-лошо! Тъкмо отхапвам от сандвича си, когато Иван изскача от малко кръчме с две сочни кюфтета в чинията си. Той ни предупреждава, че били хубави, но аз подценявам опасността и не вярвам, че чак толкова ще ме впечатлят. Една хапка обаче е достатъчна да ме накара да се ровя за стотинки и да започнем с преяждането още от сутринта.
Използвам тази почивка като повод да се върна към още няколко интересни момента по пътя ни дотук. Селата, през които минаваме, силно ме впечатляват с това, което са били, и ме натъжават с това, което са сега. Улиците са прави, с тротоари и електрически стълбове, с равни парцели и големи къщи от двете страни, и с няколко човека на кръст. Личи си, че тук не само е имало живот, но и че той е бил доста подреден. Дали тези села някога отново ще се превърнат в чудесното място за живеене, което са били?
Щраусът в с. Протопопинци (ах, отново това име!) едва ли се вълнува чак толкова от тези житейски въпроси – по-скоро се чуди къде да си завре главата.
Преди Чупрене спираме и при малък кантон, за да проверим верността на табелата над чешмата. Водата не само става за пиене, но е и много хубава, гарантирам!
От Чупрене пътят е напред и нагоре и сякаш е безкраен, но това е добре дошло за уморените ми от вчерашните кратки, но стръмни изкачвания крака. Няма как да разнообразя с думи продължителното изкачване в горския пояс, така че просто ще го онагледя с няколко снимки, показващи и отегчаващата, но здрава настилка от трошен камък, и чудесните места за почивка, каквито са Зарезан чешма и един водопад.
С набирането на височина пътят се превръща по-скоро в почвен, минаваме покрай една ловна хижа и огромна оградена площ, която, ако се съди по табелите на съответния европроект, представлява развъдник за диви кози. Самият път се кичи с табели за екопътека „Дом на овчаря“ – още една причина човек да е подозрителен, когато чуе за екопътека, тъй като това може да значи всичко – от горски друм до почти катерачни маршрути в скали и каньони.
В случая не ни е нужна думата екопътека, за да знаем, че се намираме в невероятно див и запазен район, и все пак на много места облагороден, така че за туриста, дръзнал да навлезе в него, да има удобни места за отмора. Особено когато другарите му се влачат назад с уморени крака и пълен стомах (ах, тези кюфтета чупренски!).
Постепенно излизаме на открито и пейзажът се разнообразява, макар че до края на горския пояс има още доста височина.
Искате ли още странни имена. Тази чешма, както и цялата местност около нея, се наричат Бекинска шобърка. Тук обаче решаваме да не почиваме, защото главната цел за деня, хижа „Горски рай“, вече е близо.
Навлизаме в горския рай, буквално!
По принцип в рая се очаква да има цветя, зеленина, свежест – има ги в изобилие. Не се очаква обаче да има врящи казани. В хижата обаче има и това! И в тези казани се готвят едни дяволски вкусни неща, носещи райска наслада за хора с чревоугодни намерения.
Боб-чорба с манатарки, свинско с гъби и зеленчуци, палачинки с домашно сладко за десерт и, разбира се, газирана изотонична напитка на основата на хмел… как се става след подобна почивка, не ме питайте!
Хижа „Горски рай“, макар да не е най-лъскавата отвън, е чудесно поддържана и благоустроена – с нова дограма, с локало парно, чисти завивки и около 40 места. Стопаните, Краси и Митко, са страхотни хора, от тези, които човек може да даде за пример като хижари (можете да се убедите в това и от коментарите ТУК). Имайте предвид тези неща, когато планирате каране в района, защото не е проблем да се измислят и два пъти по-дълги маршрути с междинно преспиване в хижата.
А за нас, след всичкото това ядене, е време да се затъркаляме надолу… Добре, че е рано да качваме Миджур, който е покрит със сняг – иначе можех да пукна от комбинирания ефект на преяждане + умора. Сега обаче просто отпускаме спирачките и се носим по хубавия черен път на изток от рая, за да свърнем после на север към с. Репляна.
Спускането е също толкова дълго (и на места равно), както изкачването. Тук обаче е доста мокро и това е чудесен тест за калниците, които не очаквах да ми потрябват. На места по пътя буквално тече малък поток, поне в пролетните месеци. В по-равните части пък има големи локви, в една от които не пропуснах да стъпя до над глезените… Резултатът от всичко това изглежда така:
Иначе пътят е разнообразен – има и скорост, има и скокчета, има и едри камъни. Е, няма да ви остави същия спомен като някоя технична пътека, но няма и да умрете от скука. 🙂
Особено красиво става с приближаването към с. Репляна, където отново се ширва типична за района гледка, а и пътят става по-изровен и предизвикателен за каране.
Днес ни върви да подкарваме стадата като овчарски кучета. 🙂
Придвижването от Репляна до Протопопинци (трети път!) е лежерно – следваме черен път, който започва в красив каньон между двата карстови хълма над селото и завършва при гробищата и старата черква на онова село със странното име.
С последните километри по асфалт няма да ви занимавам. С миенето на велосипедите в хан „Мадона“ също. Вечерята обаче не мога да я пропусна!
Тия битови чашки за ракия са много подвеждащи – изобщо не можеш да видиш колко е сипано в тях! А в двата големи съда има заек, задушен с гъби, зеленчуци и дъхав сос… ако сте следили внимателно повествованието, няма как да не сте пресметнали, че само в този едничък ден качих може би 2-3 кг! :)))
Ден трети – ХСО
Време е да си ходим, при това минавайки за по-кратко през Видин, където имам покана за посещение в завода на Cross. Затова разполагаме само с два часа за каране и какво по-добро да свършим в тях от оглед на бъдещото ХС трасе за състезанието, което велоклуб „Скала“ смята да организира на 19 октомври.
Няма да ви занимавам надълго и нашироко с това, тъй като някои свързващи пътеки тепърва трябва да се направят, но мога да кажа, че трасето ще е интересно както за каране, така и като съпътстващи забележителности, тъй като на практика се кара между Белоградчишките скали и до стените на крепостта „Калето“.
Пътеките в тази част са хлъзгави, технични и нестабилни, а теренът е насечен с кратки, но стръмни изкачвания, така че състезателите трудно ще могат да се отпуснат за дълго.
На нас ни се наложи на някои места дори да разчистваме пътеките от нахвърляни от дървосекачи клони, но до октомври има достатъчно време всичко да бъде почистено и оформено. Струва си обаче да маркирате този уикенд в календара си още отсега, защото освен ХСО състезанието на 19 октомври (неделя), велоклуб „Скала“ организира и „тирустическо“ каране до някои от най-интересните забележителности в района, което ще е насочено към по-любителски настроените колоездачи и ще се проведе в събота, 18 октомври. Ако сме живи и здрави, ще се видим там! 🙂
