Докосване до Хималаите: През шест долини в седма бай сайкъл

Ако човек се покачи или го покачат малко над Покара и погледне на изток (или на запад), ще види безкрайна поредица от терасирани и покрити със зеленина била, на север от които стърчат масивите на Анапурна, Манаслу и Ганеш. А между тях са се вкопали с всичка сила реките, оттичащи споменатите планини и отвеждащи водите им на юг към всемогъщатата Ганг. Това е истински лабиринт от преплитащи се била с височина между 1500 и 3000 метра, който съставлява т.нар. хълмиста част на Непал. Другите две са: Хималаите, които остават на север, и Тераи, или равнините, разположени на юг в посока Индия.

Та ние с това си имахме работа последните пет дни. Не сме го смятали колко километра или каква денивелация е маршрутът, който направихме, но толкова ни отне да се преместим от Покара до Катманду. Няма нищо адски впечатляващо по тези места. Просто е живописно и доста различно от известните туристически места и съответно човек, преминавайки оттук, има възможност да се докосне до нормалния Непал и хората, които живеят там. Това е ключово. Не знам колко са километрите, но знам, че за цялото разстояние едва ли е имало и 10 минути, през които да не сме срещнали човек. Има ги навсякъде – горе, долу, в гората, до реката и т.н. Има съответно и деца, много деца. И знаят английски. Не много, но достатъчно да се разберем. Разговорът обикновено включва следните фрази:

1. Намасте (не е на английски, ама става като за начало)
2. Уич кантри?
3. ААА бульгария? а-ха.Гуд
4. Тудей уер гоин?
5. Бай сайкъл?

…и съответно после продължаваме по същество:

1. Гив ми суит
2. Гив ми чоколет
3. Гив ми мани
4. Гив ми сайкъл

…и продължение на непали с думички, чието значение не знаем… И така от сутрин до вечер. Постоянно. Големи разговори падат и много научаваме за хората в Непал и техните обичаи…

Начинът на живот на хората тук е много естествен – върви заедно със слънцето. Сутрин се излюпват към 5 и се започва: носи се вода, хранят се животни, пак се носи вода, пране и т.н. Има и доста хора, които просто спят на слънце, например в 10:30. Има и такива, които спят на слънце към 12:15. Няма викове, няма скандали… После към 17:30, максимум 18:00 ядат Дал Бат (ако случайно някой не знае, това е традиционната храна, която местните ядат постоянно и включва ориз, леща, зеленчуци, малко ряпа и люто) и си лягат… и така ден след ден. И понеже през местата, през които минахме, не минават често такива като нас, на хората им е доста интересно как си разпъваме палатката, как си готвим на примуса, как се храним, как си лягаме и така нататък. Стига да не е досадно, и на нас ни е интересно. Даже си говорим разни работи. Познайте какви.

И така, хора навсякъде. И планините (хълмовете) съответно са променени навсякъде – огромни терасирани склонове до безкрайност. Трудно ми е да си представя колко труд е това. Ама няма начин, трябва да се яде. Ориз се ражда два пъти в годината, а Дал Бат се яде всеки ден. Даже сипват допълнително, ако случайно не ти е стигнало…

Иначе май и тук вече е зима. Познава се по това, че всяка сутрин долините са покрити с гъста мъгла. Ако ни се случи да спим на високо, сутрин се наслаждаваме на чудесни гледки и ни е топличко. Ако сме долу – мъгла и влага, и пак красота. Огромни, разклонени дървета, червена глинеста пръст и някакви сенки, които изкачат от нищото и после се оказва, че са с униформички и отиват на училище. Към 10-11 ч мъглата се стопява и пак е лято. Доста пот се изля, докато прехвърлим баирите между Катманду и Покара. Ама е хубаво – зелено, птиците пеят, хората нещо си бачкат или спят…