Велоекспедиция Памир 2008 – Началото

Как щяхме да брадясаме за един месец, ето оттук ще минем до езерото, ще изкачим този превал, това разстояние покрай реката ще го “дръпнем” за 3 дена и така нататък. Горе долу в чуденката си как да започна се сетих как със замах си представяхме поредното приключение, седнали на Двора, заобиколени от богат стъклен амбалаж.

Един не много студен ден на март, а дали не беше баш на 8 март, се сложи началото на авантюрата Памир. Предният ден Явор се беше върнал от Южна Америка. Увлечени в разкази за Патагония, Чили, океани, вино, вятър, ледници, загубени багажи, вадене на зъби, още помня въпроса на Стуци „Хайде да направим нещо заедно тази година?“. Ние с Явор, вече стари партенки, смотолевихме: „Ами, как ти звучи Памир, Таджикистан?“. Ами как звучи, звучи все едно те връхлита “червен вятър”, направо те отнася …

Всичко започна много невинно. Трябва да призная, че бяхме правили предварителни проучвания за възможността да караме колела из Памир, но всичко беше само на приказки. А там сме много напред с материала. Няколко месеца преди горния епизод бяхме гледали разни руски сайтове, където попаднахме на един доста интересен маршрут, който впоследствие стана гръбнакът на цялото пътуване. Идеята беше да използваме Памирската магистрала М41, по която да навлезем в планината. Да тръгнем от град Тавилдара, отстоящ на около 250 км източно от Душанбе, прехвърляйки прохода Хабуработ (3252м) да слезнем на граничната с Афганистан река Пяндж, по която да въртим до водослива и с река Бартанг. От там да тръгнем нагоре по течението й и да навлезем в самото сърце на планината, промушвайки се покрай две от емблемите на Памир –  ледника Федченко и Сарезкото езеро – и двете са известни с най–незнамсикакво, но за това може и да стане дума по-късно. Измъквайки се от тях, да долазим до езерото Каракул, където стъпваме отново на Памирския трак ( „магистралата“) и се понасяме към поредица от превали, плата и езера, сред които и най-високият превал – Акбайтал (4655 метра). Финалната контра е в Хорог, главен град на Горно Бадакшанската Автономна Област (ГБАО), както е известен Памир в териториалното разпределение на република Таджикистан. Общо взето маршрутът ни се въртеше все покрай държавните граници на Таджикистан с Афганистан, с Китай и Киргизстан. И всичко звучеше толкоз приятно и лежерно, нали – тук, там и хайдеее…

До тук добре, а сега накъде? Към участниците… но накратко.

Дами и господа, да ви представя квартет “Памирски солисти” – Явор „Памирското зло“ Дачев,  Стоян „Стуци“ Камбуров, Стоян „хер“ Колев и скромната ми персона, Иван „Сприхавия“ Пенчев.  Програмата, която би трябвало да изпълним, би звучала така: adagio – 1000-1100 км памирски пътища, alegro non tropo или 20 – 22 дни сред ветрове, прах, сняг, камъни и вода.

Времето ни за подготовка не беше нито много, нито малко. Но ние с голям успех го пилеехме в раздумки, локуми и лакардии. “Дворът” в квартал Изгрев се превърна в “духовен” център на заверата, там се взимаха решения, предприемаха се всякакви маневри, от магазинчето на леля Катето, та чак до Берлин, Виена и далечния Фриско.

Дали защото бяхме четирима и единият от нас, хер Колев, пребиваваше в Австрия през по-голямата част от времето и беше по-трудна комуникацията, оставаше впечатлението, че нищо не се прави. Някак си с течение на времето машината все пак се задвижи и всеки от нас започна да работи върху екипировката, която му липсва, а и върху организацията. Основните дертове по колелата имаха двамата Стояновци. И двамата бяха с дискови спирачки,  което създаде проблем за монтажа на багажниците.

Стуци реши проблема радикално като откри и поръча по Интернет специални багажници, пригодени за дискови спирачки – “Old man mountain”, които се правят в някакво село в Айова, примерно, и доставката им е малко сложна. Или просто ние си я усложнихме, не помня вече. За Стоян хер Колевия багажник ще стане дума по-нататък, защото тя е друг мини-сериал, както и самия Колев, а и всички ние, де.

Междувременно Стоян успя да снабди екипажа с ценния препарат “Micropure forte” – хлорна течност, която трепе всякаква гадини и бактерии във водата.

Още от пътуването в Ладак през 2006 година бяхме наясно, че и този път ще заложим  на лиофилизирана храна “Mountain house”. Вкусовите й качества са без коментар. Най-вече е лесна за приготвяне. Накратко храната си струва мангизите. Естествено, в нашата татковина тези артикули ги няма, но с помощта на най-добрия приятел на човека, след колелото, бирата, шкембето, клечките за зъби и още хиляда неща,  говоря за Интернет, си  поръчахме 40 пакета. Зад цялата хамалогия с поръчването стои един човек и това е Иво „Дървото“ Дачев, братът на Явор, живущ нейде по Западния бряг, но на Тихия океан, а не на река Йордан.  Човекът удари едно рамо и за багажниците на Стуци.

Докато сме още на кулинарна вълна, трябва да спомена и подаръка, който получихме от Яворовата Ани, 4 килограма домашно направен power bar! Рецептата е “цекретна”, но можем да направим, някакво изключение за всички, които се интересуват, нали Ани? Е, честно казано нямаше такива глезльовци като нас четиримата! Такова обгрижване. Какъв ти домашен power bar?! Това бяха истински високоенергийни гризини!

Значи, за да посети човек страната Таджикистан, трябва виза, с ваза не става. Но ако иска освен това да си навре носа и в Памир, трябва допълнително и разрешително за ГБАО. За съжаление, таджиките нямат посолство в България. Язък! Най-близките се оказаха, че се намират в Берлин, Виена и Анкара. Спряхме се на варианта Берлин, тъй като там пък живееше друг наш приятел, инж. Краси „Усмивката“ Костов. Нещо повече, той се оказа че живее на една улица с посолството на Чумхурии Точикистон в Германия. И това, ако не беше знак свише, здраве му кажи! И какво удобство само! Още повече, когато навестявал консула по чехли,  той отговарял на въпросите на Краси за всичките формалности само с “няма проблеми, няма проблеми, да заповядат момчетата, няма проблеми”. Е, как човек да не отиде тогава! Ами, няма проблеми!

Освен това Краси помогна също така и да се довърши мини-сериалът с дисагите на Стуци, които бяха закупени в някакъв мол в Берлина града. Изобщо, хвала на такива приятели! И наздраве!

Малко дълга става тази встъпителна част, но това е поради факта, че се случиха много събития и обрати до самото заминаване. Ще отделя още две от тях, тъй като те оказаха влияние впоследствие и върху самото пътуване.

Бяхме решили да използваме цепелините на Турските авиолинии до Памир и обратно. Още в края на май направихме резервация и зачакахме момента на отлитането –  6 август. Обаче в един момент се оказа, че няма места по дестинацията Истанбул – Душанбе. Брех, гле’й ти! Явно голям наплив тресе тоз край на Земята! И ние зачакахме с трепет в сърцата, тъй като билетите бяха вързани с датите на визите. Мина се юни, юли наближаваше своя край, а места йок! По едно време си мислехме да летим нелегално, кой дето се хване, я за крилото, я за опашката, я в „пералното“. В крайна сметка решихме Краси да подава документите за визите, пък да става каквото ще. Накрая нещата, естествено,  се подредиха като по филмите – и визи получихме, и билети взехме. Но що нерви потрошихме… и мастика, а и бира.

Втората спънка, която можеше да обърка начинанието беше мелодраматична.  Пишещият се оказа в един момент с разклатено здраве – някакъв нерв се обади и рече и отсече оставам тук, в Памир не отивам, оправяй се.  И наистина, месец и половина се видях в чудо, защото не можех ни да карам колело, ни да държа волана. Тръгнах по разни врачове и врачки, предписаха ми разни илачи, стреляха ме с топ, с боб, и с други сложни апарати, пускаха ми ток, мачкахаме, йоги-моги и накрая като капак почнаха да ми бият и инжекции в г..а. И оцелях. И заминах.

Всички тези перипетии забавиха доста контактите ни със спонсорите. Имахме вече предварителна договорка с “Веломания”, когато всичко се изясни около тръгването, да ги потърсим за помощ при окомплектоването на необходимата екипировка за колелата. Работихме повече от седмица с Людмил Узунов от “Драг”, който ни отдели много ценно време, въпреки натоварената си програма, за да приведем в ред колелата. Дните преди заминаването могат да се охарактеризират като Коледни празници посред лятоска. То не бяха посещения при Никола от магазин “Екипировка”, мери това, вземи онова, тигели нагоре-надолу до Любе и Орлин от “Номадия”, кой с какъв размер е (на кое бе, баце?!). Изобщо кашата, в която бяхме забъркали приятели, близки, беше заразяваща и не много “нормална” – това последното не мога да го обясня защо го написах, но ми допада.

Остава да разкажа и за багажника на Стоянча и заминаваме. Обещавам! Какво за него?! Нищо особено, просто Стоянчо завари ухо на рамката си, на което да монтира б-а-г-а-ж-н-и-к-а  с-и, ден и половина преди да заминем. А аз бях “спокоен, спокоен”… И на мен почнаха да ми викат „Сприхавия“…

Заминаваме. Къде? За…

Истанбул – Душанбе (следващата статия)

Как щяхме да брадясаме за един месец, ето оттук ще минем до езерото, ще изкачим този превал, това разстояние покрай реката ще го “дръпнем” за 3 дена и така нататък. Горе долу в чуденката си как да започна се сетих, как със замах си представяхме поредното приключение, седнали на Двора, заобиколени от богат стъклен амбалаж.

Един не много студен ден на март, а дали не беше баш на 8 март, се сложи началото на авантюрата Памир. Предният ден, Явор се беше върнал от Южна Америка. Увлечени в разкази за Патагония, Чили, океани, вино, вятър, ледници, загубени багажи, вадене на зъби, още помня въпроса на Стуци, Хайде да направим нещо заедно тази година. Ние с Явор, вече стари партенки, смотолевихме, Ами как ти звучи Памир, Таджикистан. Ами как звучи, звучи все едно те връхлита “червен вятър”, направо те отнася …

Всичко започна много невинно. Трябва да призная, че бяхме правили предварителни проучвания за възможността да караме колела из Памир, но всичко беше само на приказки. А там сме много напред с материала. Няколко месеца преди горния епизод бяхме гледали разни руски сайтове, където попаднахме на един доста интересен маршрут, който впоследствие стана гръбнака на цялото пътуване. Идеята беше да използваме Памирската магистрала М41, по която да навлезем в планината. Да тръгнем от град Тавилдара, отстоящ на около 250 км източно от Душанбе, прехвърляйки прохода Хабуработ (3252м) да слезнем на граничната с Афганистан река Пяндж, по която да въртим до водослива и с река Бартанг. От там да тръгнем нагоре по течението и, и да навлезем в самото сърце на планината, промушвайки се покрай две от емблемите на Памир – ледника Федченко и Сарезкото езеро – и двете са известни с най – незнамсикакво, но за това може и да стане дума по-късно. Измъквайки се от тях, да долазим до езерото Каракул, където стъпваме отново на Памирския трак ( „магистралата“) и се понасяме към поредица от превали, плата и езера, сред които и най-високият превал – Акбайтал (4655 метра). Финалната контра е в Хорог, главен град на Горно Бадакшанската Автономна Област (ГБАО), както е известен Памир в териториалното разпределение на република Таджикистан. Общо взето маршрутът ни се въртеше все покрай държавните граници на Таджикистан с Афганистан, с Китай и Киргизстан. И всичко звучеше толкоз приятно и лежерно, нали, тук там и хайдеее…

снимка: karta_pamir-gr

До тук добре, а сега накъде? Към участниците … но накратко.

Дами и господа, да ви представя квартет “Памирски солисти” – Явор Памирското зло Дачев, Стоян Стуци Камбуров, Стоян хер Колев и скромната ми персона, Иван Сприхавия Пенчев. Програмата, която би трябвало да изпълним, би звучала така: adagio – 1000-1100 км памирски пътища, alegro non tropo или 20 – 22 дни сред ветрове, прах, сняг, камъни и вода.

Времето ни за подготовка не беше нито много, нито малко. Но ние с голям успех го пилеехме в раздумки, локуми и лакардии. “Дворът” в квартал Изгрев се превърна в “духовен” център на заверата, там се взимаха решения, предприемаха се всякакви маневри, от магазинчето на леля Катето, та чак до Берлин, Виена и далечния Фриско.

Дали защото бяхме четирима и единия от нас, хер Колев пребиваваше в Австрия

през по-голямата част от времето и беше по-трудна комуникацията, оставаше впечатлението, че нищо не се прави. Някакси с течение на времето машината все пак се задвижи и всеки от нас започна да работи върху екипировката, която му липсва, а и върху организацията. Основните дертове по колелата имаха двамата Стояновци. И двамата бяха с дискови спирачки, което създаде проблем за монтажа на багажниците.

Стуци реши проблема радикално като откри и поръча по Интернет специални багажници, пригодени за дискови спирачки – “Old man mountain”, които се правят в някакво село в Айова, примерно и доставката им е малко сложна. Или просто ние си я усложнихме, не помня вече. За Стоян хер Колевия багажник ще стане дума по-нататък, защото тя е друг мини-сериал, както и самия Колев, а и всички ние де.

Междувременно Стоян успя да снабди екипажа с ценния препарат “Micropure forte” – хлорна течност, която трепе всякаква гадини и бактерии във водата.

Още от пътуването в Ладак през 2006 година, бяхме наясно, че и този път ще заложимна лиофилизирана храна “Mountain house”. Вкусовите и качества са без коментар. Най-вече е лесна за приготвяне. Накратко храната си струва мангизите. Естествено в нашата татковина тези артикули ги няма, но с помощта на най-добрия приятел на човека, след колелото, бирата, шкембето, клечките за зъби и още хиляда неща,говоря за Интернет, сипоръчахме 40 пакета. Зад цялата хамалогия с поръчването стои един човек и това е Иво Дървото Дачев, братът на Явор, живущ нейде по Западния бряг на Тихия океан, а не на река Йордан.Човекът удари едно рамо и за багажниците на Стуци.

Докато сме още на кулинарна вълна, трябва да спомена и подаръка, който получихме от Яворовата Ани, 4 килограма домашно направен power bar! Рецептата е “цекретна”, но можем да направим, някакво изключение за всички, които се интересуват, нали Ани. Е, честно казано нямаше такива глезльовци като нас четиримата! Такова обгрижване. Какъв ти домашен power bar?! Това бяха истински високоенергийни гризини!

Снимка: pict0376

Значи, за да посети човек страната Таджикистан трябва виза, с ваза не става. Но ако иска освен това да си навре носа и в Памир трябва допълнително и разрешително за ГБАО. За съжаление, таджиките нямат посолство в България. Язък! Най-близките се оказаха, че се намират в Берлин, Виена и Анкара. Спряхме се на варианта Берлин, тъй като там пък живееше друг наш приятел, инж. Краси Усмивката Костов. Нещо повече, той се оказа че живее на една улица с посолството на Чумхурии Точикистон в Германия. И това, ако не беше знак свише, здраве му кажи. И какво удобство само. Още повече, когато навестявал консула по чехли, той отговарял на въпросите на Краси за всичките формалности само с “няма проблеми, няма проблеми, да заповядат момчетата, няма проблеми”. Е, как човек да не отиде тогава! Ами, няма проблеми!

Освен това Краси помогна също така и да се довърши мини-сериала с дисагите на Стуци, които бяха закупени в някакъв мол в Берлина града. Изобщо хвала на такива приятели. И наздраве!

Малко дълга става тази встъпителна част, но това е поради факта, че се случиха много събития и обрати до самото заминаване. Ще отделя още две от тях, тъй като те оказаха влияние впоследствие и върху самото пътуване.

Бяхме решили да използваме цепелините на Турските авиолинии до Памир и обратно. Още в края на май направихме резервация и зачакахме момента на отлитането – 6 август. Обаче в един момент се оказа, че няма места по дестинацията Истанбул – Душанбе. Брех, гле’й ти! Явно голям наплив тресе тоз край на Земята! И ние зачакахме с трепет в сърцата, тъй като билетите бяха вързани с датите на визите. Мина се юни, юли наближаваше своя край, а места йок! По едно време си мислехме да летиме нелегално, кой дето се хване, я за крилото, я за опашката, я в „пералното“. В крайна сметка решихме Краси да подава документите за визите, пък да става каквото ще. Накрая нещата естествено се подредиха като по филмите – и визи получихме и билети взехме. Но що нерви потрошихме…и мастика, а и бира….

Снимка: PICT04633

Втората спънка, която можеше да обърка начинанието беше мелодраматична. Пишещият се оказа в един момент с разклатено здраве – някакъв нерв се обади и рече и отсече оставам тук, в Памир не отивам, оправяй се. И наистина, месец и половина се видях в чудо, защото не можех ни да карам колело, ни да държа волана. Тръгнах по разни врачове и врачки, предписаха ми разни илачи, стреляха ме с топ, с боб, и с други сложни апарати, пускаха ми ток, мачкахаме, йоги-моги и накрая като капак почнаха да ми бият и инжекции в г..а. И оцелях. И заминах.

Всички тези перипетии забавиха доста контактите ни със спонсорите. Имахме вече предварителна договорка с “Веломания”, когато всичко се изясни около тръгването да ги потърсим за помощ при окомплектоването на необходимата екипировка за колелата. Работихме повече от седмица с Людмил Узунов от “Драг”, който ни отдели много ценно време, въпреки натоварената си програма, за да приведем в ред колелата. Дните преди заминаването могат да се охарактеризират като Коледни празници посред лятоска. То не бя

Как щяхме да брадясаме за един месец, ето оттук ще минем до езерото, ще изкачим този превал, това разстояние покрай реката ще го “дръпнем” за 3 дена и така нататък. Горе долу в чуденката си как да започна се сетих, как със замах си представяхме поредното приключение, седнали на Двора, заобиколени от богат стъклен амбалаж.

Един не много студен ден на март, а дали не беше баш на 8 март, се сложи началото на авантюрата Памир. Предният ден, Явор се беше върнал от Южна Америка. Увлечени в разкази за Патагония, Чили, океани, вино, вятър, ледници, загубени багажи, вадене на зъби, още помня въпроса на Стуци, Хайде да направим нещо заедно тази година. Ние с Явор, вече стари партенки, смотолевихме, Ами как ти звучи Памир, Таджикистан. Ами как звучи, звучи все едно те връхлита “червен вятър”, направо те отнася …

Всичко започна много невинно. Трябва да призная, че бяхме правили предварителни проучвания за възможността да караме колела из Памир, но всичко беше само на приказки. А там сме много напред с материала. Няколко месеца преди горния епизод бяхме гледали разни руски сайтове, където попаднахме на един доста интересен маршрут, който впоследствие стана гръбнака на цялото пътуване. Идеята беше да използваме Памирската магистрала М41, по която да навлезем в планината. Да тръгнем от град Тавилдара, отстоящ на около 250 км източно от Душанбе, прехвърляйки прохода Хабуработ (3252м) да слезнем на граничната с Афганистан река Пяндж, по която да въртим до водослива и с река Бартанг. От там да тръгнем нагоре по течението и, и да навлезем в самото сърце на планината, промушвайки се покрай две от емблемите на Памир –  ледника Федченко и Сарезкото езеро – и двете са известни с най – незнамсикакво, но за това може и да стане дума по-късно. Измъквайки се от тях, да долазим до езерото Каракул, където стъпваме отново на Памирския трак ( „магистралата“) и се понасяме към поредица от превали, плата и езера, сред които и най-високият превал – Акбайтал (4655 метра). Финалната контра е в Хорог, главен град на Горно Бадакшанската Автономна Област (ГБАО), както е известен Памир в териториалното разпределение на република Таджикистан. Общо взето маршрутът ни се въртеше все покрай държавните граници на Таджикистан с Афганистан, с Китай и Киргизстан. И всичко звучеше толкоз приятно и лежерно, нали, тук там и хайдеее…

снимка: karta_pamir-gr

До тук добре, а сега накъде? Към участниците … но накратко.

Дами и господа, да ви представя квартет “Памирски солисти” – Явор Памирското зло Дачев,  Стоян Стуци Камбуров, Стоян хер Колев и скромната ми персона, Иван Сприхавия Пенчев.  Програмата, която би трябвало да изпълним, би звучала така: adagio – 1000-1100 км памирски пътища, alegro non tropo или 20 – 22 дни сред ветрове, прах, сняг, камъни и вода.

Времето ни за подготовка не беше нито много, нито малко. Но ние с голям успех го пилеехме в раздумки, локуми и лакардии. “Дворът” в квартал Изгрев се превърна в “духовен” център на заверата, там се взимаха решения, предприемаха се всякакви маневри, от магазинчето на леля Катето, та чак до Берлин, Виена и далечния Фриско.

Дали защото бяхме четирима и единия от нас, хер Колев пребиваваше в Австрия

през по-голямата част от времето и беше по-трудна комуникацията, оставаше впечатлението, че нищо не се прави. Някакси с течение на времето машината все пак се задвижи и всеки от нас започна да работи върху екипировката, която му липсва, а и върху организацията. Основните дертове по колелата имаха двамата Стояновци. И двамата бяха с дискови спирачки,  което създаде проблем за монтажа на багажниците.

Стуци реши проблема радикално като откри и поръча по Интернет специални багажници, пригодени за дискови спирачки – “Old man mountain”, които се правят в някакво село в Айова, примерно и доставката им е малко сложна. Или просто ние си я усложнихме, не помня вече. За Стоян хер Колевия багажник ще стане дума по-нататък, защото тя е друг мини-сериал, както и самия Колев, а и всички ние де.

Междувременно Стоян успя да снабди екипажа с ценния препарат “Micropure forte” – хлорна течност, която трепе всякаква гадини и бактерии във водата.

Още от пътуването в Ладак през 2006 година, бяхме наясно, че и този път ще заложим  на лиофилизирана храна “Mountain house”. Вкусовите и качества са без коментар. Най-вече е лесна за приготвяне. Накратко храната си струва мангизите. Естествено в нашата татковина тези артикули ги няма, но с помощта на най-добрия приятел на човека, след колелото, бирата, шкембето, клечките за зъби и още хиляда неща,  говоря за Интернет, си  поръчахме 40 пакета. Зад цялата хамалогия с поръчването стои един човек и това е Иво Дървото Дачев, братът на Явор, живущ нейде по Западния бряг на Тихия океан, а не на река Йордан.  Човекът удари едно рамо и за багажниците на Стуци.

Докато сме още на кулинарна вълна, трябва да спомена и подаръка, който получихме от Яворовата Ани, 4 килограма домашно направен power bar! Рецептата е “цекретна”, но можем да направим, някакво изключение за всички, които се интересуват, нали Ани. Е, честно казано нямаше такива глезльовци като нас четиримата! Такова обгрижване. Какъв ти домашен power bar?! Това бяха истински високоенергийни гризини!

Снимка: pict0376

Значи, за да посети човек страната Таджикистан трябва виза, с ваза не става. Но ако иска освен това да си навре носа и в Памир трябва допълнително и разрешително за ГБАО. За съжаление, таджиките нямат посолство в България. Язък! Най-близките се оказаха, че се намират в Берлин, Виена и Анкара. Спряхме се на варианта Берлин, тъй като там пък живееше друг наш приятел, инж. Краси Усмивката Костов. Нещо повече, той се оказа че живее на една улица с посолството на Чумхурии Точикистон в Германия. И това, ако не беше знак свише, здраве му кажи. И какво удобство само. Още повече, когато навестявал консула по чехли,  той отговарял на въпросите на Краси за всичките формалности само с “няма проблеми, няма проблеми, да заповядат момчетата, няма проблеми”. Е, как човек да не отиде тогава! Ами, няма проблеми!

Освен това Краси помогна също така и да се довърши мини-сериала с дисагите на Стуци, които бяха закупени в някакъв мол в Берлина града. Изобщо хвала на такива приятели. И наздраве!

Малко дълга става тази встъпителна част, но това е поради факта, че се случиха много събития и обрати до самото заминаване. Ще отделя още две от тях, тъй като те оказаха влияние впоследствие и върху самото пътуване.

Бяхме решили да използваме цепелините на Турските авиолинии до Памир и обратно. Още в края на май направихме резервация и зачакахме момента на отлитането –  6 август. Обаче в един момент се оказа, че няма места по дестинацията Истанбул – Душанбе. Брех, гле’й ти! Явно голям наплив тресе тоз край на Земята! И ние зачакахме с трепет в сърцата, тъй като билетите бяха вързани с датите на визите. Мина се юни, юли наближаваше своя край, а места йок! По едно време си мислехме да летиме нелегално, кой дето се хване, я за крилото, я за опашката, я в „пералното“. В крайна сметка решихме Краси да подава документите за визите, пък да става каквото ще. Накрая нещата естествено  се подредиха като по филмите – и визи получихме и билети взехме. Но що нерви потрошихме…и мастика, а и бира….

Снимка: PICT04633

Втората спънка, която можеше да обърка начинанието беше мелодраматична.  Пишещият се оказа в един момент с разклатено здраве – някакъв нерв се обади и рече и отсече оставам тук, в Памир не отивам, оправяй се.  И наистина, месец и половина се видях в чудо, защото не можех ни да карам колело, ни да държа волана. Тръгнах по разни врачове и врачки, предписаха ми разни илачи, стреляха ме с топ, с боб, и с други сложни апарати, пускаха ми ток, мачкахаме, йоги-моги и накрая като капак почнаха да ми бият и инжекции в г..а. И оцелях. И заминах.

Всички тези перипетии забавиха доста контактите ни със спонсорите. Имахме вече предварителна договорка с “Веломания”, когато всичко се изясни около тръгването да ги потърсим за помощ при окомплектоването на необходимата екипировка за колелата. Работихме повече от седмица с Людмил Узунов от “Драг”, който ни отдели много ценно време, въпреки натоварената си програма, за да приведем в ред колелата. Дните преди заминаването могат да се охарактеризират като Коледни празници посред лятоска. То не бяха посещения при Никола от магазин “Екипировка”, мери това, вземи онова, тигели нагоре-надолу до Любе и Орлин от “Номадия”, кой с какъв размер е (на кое бе, баце?!). Изобщо кашата, в която бяхме забъркали приятели, близки беше заразяваща и не много “нормална” – това последното, не мога да го обясня защо го написах, но ми допада.

Остава да разкажа и за багажника на Стоянча и заминаваме. Обещавам! Какво за него?! Нищо особено, просто Стоянчо завари ухо на рамката си, на което да монтира б-а-г-а-ж-н-и-к-а  с-и, ден и половина преди да заминем. А аз бях “спокоен, спокоен”…. И на мен почнаха да ми викат Сприхавия.

Заминаваме. Къде?   За …

Истанбул – Душанбе

Как щяхме да брадясаме за един месец, ето оттук ще минем до езерото, ще изкачим този превал, това разстояние покрай реката ще го “дръпнем” за 3 дена и така нататък. Горе долу в чуденката си как да започна се сетих, как със замах си представяхме поредното приключение, седнали на Двора, заобиколени от богат стъклен амбалаж.

Един не много студен ден на март, а дали не беше баш на 8 март, се сложи началото на авантюрата Памир. Предният ден, Явор се беше върнал от Южна Америка. Увлечени в разкази за Патагония, Чили, океани, вино, вятър, ледници, загубени багажи, вадене на зъби, още помня въпроса на Стуци, Хайде да направим нещо заедно тази година. Ние с Явор, вече стари партенки, смотолевихме, Ами как ти звучи Памир, Таджикистан. Ами как звучи, звучи все едно те връхлита “червен вятър”, направо те отнася …

Всичко започна много невинно. Трябва да призная, че бяхме правили предварителни проучвания за възможността да караме колела из Памир, но всичко беше само на приказки. А там сме много напред с материала. Няколко месеца преди горния епизод бяхме гледали разни руски сайтове, където попаднахме на един доста интересен маршрут, който впоследствие стана гръбнака на цялото пътуване. Идеята беше да използваме Памирската магистрала М41, по която да навлезем в планината. Да тръгнем от град Тавилдара, отстоящ на около 250 км източно от Душанбе, прехвърляйки прохода Хабуработ (3252м) да слезнем на граничната с Афганистан река Пяндж, по която да въртим до водослива и с река Бартанг. От там да тръгнем нагоре по течението и, и да навлезем в самото сърце на планината, промушвайки се покрай две от емблемите на Памир –  ледника Федченко и Сарезкото езеро – и двете са известни с най – незнамсикакво, но за това може и да стане дума по-късно. Измъквайки се от тях, да долазим до езерото Каракул, където стъпваме отново на Памирския трак ( „магистралата“) и се понасяме към поредица от превали, плата и езера, сред които и най-високият превал – Акбайтал (4655 метра). Финалната контра е в Хорог, главен град на Горно Бадакшанската Автономна Област (ГБАО), както е известен Памир в териториалното разпределение на република Таджикистан. Общо взето маршрутът ни се въртеше все покрай държавните граници на Таджикистан с Афганистан, с Китай и Киргизстан. И всичко звучеше толкоз приятно и лежерно, нали, тук там и хайдеее…

снимка: karta_pamir-gr

До тук добре, а сега накъде? Към участниците … но накратко.

Дами и господа, да ви представя квартет “Памирски солисти” – Явор Памирското зло Дачев,  Стоян Стуци Камбуров, Стоян хер Колев и скромната ми персона, Иван Сприхавия Пенчев.  Програмата, която би трябвало да изпълним, би звучала така: adagio – 1000-1100 км памирски пътища, alegro non tropo или 20 – 22 дни сред ветрове, прах, сняг, камъни и вода.

Времето ни за подготовка не беше нито много, нито малко. Но ние с голям успех го пилеехме в раздумки, локуми и лакардии. “Дворът” в квартал Изгрев се превърна в “духовен” център на заверата, там се взимаха решения, предприемаха се всякакви маневри, от магазинчето на леля Катето, та чак до Берлин, Виена и далечния Фриско.

Дали защото бяхме четирима и единия от нас, хер Колев пребиваваше в Австрия

през по-голямата част от времето и беше по-трудна комуникацията, оставаше впечатлението, че нищо не се прави. Някакси с течение на времето машината все пак се задвижи и всеки от нас започна да работи върху екипировката, която му липсва, а и върху организацията. Основните дертове по колелата имаха двамата Стояновци. И двамата бяха с дискови спирачки,  което създаде проблем за монтажа на багажниците.

Стуци реши проблема радикално като откри и поръча по Интернет специални багажници, пригодени за дискови спирачки – “Old man mountain”, които се правят в някакво село в Айова, примерно и доставката им е малко сложна. Или просто ние си я усложнихме, не помня вече. За Стоян хер Колевия багажник ще стане дума по-нататък, защото тя е друг мини-сериал, както и самия Колев, а и всички ние де.

Междувременно Стоян успя да снабди екипажа с ценния препарат “Micropure forte” – хлорна течност, която трепе всякаква гадини и бактерии във водата.

Още от пътуването в Ладак през 2006 година, бяхме наясно, че и този път ще заложим  на лиофилизирана храна “Mountain house”. Вкусовите и качества са без коментар. Най-вече е лесна за приготвяне. Накратко храната си струва мангизите. Естествено в нашата татковина тези артикули ги няма, но с помощта на най-добрия приятел на човека, след колелото, бирата, шкембето, клечките за зъби и още хиляда неща,  говоря за Интернет, си  поръчахме 40 пакета. Зад цялата хамалогия с поръчването стои един човек и това е Иво Дървото Дачев, братът на Явор, живущ нейде по Западния бряг на Тихия океан, а не на река Йордан.  Човекът удари едно рамо и за багажниците на Стуци.

Докато сме още на кулинарна вълна, трябва да спомена и подаръка, който получихме от Яворовата Ани, 4 килограма домашно направен power bar! Рецептата е “цекретна”, но можем да направим, някакво изключение за всички, които се интересуват, нали Ани. Е, честно казано нямаше такива глезльовци като нас четиримата! Такова обгрижване. Какъв ти домашен power bar?! Това бяха истински високоенергийни гризини!

Снимка: pict0376

Значи, за да посети човек страната Таджикистан трябва виза, с ваза не става. Но ако иска освен това да си навре носа и в Памир трябва допълнително и разрешително за ГБАО. За съжаление, таджиките нямат посолство в България. Язък! Най-близките се оказаха, че се намират в Берлин, Виена и Анкара. Спряхме се на варианта Берлин, тъй като там пък живееше друг наш приятел, инж. Краси Усмивката Костов. Нещо повече, той се оказа че живее на една улица с посолството на Чумхурии Точикистон в Германия. И това, ако не беше знак свише, здраве му кажи. И какво удобство само. Още повече, когато навестявал консула по чехли,  той отговарял на въпросите на Краси за всичките формалности само с “няма проблеми, няма проблеми, да заповядат момчетата, няма проблеми”. Е, как човек да не отиде тогава! Ами, няма проблеми!

Освен това Краси помогна също така и да се довърши мини-сериала с дисагите на Стуци, които бяха закупени в някакъв мол в Берлина града. Изобщо хвала на такива приятели. И наздраве!

Малко дълга става тази встъпителна част, но това е поради факта, че се случиха много събития и обрати до самото заминаване. Ще отделя още две от тях, тъй като те оказаха влияние впоследствие и върху самото пътуване.

Бяхме решили да използваме цепелините на Турските авиолинии до Памир и обратно. Още в края на май направихме резервация и зачакахме момента на отлитането –  6 август. Обаче в един момент се оказа, че няма места по дестинацията Истанбул – Душанбе. Брех, гле’й ти! Явно голям наплив тресе тоз край на Земята! И ние зачакахме с трепет в сърцата, тъй като билетите бяха вързани с датите на визите. Мина се юни, юли наближаваше своя край, а места йок! По едно време си мислехме да летиме нелегално, кой дето се хване, я за крилото, я за опашката, я в „пералното“. В крайна сметка решихме Краси да подава документите за визите, пък да става каквото ще. Накрая нещата естествено  се подредиха като по филмите – и визи получихме и билети взехме. Но що нерви потрошихме…и мастика, а и бира….

Снимка: PICT04633

Втората спънка, която можеше да обърка начинанието беше мелодраматична.  Пишещият се оказа в един момент с разклатено здраве – някакъв нерв се обади и рече и отсече оставам тук, в Памир не отивам, оправяй се.  И наистина, месец и половина се видях в чудо, защото не можех ни да карам колело, ни да държа волана. Тръгнах по разни врачове и врачки, предписаха ми разни илачи, стреляха ме с топ, с боб, и с други сложни апарати, пускаха ми ток, мачкахаме, йоги-моги и накрая като капак почнаха да ми бият и инжекции в г..а. И оцелях. И заминах.

Всички тези перипетии забавиха доста контактите ни със спонсорите. Имахме вече предварителна договорка с “Веломания”, когато всичко се изясни около тръгването да ги потърсим за помощ при окомплектоването на необходимата екипировка за колелата. Работихме повече от седмица с Людмил Узунов от “Драг”, който ни отдели много ценно време, въпреки натоварената си програма, за да приведем в ред колелата. Дните преди заминаването могат да се охарактеризират като Коледни празници посред лятоска. То не бяха посещения при Никола от магазин “Екипировка”, мери това, вземи онова, тигели нагоре-надолу до Любе и Орлин от “Номадия”, кой с какъв размер е (на кое бе, баце?!). Изобщо кашата, в която бяхме забъркали приятели, близки беше заразяваща и не много “нормална” – това последното, не мога да го обясня защо го написах, но ми допада.

Остава да разкажа и за багажника на Стоянча и заминаваме. Обещавам! Какво за него?! Нищо особено, просто Стоянчо завари ухо на рамката си, на което да монтира б-а-г-а-ж-н-и-к-а  с-и, ден и половина преди да заминем. А аз бях “спокоен, спокоен”…. И на мен почнаха да ми викат Сприхавия.

Заминаваме. Къде?   За …

Истанбул – Душанбе

ха посещения при Никола от магазин “Екипировка”, мери това, вземи онова, тигели нагоре-надолу до Любе и Орлин от “Номадия”, кой с какъв размер е (на кое бе, баце?!). Изобщо кашата, в която бяхме забъркали приятели, близки беше заразяваща и не много “нормална” – това последното, не мога да го обясня защо го написах, но ми допада.

Остава да разкажа и за багажника на Стоянча и заминаваме. Обещавам! Какво за него?! Нищо особено, просто Стоянчо завари ухо на рамката си, на което да монтира б-а-г-а-ж-н-и-к-а с-и, ден и половина преди да заминем. А аз бях “спокоен, спокоен”…. И на мен почнаха да ми викат Сприхавия.

Заминаваме. Къде? За …

Истанбул – Душанбе