6 август дойде бързо. Станах с едно особено чувство. Чувството на тежест в главата. И една мисъл – тип мухата-слон, която жужеше в съзнанието ми, “каква експедиция, какви 5 лева, стой си в леглото”. Бързо я загърбих, защото отново на Двора се събираха участници и официалната делегация по изпращането – роднини, приятели, гаджета. Натоварихме четирите кашона и процесията се понесе към летище „София“. А там – красота и феерия. Абе, друго си е в Европейския съюз. Скенерите на летището вече поемат големи кашони, служителят усмихнат, разправя ни “Момчета, сложете само единия кашон” – и светва 31.5 кг, и ние доволни, защото по инструкция от офиса на Турските авиолинии, теглото на един кашон не трябваше да превишава 32 кг. Една вметка – освен въпросните картони с колелата, всеки от нас мъкнеше допълнитено около 16-18 кг, ръчен и “крачен” багаж. Щом се отървахме от “тежкото” остана да се сбогуваме с близки и другари.
Човек докато не седне в самолета, не му се вярва, че тръгва на път. В случая с полета до Истанбул едвам седнали, трябваше да ставаме. Самолетът взе, че кацна. Оттам се юрнахме с метрото и трамвая баш към центъра на световния мегаполис – това Света София вляво, Светия Граал, той не, Света… Синята джамия отдясно, и ние по средата. Но като едни истински “воини” не устояхме на изкушението и теглихме една права, тоест крива, по едни усукани улички и се озовахме баш на Босфора. Естествено, с по бира в ръчичка, където тръснахме “морни” тела на каменния бряг. Обзе ни голям рахат, и то толкоз голям, че Стоянчо и Стуцката взеха, че се бухнаха в моренцето дибидюс голи да поплуват насред Стамбула.
Осемте часа, които деляха двата полета се изнизаха бързо като се има предвид каква “наситена културна програма” имахме. Докато стане време за чек-ин, направихме още една магария. Едно стъкло ракъ бърже потъна в гърлата ни, и то на тротоара пред входа на летището. Вече така “освежени” поехме към неизвестното – към Таджикистан.
Полетът за Душанбе се оказа наистина пълен. Две огромни опашки бяха окупирали подстъпите към чек–ин-а. Там за първи път се сблъскахме с хората на Централна Азия. Малко е стряскаща тази среща с другите, с различната култура. Нужно е известно време човек да привикне с другия тип лица, облекло, с почти “невидимите” мимики на лицето и пестеливи жестове. Странно е как веднага заработват някакви подсъзнателни шаблони и стереотипи, които ти нашепват, този е такъв, онзи е онакъв. Сред хората имаше няколко облечени в бяло достолепни молли с добре поддържани бради, които веднага рефлекса ги свърза с “телевизионните образи” на “пърформанс терористите” от единадесетосептемврийското поколение или пък стоящите до нас жени, облечени изцяло в черно – веднага им се лепва етикета “афганистанци”. Е, то така и си беше. Чудя се дали да не пратя “благодарствено писмо” до определени световни медии, да им благодаря, че така улесняват живота ни в създаването на “лесно разпознаваеми образи”. Почнах да пиша малко странно, нали… Нищо, нищо.
Малцината черно-белодрешковци обаче направо се губеха в морето от папагало-крещящо облечените тетки. Цветовете на басмичките им ми е трудно да опиша, но все пак едно взривно бембено, което е минало през един ранен “haut-couture” и е намерило пристан в някаква сложна химическа реакция на урана, която пък е довела от своя страна до тези текстилни произведения като краен продукт. Дали бяха радиоактивни, няма да коментирам, но явно е, че бяха “фашунг”.
Посрещнахме смяната на деня с нощта в самолета. Явно съм бил заспал, тъй като когато отворих очи, зърнах в тъмнината светлините на десетки села и градове. Отгоре те ми изглеждаха като отделни светове и галактики. Дори се забелязваше някакво движение, някоя окъсняла жигула, пуснала дългите светлини. Май се приземяваме!
Самолетът уцели пистата и след кратко тресене спря в нищото. Буквално в нищото, защото от мойто място виждах само една крушка да свети някъде много далеч. Настана тишина. Минаха 5, 10, 15 минути. Нищо не се случваше. Почнах да си мисля, че сме хванали в крачка персонала, кой се “гипсирал”, кой “скатавал” нейде, а може и да спят, кой знае. Човещинка. А може да са забравили да съобщят, че точно днес е някакъв голям местен празник и всички са в отпуска. А може да сме объркали “станът”, те без туй са много – Афганистан, Туркменистан… Но не би – в един момент от уредбата на самолета се разнесе глас, който започна да изброява имена… блабалбалабалаа, Стоян Камбуров, бблблабалабал…чакай малко, я повтори отново… бръм-бръм-бръм… Стоян Камбуров… Хайдее, изпуснахме момчето, към “гарнизонното” ще го водят! В крайна сметка се оказа, че целия театър бил, за да съберат хората, които трябва да се извозят към СИП (ВИП) залата. Щом се преборихме с тарапаната и стъпихме на летището, ни качиха в една раздрънкана “Газела”. Не минахме и 38 метра и спряхме пред сградата на летището.
