Някои от вас може би ще си спомнят статията ми за връх Полежан – колко малък, колко наивен съм бил. 🙂 Много вода изтече оттогава, много неща се промениха. Аз пораснах, порасна желанието ми, порасна опитът ми, а с тях и тъпите ми идеи. За една от тях, вероятно последната, ще ви разкажа в следващите редове (всъщност страници, съжалявам за което :)).
Миналата година (2010) за пръв път качих сравнително висок връх – това беше Аконкагуа (6900+) в Южна Америка. Бях с Евгений Динчев от BgTrekking – изключителен човек – горещо го препоръчвам за водач при екзотични пътешествия. Бях решил, че ми се ходи пак. Освен това аз обичам колоезденето. Обичам да се качвам на върхове с колело (освен Полежан, съм качвал и Мусала и Вихрен от по-високите в България). Знаех, че Аконкагуа е качван с колело, така че трябваше да е нещо по-високо. Връх Ленин в Памир (7134) също беше спускан (историята е потресаваща, този човек е щял да се убие). Тогава ми попадна Muztagh-Ata (7546) – считан за един от най-лесните 7-хилядници. Имаше няколко опита с колело на него, неуспешни. Това беше моят връх. Изнудих Ники Делибозов (mirelay) да дойде с мен. Започнах да организирам нещата. За съжаление месец-два преди да трябваше да заминем се оказа, че някакъв латвиец, моля ти се, се беше качил от петия си опит с колело на Музтаг.
http://www.youtube.com/watch?v=pLzHVRmwDok
Отидохме (без колело, нали, вече не виждах смисъл), защото вече се бяхме хванали на хорото, аз се качих, но нищо интересно.
Бях се поотказал да се качвам на висок връх с колело за известно време. Е, животът понякога е хубав (или много лош в тоя случай, зависи от гледната точка) – отвори ми се възможност да отида на връх Чо-Ою (Cho-Oyu). Името означава Тюркоазена богиня (Turquoise Goddess), намира се на границата между Тибет и Непал в Хималаите като „лесната“ му страна е от Китай, а височината му от 8201 метра го прави шестия по височина връх в света.
Подхванах много хора да помагат – Митко от Да Травел да търси билети до Катманду (от там тръгваше експедицията), Боби Бомбата да прави колело, Ники да търси екипировки, които щяха да ми трябват. Той, както и Юли (Harka), помогнаха и за избирането на някои части за колелото. Огромни благодарности на всички преки и непреки участници за оказаната помощ! Боби се отнесе сериозно към задачата си, отговорно, и в крайна сметка измъдрихме едноскоростен пълен твърдак, рамка RAM XC1, с Formula Oro Bianco за спирачки. 8,2 кг. Абсолютен красавец – бяла рамка, черна вилка с небесносини чашки. Измислих система за носене – купих някаква много лека раница на Black Diamond, на която закачах рамката, а пък гумите ми бяха привързани за щеките – идеята беше да не ми тежи толкова много на гърба. Не знам дали някой от вас е носил тежко на 7000 м, но не е приятно. Дори пробвах системата на 2 пъти – под Княжевския лифт се качвам, горе на Кулата сглабям колелото и се пускам по пътя. Кеф. 🙂 Работеше чудесно. Дали щеше да е така и на 8000 – един Бог знаеше.
Накупих разни адски екипировки, които, разбира се, няма да ползвам никога другаде през живота си – огромен пухен цял костюм, както и обувки и ръкавици за 8-хилядници. Всичко вървеше по план, много добре. На въпроса ми мога ли да се кача с колело на Чо-Ою (тоест ще има ли проблем от страна на Китайците и т.н.) ми беше отговорено „thanks and you can climb bicyle till to summit of Cho oyu, it is up to you but don’t tell to Chenese, some times take money“ от компанията, която организираше експедицията. Имах самолетен билет за отиване на 6 април 2011 и връщане на 24 май 2011. Даже си бях предвидил цял месец за трениране (Ники ме наричаше несериозен, може би с право, предвид факта, че по филмите хората се подготвяха по няколко години за подобни експедиции). Разбира се, моят късмет се намеси и се разболях жестоко около месец преди заминаването от онзи грип, който върлуваше тогава. Какво ли не пих, антибиотици, разни други работи, нищо не ме оправи напълно до заминаването. Жалко, защото нито тренирах като хората, нито бях поне в нормалната си кондиция – бях отслабнал физически много. Известно време преди заминаването, освен това, компанията, с която щях да ходя на Чо-Ою, ме осведоми, че Китайците са затворили Тибет за чужденци, заради пак там някакви годишнини от разни кървави протести. Мерси много! Щяло да се разбере дали ще мога да ходя на трети април. Можел съм да се присъдиня към експедиции на Даулагири, Лотце или Еверест, те били 100% отворени, моля ти се! Тия хора нямат за нищо най-жестоките върхове по света.
В крайна сметка Китайците отвориха Тибет, аз бях готов с всичко (леко покашлящ) и заминах. Летях през Атина и Бахрейн (разбира се, че там ще се сбият, щом полетът ми минава от там) до Катманду. Кацнах на седми април. Закараха ме в хотела (Катманду е потресаващ град, трябва да го видите, за да разберете – тотална лудница, както и във всяка неразвита държава де – обожавам го това), запознаха ме с моя шерп – казва се Лакпа – и ме убедиха, че имам предостатъчно време, така че било по-добре да отида на сафари в южната част на страната. Така и направих. 3 дни си прекарах чудесно. Яздене на слонове в джунглата, кану по реката за крокодили, имаше от всичко. Върнах се и на 11-ти отидохме с Лакпа да напазаруваме храна за високите лагери. Аз мисля, че храната, която купихме, стига за експедиция за 6 човека не само за високите, ами и за базов лагер, ама не се обаждах. После се оказа, че всъщност китайците са отворили Тибет, но не и за колела. Потвърдиха ми от една фирма, занимаваща се с планинско колоездене в Тибет. Няколко часа прекарах в ходене по посолства и консулства, само за да ми кажат, че това не зависело от тях, ами от имиграционните на границата. Бях отчаян, но реших да пробвам все пак, тоест да взема колелото към върха. Ако имаше проблем на границата, някакви хора щяха да го върнат до Катманду. Вечерта се запознах с останалите членове от експедицията – Шербан – 36-годишен румънец – интелигентно, начетено, умно момче, но пък типичен балканец. Икономист по образование, работеше като General Manager (CEO на български) и имаше няколко собствени фирми. Някои от тях вече не били успешни де и той ги бил продал. Другият беше Александър (или еквивалентът на украински) – украинец, на 45 години – най-готиният човек на света. Занимаваше се с недвижими имоти и очевидно беше доста заможен – беше обиколил 75 държави по света (броихме ги, но със сигурност изпускаме поне 5-10) като между 2005 и 2008 бил прекарвал по ОСЕМ месеца в годината пътувайки. Не по работа, нали. Показваше филмчета, разказваше истории, жестоко просто. Корма се казваше личният му шерп, а пък Капур беше готвачът ни в базов лагер – гении в приготвянето на ястия, смея да твърдя. Снимките, които виждате тук, са дело именно на Шербан и Алекс, за което им благодаря!
Катманду – площадът на десетте храма
На 12-ти тръгнахме. Бяхме 6 човека (без шофьора), но пък имахме цял автобус за нас, на който само предните няколко седалки бяха свободни – другото бяха провизии и екипировки. Около половин тон, може би? Пътят до границата е изключително живописен – безумни долини, реки, села – а какви пътечки има… на всеки 50-100 метра има пътечка (според мен към нечии къщи), които изглеждат умопомрачително интересни за каране. Някой ден… Стигнахме границата. За втори път влизам в Китай по суша и за втори път си казвам, че не трябва да го правя пак – малоумни проверки, чакане. Просто не е истина. Оказа се, че камионът с нещата ни щял да мине на следващия ден – тоест аз нямаше да съм там, за да мога да обясня за какво ми е това колело. Тоя моя късмет… закараха ни към Джангмо – интересен град на един адски стръмен склон, в който щяхме да прекараме вечерта. Там, разбира се, няма абсолютно нищо, освен интернет клуб, в който си проверихме пощите. Хотелът беше изключително мизерен.
Границата между Китай и Непал
На следващия ден потеглихме към Ниалам – град на 3700 метра надморска височина, където щяхме да сме 2 нощи. Пътят до него е невероятен – тук долините не се шегуват – размерите са просто изумителни. Всъщност това е същата долина от Непал, но тук вече е много по-голяма, висока и на високо. Пътят се вие наляво-надясно, врязан в скалите, сред буйна горска растителност – изключително красиво. А когато от другата страна на долината се появи манастир – ченето ми увисна, честно, нямам никаква представа как изобщо е възможно да се стигне до там, камо ли да се строи нещо – просто невероятно. Тази долина трябва да се види от всеки.
Деца в Ниалам
В Ниалам пак нямаше абсолютно нищо, освен компютърен клуб. Хотелът беше доста приятен, жалко, че така и не можахме да убедим рецепционистката, че климатикът в стаята ни не работи. Нещата ни дойдога от границата и… ха! колелото беше там. Язък за всичките им проверки на тия китайци… и за СМС -ите, които разпратих на всички, че ще се качвам пеша. 🙂 На камиона си порязах пръста доооооста дълбоко, което ме притесняваше в последствие, но се пооправи преди да стигнем твърде високо. В деня между двете спанета направихме аклиматизационно изкачване до към 4400, откъдето се откри приказна гледка към околните… ще ви излъжа… 5-6-7-хилядници.
Следващото място за спане беше Тингри – по пътя минахме един проход на 5200, на който спряхме да погледаме панорамата – за първи път видях Шишапангма – първият осемхилядник, който виждах на живо. Чо Ою също се виждаше, но смътно. Стигнахме Тингри на 4400. Град от около 2-3-400 души с около 4-6-800 кучета. Ако си мислите, че в София е зле, елате тук. Още от Катманду ни предуредиха да не излизаме през нощта тук – абсолютно нямах друго намерение, след като видях за какво става дума. През нощта е ад – лай, ръмжене, ужасяващо е. В Тингри, както и досега, отново нямаше абсолютно нишо, дори и компютърен клуб. Имаше един магазин за зеленчуци, в който продавачката беше убедена, че каквото покаже кантара й, тя трябва да го умножи по две – дори когато с устременост и увереност й показах пълно шише с вода от 1,5 литра (даже си и пишеше), кантара й показа около 1,6 кг, тя умножи по две и ми показа 3,2 на калкулатора си. Голям смях падаше.
Хората в Тингри са отчайващо бедни. Мизерията е огромна. Хората са прости, ходят до тоалетна, ей така, на улицата, непрекъснато храчат, хвърлят отпадъци… грозно е. Нетипично за хора будисти, религия с 500 години по-стара от нашата.
В деня между двете нощи пак направихме аклиматизационно изкачване до към 5000 метра – откъдето се откри БРИЛЯНТНА гледка към Еверест и Чо Ою (вж. първата снимка горе). Главозамайващо е, и то не само от височината – Чо Ою е абсолютен красавец – огромна снежна верига от върхове, която свършва с него. Много бяло, много снежно, много красиво. Еверест… Еверест от друга страна е абсолютно самотна, ОГРОМНА черна пирамида. Впечатляващ. Адски заплашителен. Добре че не отивам натам, малеее. В Тингри започнахме да срещаме всякакви хора – от такива, изкачили всички 14 8-хилядника, през шерпи, изкачили десетки пъти Еверест, до всякакви американци, италианци, французи и тем-подобни народности, всички дошли тук, бленувайки Еверест. Имаше една 19-годишна индийка, която се пробваше за втори път на Еверест. Изумително е какви хора имаше. За Чо Ою обаче бяхме съвсем малко хора.
След 2 нощи в Тингри потеглихме, вече по черен път, към така наречения „китайски базов лагер“ (CBC), намиращ се на 5000 метра. Когато стигнахме и видях Чо Ою отблизо (е, около 30-40 километра ни деляха от него) за първи път от седмици изпитах някакво чувство за цел – че този връх го има, аз отивам към него, за да го качвам. За първи път не исках да се прибирам вкъщи повече от всичко. За първи път видях и нещо, което не бях виждал – лицето на стандартния маршрут – изглеждаше ужасяващо – адски наклон, повече скали, отколкото сняг – с две думи нещо, което не ми изглеждаше да мога да кача. Приличаше на стена, а шерпите се кълняха, че от там се ходело.
Снимка към върха от около СВС. Пътят за катерене минава вдясно от реброто, което е точно насреща, по каменната стена. Това беше в началото на експедицията, преди да навали много сняг.
Прекарахме 2 нощи и там. И там няма компютърен клуб, нали. 🙂 Всъщност и обхват нямаше вече. Пак аклиматизационно изкачване – до 5700. Когато се върнах в лагера, за първи път се почувствах много зле – височината и досега ми се отразяваше с леко главоболие, но този път беше адски силно и неприятно. Оказа се, че е от обезводняване. На подобни височини трябва да се пият литри, литри и литри течности, ако човек иска да се аклиматизира добре. Особено ако е от сравнително „бавните“, като мен. От CBC (Chinese Base Camp) се тръгва пеша към междинен лагер, където се и спи, преди да се стигне до ABC (Advanced Base Camp), което е и крайната ни цел, където ще прекараме близо месец. Последва дъъъълга разходка към междинен лагер, който беше на около 5400. Там имаше 2 големи шатри, в които живееха хора. Невероятно просто – мъж, жена, с няколко деца, включително двумесечно бебе. На 5400. В зверска мизерия, сняг, студ, виелица… попитах дали бебето беше родено тук, но, слава Богу, било родено долу, в Тингри. Тези хора живеели тук само лятото, през зимата били в „ниското“.
В началото на пътя от СВС към междинен лагер
В междинен лагер между CBC и ABC
Още от Джангмо се движехме заедно с хората, които отивахме за Чо Ою – 4-5 експедиции. И тук бяхме заедно. Напълнихме поляната с палатки и легнахме да спим (след поредната доза карти, разбира се – играехме „Oh, Hell!“ – игра, на която уча всички при всяка експедиция, и на която аз винаги побеждавам, разбира се. Защото съм много добър, нали. 🙂 Е, украинецът оказваше някаква съпротива, но той си беше много запален картоиграч. 🙂 ).
На следващия ден трябваше да стигнем АВС на 5700. Шербан обаче се чувстваше зле, така че той реши да остане за още една нощ. Аз и Алекс продължихме и се добрахме до АВС за няколко часа по една страхотна пътека – виеща се нагоре-надолу между ледници и върхове. Наближавайки АВС, Чо Ою се показва, по-близо от всякога. Умопомрачителна гледка е. ОГРОМЕН е. Нямам идея как се качва това. Отново видях тази страна, по която ще се качваме – още по-скалиста , стръмна и невъзможна. Не можех да повярвам, че в интернет хората твърдят, че нямало технически трудности на тоя връх. Корма каза, че не бил виждал никога толкова малко сняг.
По пътя между междинен лагер и ABC
Снимка от базов лагер към върха. Виждат се палатките на съседна експедиция.
Опънахме лагер. До вечерта с Алекс играхме карти (той ме би, но то и без това двама човека не е интересно), аз не ядох на вечеря. Легнахме да спим. Събудих се по някое време. Леко ми се гадеше. Излязох да отида до тоалетната. Направих две крачки… и си изповръщах червата. Съжалявам за грозния израз, но беше точно толкова грозно. Направих още 2 крачки и повърнах сериозно няколко пъти. Вече знаех, че нещата оттук нататък няма да са същите. Това се повтори още 1 път няколко часа по-късно.
На сутринта бях много, много зле. Зверско главоболие, бях като пиян – никога не съм се чувствал така. За да минех няколкото големи камъка между палатката ми и палатката за хранене ми отнемаше безкрайна концентрация, много клатене и подпиране и поне 20-тина секунди. Не ядях, не пиех. Не можех да говоря, което беше по-интересното – нито на английски, нито на български – полагах огромни усилия да произнасям правилно думите, но най-вече фъфлех. Вечерта ме посети един полски доктор или по-скоро парамедик – каза ми, че съм имал типичен AMS – Acute Mountain Sickness. Acute, разбираш ли. Ясно беше, че нещата не седят добре.
Междувременно дойдоха двама руснаци, които чакахме – единият от май месец 2010 беше качил последователно Елбрус, Мон Блан, Хан Тенгри, Килиманджаро и Аконкагуа, а сега беше на Чо Ою. Много силен.
На следващия ден отново се чувствах зле и реших, че трябва да слизам надолу. С Лакпа събрахме малко багаж и потеглихме. Много не исках да минавам пак този път до СВС, но нямаше как. 14 километра от АВС до междинния лагер и 15 от него до СВС. Ад! Отне ни, мисля, 5 или 6 часа до СВС. Оттам кола до Тингри, където се оказа, че е и Шербан. Прекарах 2 нощи на „ниско“ (4400) да си почина. Всъщност ми се отразиха чудесно. Възвърнах си възможността да приказвам (за съжаление на другите), нямах главоболие, не бях обезводнен. Супер, демек. В Тингри се запознахме и с двама италианци – Франческо и още един, на когото забравих името. Много неща изговорихме с тях, много приятни хора.
След двете нощи в Тингри отидохме с джип чак до междинен лагер – поне не ходихме тези 15 км. Там прекарахме една нощ и след това отидохме в АВС. Чувствах се много добре – нито помен нямаше от предишните неволи. Шербан също беше добре (макар че той си носеше някаква болест от Румъния, както мен, която още го мъчеше и така и не го пусна до края). Сега, обаче, Алекс беше много зле. Той също повърна втората нощ, докато още бях в АВС и досега беше достигнал моето състояние – неконтактност, не можеше да ходи и да говори нормално. Корма беше решил да го свали надолу на следващия ден. Не им се получи, нещо май времето беше лошо, но на по-следващия успяха. Той слезе чак до Джангмо де, на 2700.
Ние пък присъствахме на интересен ритуал, който монах от някакъв манастир изпълнява за всяка експедиция – той пее за успехи и здраве, хвърля се ориз, ядат се плодове, пият се коли и накрая се поставят тези известните тибетски знамена с 5 цвята – бяло, синьо, зелено, жълто и червено. Паска е името на ритуала. След него руснаците заминаха нагоре, а аз почивах един ден.
За следващия ден бях предвидил първото си качване нагоре. Трябваше да изнеса колелото до лагер 1 на 6400 и след това да се върнем същия ден до АВС. Така и направихме. Нарамих колелото по начина, който си знам, с гумите на щеките (макар че Лакпа даде добрата идея да обърнем наопаки рамката, която ми е на гърба – получи се по-добре) и отпрашихме нагоре. Пътят до лагер 1 е продължение на пътеката от междинен лагер до АВС – първо, че е дълъг – 10 километра (и то само до подножието, от което започва същинското катерене – на около 6000), второ, че е точно толкова тегав – пътеката се вие покрай ледник нагоре-надолу, между камъни, скали, лед и сняг. Но пък е много красива – ледникът върви в началото право към Чо Ою, докато не се забие в подножието му, където се разделя на две, заобикаляйки го от двете страни. Нашият път ни води надясно. От там има още маене по равно, докато не се стигне мястото, така нареченият лагер 0,5 (някой хора опъват палатки тук), откъдето се почва сериозното бъхтене нагоре вече по склоновете на Чо Ою – адски наклон, с това колело на гърба направо мислех, че никога няма да свърши. Някъде по средата на склона започва снежната линия, някъде около 6200. Лагер 1 е разположен в малка долчинка, има място за може би 50-тина палатки. Хвърлих колелото в нашата (която Лакпа опъна предния ден, когато се качи да носи багаж и провизии) и заминахме надолу. Бях много изтощен и ни отне много време пътят наобратно. 6 часа и 30 минути в крайна сметка в двете посоки. Вечерта бях при поляците и те казаха, че само нагоре им е отнело 7, така че нашето не беше лошо време все пак. 🙂
Участъци до пътеката между АВС и лагер 1
Гледка към ледника под лагер 1
Изглед към лагер 1 – 6400 м н.в.
Второто ми излизане нагоре беше след няколко дни почивка. Трябваше да спим на лагер 1, след това да изнеса колелото до лагер 2 и да се върнем същия ден пак до лагер 1, втора нощ там, след това да се качим да спим на лагер 2 и накрая да слезем до АВС да почиваме преди атаката. Така и направихме. Тоя път носех спален чувал, костюма ми и още доста екипировка, която трябваше да изнеса нагоре за атаката – имах между 8 и 10 кг багаж мисля. Може и повече. Чувствах се добре и с Лакпа се движехме бързо. Когато стигнахме лагер 1 – бяхме взели разстоянието за 3 часа и 20 минути. Изключително време – не мисля, че може за много по-малко. Бях доволен. Когато Лакпа си отвори раницата и я обърна, за да изпадат всички неща, които носеше, останах изумен – този човек мъкнеше поне 20 кг неща, а пък темпото му не беше шега работа. Тогава всъщност разбрах колко здрави мъже са тези шерпи – не може и дума да става за сравнение с (повечето от) нас – освен че нямат проблеми с височината, те могат да носят огромни количества товари и да питат за още.
Изглед към върха от лагер 1. Маршрутът нагоре се вижда вляво.
Още една снимка с гледка към върха от лагер 1
Нещо друго любопитно – в лагер 1 видях малко животно, наподобяващо мишка или нещо такова – казаха ми, че се казвало снежна лисица (snow fox). Аз бях потресен – как е възможно подобно голямо животно да може да оцелее на 6400?! От какво се храни, как не умира от студ… аз предполагам, че живее от хранителните останки от експедициите там – не мога да повярвам, че то слиза в ниското, когато там няма хора. Иначе навсякъде, особено в базов лагер, е пълно с гарвани – по-скоро гарванища де. Аз не съм виждал такива птици – бях близо до една и ми се стори огромна. Ненормално огромна. Да не кажа някоя глупост, но ми се сториха нещо като метър високи. Летят насам-натам и вероятно крадат, каквото намерят. Доста интересно.
В лагерите Лакпа се грижеше за всичко – да събере сняг, да направи чай, да сготви манджа – аз само си седях в чувала, слушах музика и чаках да си чуя името, за да пия или ям. Чувствах се малко като турист, когото само дундуркат, но не се оплаквах. Беше приятна нощ, спах чудесно. На следващия ден пак нарамих колелото, но този път трябваше да сложа котки и седалка със самохват и съоражение за спускане (аз ползвах Reverso). Пътеката в началото върви по няколко последователни много стръмни склона – даже има въжета по тях, които аз не използвах, защото нито виждах смисъл, нито можех – все пак бях със щеки и гуми на тях. По-нататък се поизравнява и върви ту равно, ту по-стръмно. Някъде там срещнахме руснаците, които слизаха от лагер 2 – бяха прекарали там 2 нощи – бяха като призраци – едвам, едвам, ЕДВАМ кретаха надолу. Бяха хванали някаква инфекция на гърлото – единият изобщо не можеше да говори. Бяха отчайващо зле. Ние продължихме нагоре и стигнахме до първия сравнително техничен участък на Чо Ою. Хората казват, че нямало, но това си е – 60-70 градуса наклон сняг, на места лед. Първо се траверсира малко, докато се стигне до баш стръмното, което е около 15 метра високо. След него се отклоняваш наляво и има още около 20 метра стръмно. Това беше тази година де – виждаха се десетки въжета от предни години на най-причудливи места – там мястото се „мести“ и променя с всяка година. Щеките на гърба, самохвата в ръка и тръгнах нагоре. Голяма мъка. Вероятно защото ми е за първи път, вероятно защото е на 6800, вероятно защото колелото е зверски неудобно, тежи… абе измъчих се ужасно. Отне ми може би 20 минути да го кача. Горе бях смазан. Направо не можех и не исках повече да се движа. Оказа се, че лагерът е точно там – чудесно, бях благодарен. Опънахме палатка, оставих колелото и тръгнахме надолу. Оказа се, че това не било и лагер 2, ами 1,5, на 6800. Тъй да бъде. Надолу е по-лесно – на стръмното пускаме рапел, който, ако не бях ужасен, би бил приятен, после малко ходене, после пак стръмните части, където само се държиш за въжето и ходиш надолу. Лакпа даже успя да намери някаква цепка, падайки наполовина в нея – ужасяващо е – огромна дупка, на която не й се вижда дъното. Стигнахме лагер 1 бързо и отново седнахме да готвим, да почиваме и да говорим с хората, които бяха там. На следващия ден, както и вторият път към лагер 1, беше по-лесно. Първо, че тоя път не трябваше да бия партина, както предния ден, второ – не бях с колелото. Мисля, че ни отне около час и 45 до лагер 1,5. Изключително бързо стигнахме. Мисля, че си бях наумил да ходим до лагер 2 (за да занеса колелото и за аклиматизация), но се отказах. Усещах височината, макар и нищо страшно, но не исках да се напрягам. Пак спах като бебе. Последния ден, който трябваше да прекараме на високото, слизахме. От лагер 1,5 до АВС. Долу, под лагер 0,5, срещнах Алекс, който се беше върнал от Джангмо – изглеждаше, и явно се чувстваше, много добре. Голямо прегръщане падна, голяма радост. Върнахме се заедно до базовия (той само се разхождаше).
По пътя между лагер 1 и лагер 1,5
Катерач на стръмния участък под лагер 1,5
Точно на края на стръмния участък. Слиза се надолу, където е застанал човекът.
АВС може и да е на 5700, но вече го чувствах като вкъщи. След всичкото мизерстване по високото долу ти се струва като 5-звезден хотел – палатка за хранене, храна 3 пъти дневно, по много и изключително вкусна, палатка за тоалетна, собствена за спане, електричество, за да си зареждаме айподите и лаптопите, изобщо лукс и комфорт. Разбира се, всичко това е измамно. 5700 е достатъчно високо, така че тялото да деградира, а не да възстановява. Всякакъв проблем, който човек има със здравето, тук става по-зле с всеки изминат ден, а не по-добре. Около седмица, след като бях слязал от планината, бях на бънджи и там ме измериха на точен кантар – 61 кг. А през тази седмица (както и през целия ми престой в планината) не съм спрял да ям, тъпчех се непрекъснато. Предполагам, че съм бил около 55, когато съм тръгнал да слизам от АВС. При нормални за мен над 65. Всъщност на тези височини човек се бори постоянно просто да оцелее, пък всичко останало е допълнителна мъка. Времето ни подлага на непрекъснат психически и физически тормоз – сутрин е хубаво, вечер вали сняг. От 30 дни, 25 са такива. Духа вятър, студено е. През деня в палатката измерихме 37 градуса, през нощта пада до -10. Тялото просто не знае какво се случва. Постоянно те тормози кашлица. Имаш разни болежки (глава, гърло, корем, крайници…). Мериш си пулса – между 90 и 120 в спокойно състояние. Разходиш се до съседната палатка – 150-200. Сатурация – 70-85. Постоянно тегне заплаха от мозъчен или белодробен оток. Чудиш се кога ще хванеш лека настинка, която тук може да се превърне в брутална пневмония, която в най-добрия случай ще прекрати експедицията ти, а в най-лошия ще те убие. Постоянно се притесняваш от лавини, каменопади, цепки. Внимаваш изключително на всяка крачка, която правиш – не трябва да счупиш крак, да навехнеш глезен. Това не е позволено. Ако нещо подобно ти се случи на високо – надали има кой да ти помогне. Всеки Божи ден се тормозиш – ще се кача ли или нещо ще стане? Пиенето на вода те убива – мразех в червата бутилката Налгин, от която пиех. Мразех в червата черния чай, който пиех. Мразех в червата миризмата, вкуса на водата. Мразех се в червата всеки път, когато се протягах към бутилката, за да пия, а това се случваше през няколко минути. Естествено, последствията от това са, че ходиш до тоалетната по 20 пъти на ден. И по 5 пъти през нощта. Изисква се огромна воля, само за да си излезеш от чувала при този студ навън. Скуката е смазваща – абсолютно няма какво да се прави, ужасяващо е. Броиш минутите и часовете до следващото излизане нагоре. Това е единственото нещо, което те крепи. Много хора не издържат на това адско бездействие и тичат нагоре – обикновено се връщат с наведени глави. Трябва да се действа бавно, изключително бавно. Неприятно е, но така се качват високи върхове. Напрежението и незнанието тегнат над съзнанието ти като черни облаци. Мъчно е. Всичко това ти се отразява малко или много. Психически и физически. И то в продължение на месец. Е, стискаш зъби и продължаваш да креташ напред. Нямаш избор. Дошъл си тук, ще трябва да издържиш. Разбира се, имаше хора, на които това не им понасяше и слизаха надолу или седяха в базов, без да се качват нагоре. Аз, обаче, трябваше да се боря.
Прекарахме няколко дни (3-4) почивайки. По мое настояване, нали, иначе Лакпа можеше да тръгне нагоре още на следващия ден. Следващото качване вече щеше да е за атаката, така че нямаше да има връщане назад. Аз се чувствах готов. По-готов от това нямаше да бъда. Алекс се качи и спа няколко пъти по високите лагери, както и аз преди, и после слезе. Оказа се, че те с Корма щяха да тръгнат един ден след нас за атаката, но пък ние имахме една нощ повече в един от лагерите (заради нуждата да изнеса колелото по-нависоко), така че може би щяхме да се засечем за върха.
Изглед към стръмния участък под лагер 1,5
Лагер 1,5. Пътят към лагер 2 продължава право нагоре. Палатката по средата ми се струва, че е моята.
Тръгнахме. Пътят до лагер 1 го знаех наизуст и го мразех до болка – успокоявах се, че това е последният път, в който ще го катеря. Движехме се бавно по мое настояване, но пак взехме разстоянието за 4 часа. Не знам как става това. Аз се чувствах страхотно – никакви проблеми с височината, с терена, с нищо. Снегът беше много добър, условията бяха перфектни. Беше ясно – ще кача този връх сега или никога. Отново стандартното готвене, бездействане, напрежение. Вечерта започна да духа вятър, като докато се стъмни, се превърна в буря. Зверски вятър, палатките се гънеха под него. От време на време имаше просто опустошителни пориви. Според мен, а и според много други, вятърът беше 100-150 км/час. Страшно беше. На сутринта стана ясно разрушението – 3 от палатките на поляците (които шерпи сложиха тъкмо предния ден) бяха заминали в бездната, няколко бяха изпочупени. Вятърът утихна чак към 2 часа и ние се отправихме нагоре някъде тогава. Отново хубав сняг, хубави условия, взехме разстоянието до стръмния участък много бързо. Аз него направо го изтичах. Сигурно за 5 минути го взех, просто се чувствах страхотно. Бях първи и реших да не чакам Лакпа, а се отправих към палатката. Когато наближих, ми направи впечатление колко е мръсно наоколо – имаше всякакви боклуци, че даже и урина. Мислех си как може хората да правят подобни неща около чужди палатки. Направи ми впечатление и, че на палатката не пишеше името на фирмата, но се сетих, че съм виждал и други такива. Махнах си котките и седалката и отворих палатката. Гледах тъпо около 10 секунди вътре, когато истината ме плесна здраво през лицето. Затворих палатката и направих 10 крачки встрани, където намерих пикела си. Той преди беше забит на около педя от палатката ни. Сега там нямаше нищо.
Лакпа се беше приближил.
– No tent – викнах му аз.
– No tent?
– No.
– Shit.
Палатката ни беше отлетяла в бурята от предната вечер. Вътре беше колелото, пухеният ми костюм, ръкавиците ми, разни други дребни неща, още една палатка, костюмът на Лакпа, храна, газ… минимум 20 кг, според мен. Бяха заминали 1000 метра надолу до ледника. Разходихме се по платото да я потърсим с надеждата да се беше спряла някъде, но се спряхме пред жестоката бездна, която беше към ледника. Аз не знаех какво се случва – просто не можех да повярвам. Смятах, че не е справедливо – чувствах се перфектно, всичко беше идеално, вдругиден беше атаката ни към върха… как можеше да се случи това? Защо точно нашата? Защо точно сега? Защо не оставих колелото отвън? Защо не я сложихме по-добре? Милиони въпроси без отговори.
Всъщност го приемах спокойно. След около 20 минути обикаляне казах на Лакпа да тръгваме надолу към АВС. За мен вече нямаше нищо, което да ме задържа на този връх. Изведнъж ми се прииска да се прибирам. Да се махна от там и да не го виждам повече. Лакпа се канеше да ходи да търси палатката на ледника на следващия ден – аз изрично му казах да не го прави – нито имаше смисъл, нито шансът беше голям. Да не говорим, че беше много опасно. Аз избързах надолу. Крачех с голяма скорост, вероятно от яд и на пук на всичко. Стигнах лагер 1 за нула време. Там бяха Корма и Алекс, всъщност и Шербан, който се беше качил с нас предния ден, за да види как се чувства. Те знаеха за случилото се от Лакпа, който им каза по радиостанцията. Корма ме посрещна с горещ чай. В лагера имаше много хора – всички ме знаеха като „българина с колелото“ и изразиха съжаление, когато разбраха за случилото се. Е, както Шербан казваше, такъв е животът. На мен беше започнало да ми минава – мислех си за добрата страна – поне нямаше да умра, нямаше да се мъча, нямаше нужда да прекарам още време на високото. Шербан се чувстваше зле и тръгна да слиза с нас. Върнахме се заедно в АВС. Аз прекарах една дълга нощ, изпълнена с мисли. Съжалявах, но се радвах, че всичко е приключило.
На следващия ден около обяд научихме, че Алекс се е отказал малко под лагер 1,5 да се качва, кашлицата му се задълбочила и той не бил добре и слизал надолу. Това означаваше, че и тримата сме приключили с експедицията си и можеше да си ходим.
Е, не беше толкова просто. На мен започваше да ми се върти друга идея в главата. Така и така и двамата нямаше да се качват, аз можеше да взема екипировка от тях и да се пробвам пак, защото се чувствах чудесно. Така и направих. Взех пухенка от Шербан, някакви панталони и ръкавици от Алекс и на следващия ден отново трябваше да тръгнем с Лакпа. За съжаление взех решението късно и съответно те бяха свалили всички палатки и бяха раздали всичката останала газ и храна. Все пак успяхме да намерим няколко супи, нудълси и такива, 2 бутилки газ, нарамихме една палатка и заминахме. Раницата ми тежеше ужасно – може би към 15 кг, но така е, като трябваше да носим абсолютно всичко, което щеше да ни е необходимо за покоряването на върха. Много се измъчих към лагер 1. Този път се заклех, че пети път от тук няма да мина. По пътя срещнахме един французин, който беше стигнал до 8000 на предна атака от преди няколко дни, но се беше отказал там. Сега атакуваше отново. Тотално ненормален. 23-годишен, освен всичко друго. Срещнахме и Франческо, който слизаше надолу. Те пък са били в лагер 2, когато бурята връхлетя – цяла нощ са се сменяли да подпират палатките с телата си. Било страшно. После опитали да тръгнат нагоре, но нямали сили и слизаха надолу.
В лагер 1 не опънахме нашата палатка, спахме в нечия чужда. Планът беше на следващия ден да се качим до лагер 2, след което през нощта да тръгнем към върха. Лагер 2 е на 7200. Качването на върха от там е трудно, но постижимо, и аз се надявах, бидейки силен в момента, да мога да се справя. Другият вариант е да се атакува от лагер 3, който е на около 7500. Това ни беше резервният вариант. На следващия ден се подготвихме за дълъг път. Тръгнахме към 12 часа. Раницата ми тежеше малко по-малко, защото беше без котките и седалката със самохвата и всичко, но пак беше адски тежка. Снегът беше лош. Разбира се, имахме и лошия късмет на стръмния участък преди лагер 1,5 въжетата да са замръзнали и самохватите да не държат. Доста неприятно е да катериш нещо бая стръмно без да можеш да ползваш съоражението си за катерене – дърпаш се за въжето, правиш разни усуквания, за да можеш да се задържиш… 4 часа до лагер 1,5. Там пихме чай и продължихме нагоре. Пътят след лагер 1,5 не е дълъг, но в началото е зверски стръмен – отново има въжета, които се наложи да ползвам, след което траверсира някакво мини-връхче, преди да стигне до подножието на още един стръмен баир, където е и лагер 2. Отне ни още 4 часа. Бяхме в 8 часа вечерта на 7200, тепърва опъвайки палатка, правейки вечеря и т.н. Аз бях тотално смазан. Едвам се добрах до там. Всякакви мисли за тръгване към върха ТАЗИ нощ се бяха изпарили отдавна. Мислех само как да се мушна в чувала си и да не изляза повече от него.
На следващия ден се чувствах странно – гърлото ме болеше жестоко, правех всичко бавно, не излизах от чувала си, освен за чай и ядене. Честно да си призная, нямам много спомен как е преминал този ден. Помня, че се очакваше през нощта към 1 часа да тръгнем към върха. Към 12 ядохме и почнах да се оправям. Всичко ми отнемаше изключително много време. Обувам чорап, отнема ми примерно 2 минути, след което просто седя свит на топка поне 5, гледайки празно напред. Бях готов около 2 часа. Излязох навън и паднах. Изправих се, отново залитнах и паднах. Лакпа ми сложи котките, защото аз не можех. Тръгнах да заобикалям палатката, за да си взема щеките, които бяха от другата страна. Отново паднах. Тогава някъде осъзнах, че има нещо много не в ред с мен. Сетих се, че си пипах челото през деня и беше адски горещо – според мен имах температура, и то очевидно много сериозна, за да съм в подобно некоординирано състояние. Или пък си въобразявах и това всъщност е височинна болест – не мисля, че беше това, обаче, защото нямах други признаци – главата не ме болеше изобщо. Освен това 4 пъти бях ходил до 6800, където бях добре. Според мен бях хванал същата инфекция като руснаците – на гърлото – и имах температура, заради това. Дали това беше от старата ми болест, която не се е оправила, или пък е от нови гадинки, донесени от вятъра, или пък беше просто от студения и сух въздух? Същият тоя французин, който беше стигнал до 8000 преди, после се оказа, че имал същото нещо и той в този лагер – той дори плюел кръв. Е, това не му попречи да се качи. Както и да е, аз осъзнах, че не съм в ред и казах на Лакпа, че не мърдам от тук. Мъдро решение, сега като се замисля – явно съм бил прав да вярвам в себе си, че не бих умрял за единия връх. Легнах отново и на другата сутрин след закуска тръгнах да слизам. Беше отчайващо. Аз едвам кретах – като малко дете – правя няколко крачки и цамбурна отстрани в снега. Само че, за разлика от малките деца, никак не беше смешно. Като паднех, не ставах по 10 минути. 9 часа по-късно бях в базов лагер, полужив-полумъртъв. На следващия ден почивах, а на по-следващия тръгнахме надолу. В Катманду се изкъпах. Не го бях правил точно 35 дни. Беше хубаво. Когато се прибрах в България, се радвах като малко дете на всичко. Имам чувството, че никога не съм бил по-щастлив през живота си.
И какво? Сега, когато всичко е приключило, се питам защо беше всичко това? Защо прекарах един месец на 1 километър над Мон Блан? Защо платих тези маса пари, защо изгубих това време, защо мъкнах тази екипировка (и колело!) като идиот, защо една седмица, след като слязох, още имах проблеми с главата, очите, гърлото, гърдите, ребрата (с някои от тия неща ще си имам още месеци наред, де), защо преживях болка, тъга, радост, нещастие, мъка, ужас, трудности, огорчение… за да ми отиде екипировката в някаква тъпа виелица, за да получа зверска инфекция на 7200 и едвам да се прибера жив и в крайна сметка да не се кача? Не, мерси. Не бих заменил преживяното за нищо на света, не ме разбирайте погрешно, и се радвам, че имах възможността и се пробвах, но повече НИКОГА няма да стъпя на тази или коя да е планина над 6-7000 метра по собствено желание. Проиграх своя шанс. Сега е ред на някой друг.
И все пак, беше забавно. 🙂
