Наричаха го „Перпендикулярна Вселена“. За последните пет години бе добило статут на легенда сред сериозните почитатели на планинското колоездене в България. Доста хора бяха чували що е то, но малцина бяха избраните да се докоснат, да разберат, да усетят със собствените си сетива.
Всъщност, наглед това е един организиран многодневен вело-поход със съпътстващ транспорт за по-тежкия багаж и спане на палатки. Звучи тривиално, не звучи кой-знае какво, но тези, имали честта и привилегията да участват предишните години, знаят, че това е много повече. Това е празник на планинското колоездене, това е празник за всички онези, които обичат по равно планината, нейната красота и прекосяването й на две колела, непоругани с двигател. Прекосяването й по места, където няма бензиностанции, супермаркети, молове, кина и спа-центрове.
За последните две години имах привилегията да съм сред участвалите. Тази година воалът на мистериозност и неизвестност беше вдигнат от организаторите от „Крива Спица“ (клуб, в който се гордея, че членувам) и вече мероприятието бе открито, всеки можеше да кандидатства за участие. Цедката сигурно е била много стриктна и въпреки това – имаше над сто човека, за които се знаеше, че ще участват.
За мен лично тазгодишното издание на ⊥∞ бе едно огромно предизвикателство – беше шанс да докажа на себе си, а и на околните, че не съм онова кисело и лабилно психически мрънкало, в което се бях превърнал още в началото на предишното издание, когато на втория ден рухнах психически и остатъка от карането ми беше тегоба и за мен, а и за хората около мен. Взех си урока и доста се постарах това да не се повтаря.
Дните първоначално се точеха бавно, бааавно, бавно се приближаваше заветната дата, докато изведнъж се оказа по-малко от месец и оставащото време за влизане в топ форма се изсули като сутрешен пацул след тежка вечер и кафе с цигара. Изкарах курс по позитивизъм, медитирах за да укрепя психиката си и се заредих с Isostar и спортна злоба. Всъщност цялата ми потготовка беше една седмица във Враца, където местните пустиняци доста се постараха да ми стопят лагерите и да ми покажат, че и Балкана може да ми дойде вертикален (за което искрено благодаря на Емо и Сашо). Междувременно някак успях да загубя работата си, но това е маловажно на фона на предстоящото. И така, една красива сутрин се събудих двайсет минути преди алармата, дооправих набързо скалъпения си багаж, пляснах някой и друг статус във фейсбук и малко по-късно Митака пристигна и поех, изпълнен с оптимизъм.
Ардино е едно китно приятно градче в полите на Източните Родопи. Там спряхме – пътувах с един от най-сериозните организатори и по тази причина бяхме първи. Разтоварихме колела, багаж и… в рамките на два-три часа се изсипаха десетки коли, натоварени с колелета, простаци и добро настроение. То не бяха прегръдки, то не бяха радостни емоции при вида на маймуни (опа, хора), които не си виждал от дълго време, майтапи, подвиквания, простотия, хаос (ама не дофтора (де*а, дофтор Златко пак не дойде)), сума ти клубове и организации, каросерията на един камион, претъпкана с раници, палатки, шалтета, найлонови торби и мен, кипящ от енергия и нетърпение, захванал се да се правя на хамал и помагащ при товаренето.
Виждали ли сте малко градче, през което преминава една шарена тайфа, облечена във вело-екипировка (предимно ярко оцветени клинчета и джърсита), наброяваща малко под сто човека? Е, времето спря. Всеки изостави заниманието си, за да ни гледа. Аз се юрнах да съм пръв, следвайки максимата „тръгни с първите, финиширай с последните“. Гледах идващия първи баир, точейки зъби и ръмжейки доволно, с мисълта да му се хвърля като гладен циганин на русенско варено, изпълнен със спортна злоба и хъс, скочих на педалите и се чу едно „тиннн“ и веригата ми се опита да избяга от колелото – не й понесе спортната ми злоба. И така, както бях начело, цялата група се извървя, докато аз, под напичащото слънце, псувайки на няколко езика, съединявах веригата си. Всеки ме попита добре ли съм, имам ли нужда от помощ, което все пак оценявам, макар че точно в този момент се сетих за една прекрасна псувня на датски. Разбира се, цялата първа група ме изпревари, и както бях първи, се оказах доста назад. Като закърпих положението (и си оправих дерайльора, който косвено носеше вина) скочих на педалите и с мравешка целенасоченост почнах бавно да кретам по стръмния склон. Забих поглед пред гумата си и отказах да гледам целия баир, гледах идните два-три метра, заредих се със спокойствие и така превзех целия баир, изпреварвайки (за огромно свое задоволство) няколко човека. Имаше баири, които за моя радост прекосявах със систематично усилие, без да бутам, без да оплезя език, имаше поляни, изпълнени с дъхава трева, билки и потни простаци, имаше и тук-таме по някое спускане, за цвят и красота.
Едно от тях ни заведе по пътеката към крепостта „Кривус“. Е, като крива спица не мога да пропусна такава дестинация.
Пътечката до Арда… к’во да кажа за нея. Прекрасна, може би ще е добра дума. Макар и повече може. Е, разбира се, водеше до река, а това, разбира се, си е повод за баня.
Аре още катерене, тук-таме чешмичка, село „Долна Сполука“ и хоп – я! Лагер! Беше един кошер. Изпълнен със смях, палатки, колелета и колелари. Банята беше една селска чешма, превзета от самодиви и самодиваци, желаещи да смъкнат черупката от пот и прах, а контетата като мен – да изперат и блузата, с която карат. За пръв път се осмелих да спя на открито, само в спален чувал и въобще не съжалих. Усещането да лежиш, да слушаш щурите песни в лагера и да гледаш безбройните звезди по небето е неописуемо. А като станах в малките часове да източа бирата от цистерната, лека мараня беше покрила поляната и луната грееше ярко в безоблачното небе. Картината бе магическа. Леговището ми, една падинка, впоследствие се оказа, че няколко човека са я ползвали по малка нужда и само гръмовното ми хъркане ме е спасило от нелепи инциденти. Е, до осмия ден един виден габровски чешит ме бъзикаше, че „някой така се напил, че паднал в рова и заспал там“.
Втория ден знаех, че ще е тежък. С врачанските пустиняци станахме по-рано и в 7:30 вече кретахме нагоре. Предпочитахме голямото катерене да ни е рано и по хладно. Хладно ли казах? В 8 часа слънцето вече прежуряше безмилостно и аз се киснех в собствената си пот. В самото село ни настигна сенсей Атанака и първата група и от там продължихме заедно. А какво ни чакаше само… билото, отиващо към връх Бездивен – голо, камениста пътека, виеща се през свалчища, камънак и поляни, откриващо страхотна панорама и откриващо нас самите на безмилостното Слънце. Всяко дълбоко вдишване изпълваше дробовете с чист планински въздух, силно ухаещ на мащерка. Безспирни простотии от хората наоколо съпътстваше бавното ни кретане. Усещайки жестокия пек в ранния предиобед се чудех какво ли ще им е на по-бавните, които това щяха да го изкачват следобеда. До върха се качихме (катерихме) пеш. Не минахме без храсталясване – пътеката я проправихме ние. Овчарят, който упъти Наката, беше много учуден: „че к’во има на тоя връх“?! Наката, разбира се, взе и колелото си. Не мислех, че след това било би имало по-красиви гледки, но грешах! Родопите, разстлани, като на географска карта, се виждаха надлъж и нашир. Мънички села, селца и махали, разсипани по склоновете. Искрящи ивици от язовир Кърждали ни напомяха къде чак ще стигнем. Срещнахме и туристи там, беше интересна среща. Единият от двамата чешити срещнахме и в добавката.
Е, след толкова катерене – редно е да има и спускане. И то какво. КамънЯк, баце! Емо, хвърчеше като феята на камъните отпред, ширнал една усмивка, грозяща да му разцепи физиономията на две. На мен пътеката определено ми беше по-трудна, но не мога да си изкривя душата и да кажа, че не беше страхотна! Е да, ама не! Който не знае какво е „родопско равно“ – това е безспирна поредица от качвания и спускания. Аааайде вземи още два върха, е, не до горе, но ги подсичахме. Разбира се – открити пътеки. При едно от малкото влизания в редките горички аз спрях и изисках пауза. Слънцето здраво ме беше хванало в ранния следобед и бях тотален гипс. Като попрезаредих батериите, продължихме с десерта – спускане. Е на таз’ камениста пътека си свърших няколко пъти в гащите от кеф! Е, пропускам момента, в който забих корем в кормилото и се изплющях по лице и колелото ме яхна, защото се отървах без никакви следи.
Оттам – язовирен бряг, дебела сянка и леденостуден айрян, продаван от местен жител. Никога не съм осъзнавал колко обичам айрян! Самият язовир го пресякохме с моторизиран понтон (колелетата) и лодка (колоидиотите). Оттам – още „родопско равно“, нагоре, надоле, нагоре, надоле, оказа се, че положението с лагера и съпътстващия транспорт е неясен и седяхме и чакахме. Аз, като един сисадмински изследовател намерих локалната мрежа, видях един суич… добре де, няколко маркуча, носещи вода към селото/нивите наблизо, намерих снадки, които прекъснахме и няколко голи самодивака си организирахме Родопска баня. Е, не е като да не мина половината група плюс няколко коли, докато се хигиенизирахме, ама заедно с дрехите, бяхме зарязали и задръжките. Междувременно и лагера беше ясен – между две, съединяващи се реки, още на първата топнах мъдури в тинесто вирче, в последствие откриха друг вир, в който имаше каменно корито – перфектното родопско джакузи. Да полегнеш в каменна вана, да оставиш водата да облива раменете ти – е няма такъв кеф! Особено след такъв ден. Оргазмизаторите (организатори на каране, причиняващо оргазми) бяха уредили и пъстърва за всеки участник. Е, ужасна беше! Не съм много по рибата, ама в такива дни всяка хапка ти се услажда, всяка консерва е деликатес. К’во да кажем за нещо, което наистина е деликатес? Да споменавам ли какво е Камбата, грабнал китара? Не, няма. Това трябва да се види и чуе със собствените уши.
Третия ден започна силно – стръмно, стръмно, стръмно (споменах ли стръмно) катерене, след което стигнахме до селски хоремаг. Не е нужно да обяснявам, че половината група беше там! И ние спряхме (отново бях в компанията на врачанските пустиняци). Оттам нататък продължи катерене по асфалт. Да, тоталното доказателство, че планинското колоездене е 95% психика. Когато не гледаш на катеренето като на някаква непосилна тегоба, която искаш час по-скоро да свърши – денят не е толкова мрачен. Този беше чудесен. Разнообразието беше огромно. Майката природа беше милостива към нас и времето беше облачно, бяха ни спестени палещите слънчеви лъчи.
Стигнахме до обещаната част от перпендикулярното равно – деретата. Деретата представляваха чудесни игриви пътечки с всичко, което можеш да си пожелаеш надолу – камънак, серпентинки, тук-таме някой срамежлив корен и края – в рекичка. Е, разбира се, след всичко трябваше това и да си го изкатерим, ама след такова спускане човек обикновено е енергизиран. Там някъде заваля. Доста добре ни дошъл дъждец. Няколко такива дерета прекосихме. Изкатерихме и до едно уникално (и май изоставено селце). Всичко, всичко в него беше каменен зид. „Улиците“ бяха опасани с каменни огради. Камък върху камък, редени със стоическо търпение от незнайни и вероятно отдавна умрели майстори. Баси, дори плевните бяха строени така. Едва ли имаше някой в групата, който да не беше поразен от това село. Че то главната му улица беше технична и камениста пътека! Спускаща се между каменните зидове. Е това беше дилема – да се наслаждаваш на гледките в околността, да се дивиш на красивите зидове… или да фучиш като Фитипалди по главната улица…
Последва кратко спускане и по асфалт, на което се зачудих дали да не потърсим усмирителна риза за Емо – като взе пак да се вдъхновява, как с шосейката би го взел с 80, като взе да се вълнува, само пяна не му излезна. Е, разбира се, след спускането имаше и бая качване. На една чешмичка намерихме камък, на който с боя беше написано „Зор“. Всеки се снима с него. Село, каменист и костенурист черен път, след който беше лагера. Черния път, взе свидна жертва – нашият мил другар Костанев падна доста неприятно и се наложи транспортирането му до болница. След като го позакърпиха ни го върнаха почти като нов. Диване…
Лагерът ни беше полянка до рекичка – е, там разбира се всички се изкъпаха. Предвид облачното време и валежите през деня реших да не рискувам и разпънах палатката. Съжалих, не капна капка (изключая росата) през нощта.
Четвъртият ден започна влажно. Мокра от роса поляна, влажна палатка, мокър отвън и отвътре найлон. Продължи сухо, асфалтово, с лек прахоляк и тук-таме по някой веригокъсащ камънак. И по типично перпендикулярски – стръмното катерене изведнъж стана по-стръмно. Моят дух вече бе кален, изкривен, изпотен, но непоклатим. Кретах си спокойно нагоре, въртейки бавно и методично, по вече изпипания ритъм, спокоен, без поглед в бъдещето, потънал в перпендикулярното безвремие. „И този баир ще свърши, ще дойде и друг, и пак ще въртя, и въртя, и въртя…“ Въртях кротко след кривия адаш, без да мисля за нищо, просто въртя. От този унес ме откъсна Емо – препотен и с див блясък в очите, префучавайки покрай мен нагоре, извика „Елеее, баце, баси якия баир!“. С изненада открих, че баирът и на мен ми харесва. За малко да стане сакатлък, че дивия врачански музевир префуча покрай мен с такава скорост, че се зачудих дали аз самия неусетно не съм спрял. След стръмното катерене дойде и стръмно бутане към крепостта Устра. Стръмните склонове бяха компенсирани с бодливи и заядливи трънки и местенца, на които да се чудиш – в копривата ли да се гмурнеш, или в шиТките. Там някъде засякохме и Наката, който тамън се връщаше, това ме учуди – уж тръгнахме късно. Разбира се – беше си занесъл колелото до самата крепост.
Е, достигнахме и до крепостта. На един скален зъб, паметник на едно отминало и забравено време, седяха останките от някогашната крепост. Страшно запазени. Там, отново душата ми беше претоварена с изживявания. Спокойствието от това диво място и дивната, неописуема панорама, и древните камъни, зад които не знаеш дали няма да видиш часовоя, облечен в своята ризница, да оглежда с орлов поглед безбрежните родопски склонове наоколо… Боже, кой го беше строил всичкото това?! Какви хора са били?! Доста време загубихме там. Достатъчно, за да можем на връщане да засечем метлата, в лицето на Митака, който предишния ден беше преструктуриран от метла в тояга. Той ни предупреди да не бързаме, защото карането не е толкова дълго, а лагерът – разположен на гол склон. Този съвет много хора приехме присърце. С врачанските пустиняци намерихме една полянка, която ни даде подслон и сянка и отдрямахме доста време там. Каране сред селската действителност – там пасат крави, самотно магаре се дере като grind core вокалист някъде в далечината, старите жители на тези места продължаваха с безконечния си мравешки къртовски труд по полята. След толкова мързел и почивка дойде катерене, което малко ме озори, но сериозният стимул в лицето на палещото слънце ми даде сили да се изстрелям нагоре и да дочакам спътниците си на сянка. Е, оттук почнаха големите препятствия – селските кръчми. Като скакалци, нашата група беше опустошила няколко. Съдържателите им, видели се в чудо, започнаха да търсят нови източници на провизии. Денят ни сблъска с три или четири такива повода за мързел. Имаше и една пътечка, където каленият ми дух малко се поокаля и пропука. То стръмно, стръмно, ама… Нака?! Крепя се аз, крепя се едвам едвам по стръмния ронлив терен, опитвам се да не свърша в дерето на кълбета, пот се лее по изтерзаната ми муцуна, а някъде там долу, в края на това „мъчение“ чух щастливите писъци на Емо. Е те туй ми дойде в повече! Остатъка го досурках пеш, подмятайки колелото като досаден предмет. Разбира се, на тези ми ексцесии не се размина без свидетели. Мрачен и кисел, откопчах протектори, захвърлих ги без ред около колелото и топнах голям гъз и малък х…ъс в близкото вирче. Беше леко тинесто, мътно, пълно със СКА-калци, ама беше вода, която отми потта и лошото ми настроение. Оттам продължи едно дълго чернопътно катерене, където част от маркировката се беше преместила по колците на доматите на близките насаждения, та трябваше да се правя на следотърсач, за да намирам пътя. Срещнах най-сериозното препятствие – неустоима селска кръчма, налазена от стадо перпендикуляри. Е, и там отиде нЕкой друг час. Там си позволих да пия бира, принципно се старая да я отбягвам по време на каране, че ставам мързелив, тежък и некоординиран. Та след някоя друга бира (за някои хора бройката бири за деня беше двуцифрена) – право към лагера. Лагера… бяха два лагера – две прясно окосени ливади, изпълнени с диваци. Там се роди легендата за хамстеровото тиксо. Там разбрах, че хора могат да се смеят и по-идиотски от мен. Вечерта почувствах умора. Натрупана умора. Разумът шептеше, че би било пресилено да остана за другите три дена от карането.
Петият ден започна преобладаващо. Вместо петли – събуди ни енергична родопска бабичка, която вдигна луд скандал, задето няколко залюхани перпендикуляри бяха разпънали палатката си върху неокосената ливада. Жената имаше пълното право да недоволства, все пак ограда делеше нейната ливада от окосената, на която лагерувахме. Хората бяха възхитени от енергията й. След като конфликтът бе потушен, снана време за финалната снимка. Да, аз съм оня, на четвъртия ред, петнайстия отляво надясно. Майтапът настрана, ако бройката продължи да нараства, след някоя друга година ще трябва снимките да се наслагват дигитално, за да може изображението да събере всички участници.
Продължихме да караме по терени разни, горички разнообразни. Още на първото катерене ми се отвори такъв глад за каране, такова желание да въртя, да прекосявам, да продължа да пия на екс преживявания, които тази ортогонална вселена ни даваше, че съмнението дали да остана за добавката се стопи като слоя мазнини, с който дойдох в Ардино.
Лепнах се да карам с основната групичка от кривите – Владовци и Ивовци, може би за да си докажа, че мога да карам с кривото темпо, може би заради компанията им. А може би заради двете. Да, темпото им не ми беше непосилно, напротив – приятно. Имаше такива спускания, че… едва ли има снимки от тях, защото надали някой би жертвал карането, за да спре да снима. Даааа…. пътечките бяха чудесни. Компанията също. Качихме се до Орловите Скали, като двамата с Владо (Русев) решихме да не се спираме само с подножието им, та превзехме и самите скали. С малка помощ на зрителите (още малко, а там ти е стъпката, леко в ляво сега), която не съм сигурен дали наистина ми беше толкова от помощ, колкото малко спокойствие, дори успях и да сляза. Владо, като тренирана маймуна, не сподели моите мъки. Та така, малко по малко стигхнахме и до най-тъжната част от една перпендикулярна вселена – краят й. Ардино не беше подготвен за нашествието на стотина гладни, жадни перпендикуляри и се наложи да се разделим в няколко заведения, което направи сбогуването малко по-трудно. Но аз не страдах, знаех, че края на карането е просто едно начало – оставаха още три дни…
Хората, които срещахме по тези земи бяха обикновено на възраст около седемдесетте години и ужасно корави. Искрено се удивлявах и възхищавах на тези здрави и жилави като корени хора. Първия ден си спомням как ококорен гледах една огромна бала сено, от долната страна на която стърчаха два крака, и кретаща бавно по склона. С тъмни от палещото слънце лица и светли от чистота души, тези хора бяха добри и сърдечни. Да, един националист сигурно би страдал, би се ядосвал, че по тези земи се чува основно турска реч, че по тези земи ислямът е основна религия, че имаше места, където българският език им беше проблем на местните, но това е просто шовинизъм. За мен тази част от Родопите е земя, изпълнена с отрудени и добри хора.
Тази вселена, този отрязък от действителността, в който влизаме, наистина е перпендикулярен. Наистина е напряко на всичко останало. Излизаме от пространствено-времевия континиум и изпадаме в една зелена, планинска нирвана. Дните се смесваха, датите изчезваха. Единствената хронология, която спазвах, беше кой ден сме. Знаех, втори, трети ден – тежки. Знаех, че трябва да съм стегнат, да не се разкисвам в прекомерни почивки, че за да мога да се насладя на това изживяване – трябва и да положа малко усилия. Знаех, че четвърти ден ще е айляк, знаех, че петият ще е предимно нанадолен. Знаех, че ще им се насладя изцяло.
Тези дни бяха толкова изпълнени с емоции, радост, смях, усмихнати хора, позитивизъм и преживявания, че не можех да повярвам, че са само осем. Имах чувството, че съм изкарал месец, един живот в тези места. А душата все още е там, броди по изпечените от слънцето родопски била, топи се в студените планински потоци, вдишва дълбоко опияняващия аромат на планинските билки, изтръсква се от сутрешната роса, мие се, пие ледената вода от безбройните чешми…. Трудно, колко трудно беше да се върне човек в цивилизацията, да пренастрои ценностната си система, за да може отново неща като работа, като ежедневие, да имат някаква стойност, някакво значение…
