Дивото зове… и хапе!

Това е разказ за едно от ония карания, които човек помни дълго. Каране ли казах? Простете, това е грешка, защото от 14 часа и половина карахме не повече от 6, а пък от тях поне два представляваха тътрене по черни пътища в непрогеледен мрак, в който групата ни от пет души разполагаше само с два челника…

Още по-забавното е, че си го търсехме. Знаехме, че може да е зле. Или поне някои от нас знаеха. Но пък чак толкова зле!

Картата показваше ясно, че от вр. Ибър надолу по билото има зелена маркировка, но на места пунктираната линия под зеления цвят липсваше. Свикналите да работят с карта знаят какво значи това. Аз също знаех много добре – затова години наред при планирането на преходи в Рила погледът ми се спираше върху зелената линия, но след малко продължаваше към места, където пунктирът не беше прекъснат.

И така допреди един месец, когато Митака (4getcredo), автор на част от снимките в тази статия, не ми се обади с предложение за еднодневно каране над Костенец, включващо въпросната пътека. На изказаните от мен опасения, че там пътека няма да има, той отговори с обезоръжаващи доводи:
– връзка към една статия, където някаква жена описваше надълго и нашироко как сама е преминала пътеката и колко красиво било (в последното аз никога не съм се и съмнявал!)
– сведения от хижаря на „Венетица“, с когото Митака бе разговарял, уточнявайки изрично, че сме с колела – човекът му бе казал, че чат-пат разни туристически групи минават по пътеката, че наскоро е маркирана и че преди две години е била сечена в клековете, тази пролет също. Т.е. според него бе проходима.

Тези аргументи бързо сразиха вътрешната ми съпротива и изследователският дух надделя, след което заформянето на чудесна компания бе лесна работа. Тя включваше двама видни представители на „Крива спица“ – Владо и Иво, както и един от най-верните ми спътници, Марто, за когото все повече се чудя как смее да тръгне някъде с мен и Митака.

Дори и да ни очакваше перфектно спускане, планът бе доста мазохистичен. Той включваше поне 1800 м денивелация и дължина около 50 км, но тези числа сами по себе си не казват достатъчно. Уловката бе в това, че след изкачването по някакъв черен път до един кантон на горското стопанство, трябваше да продължим до седловината Ушите по немаркирана пътека, вървяща покрай рекичката в долината. А ние знаехме, че там пътека едва ли ще има, защото бяхме гледали мястото отгоре. Въпреки това тази част не бе страшна, освен като физическо натоварване, тъй като теренът бе „мек“ и проходим.

И така, въпросната сряда в 8:00 ч вече бяхме в курортчето, отбелязано на картата като „Водопада“, над с. Костенец. До 8:30 се туткахме, главно заради мен и Марто – по пътя огладняхме и там решихме да изгълтаме по един солиден сандвич от местното кафене/кръчма. Ако знаех какво ще е значението му, щях да изям два! Докато закусвахме, един човек с мотор (вероятно беше лесничей) ни разпита накъде отиваме и определи пътя до кантона по следния начин: „14 км грозен път, ама ще се качите“. Какво ли пък трябваше да значи „грозен“?

В 8:30 поехме нагоре. Черният път се оказа ужасен, поне в първите километри. Един грозен наклон, едни грозни натрошени камъни върху пясък… Карането по него не беше приятно, на места изобщо нямаше и смисъл да хабим излишна енергия в буксуване и запъване. Ако не друго, поне бързо набрахме височина. Долината бе със стръмни склонове, като от дясната ни страна надвисваха скала след скала, заболи върхове в небето. Някъде над тях беше билото, по което трябваше да се спуснем.

По някое време страшното свърши и пътят стана значително по-равен и приятен за въртене. Долината също се разшири, а гледките започнаха да добиват характерния за високата планина облик. Към 12 и нещо достигнахме къщичката на горските, където пътят свърши. Дотук добре!

 

Продължихме нагоре по пътека, опитвайки се дори да караме. След няколкостотин метра тя изчезна като кърпичка от ръката на фокусник. На нас се падаше честта да очертаем продължението й, практикувайки всеизвестната дисциплина freepush (свободно бутане по склона). Не беше трудно – просто следвахме реката. Не беше и съвсем лесно – въпреки лекия наклон, теренът бе набразден от поточета и неравности, така че преодолявахме препятствие след препятствие, а последната, най-стръмна част, не се приближаваше със скоростта, с която ми се искаше. Накрая все пак дойде и нейният ред. Малко носене, много пъшкане и ето ни на премката. Към 14:30 ч. Засега се движехме само с половин час закъснение от първоначалния график, което бе много, много добре.

Поседяхме известно време, похапнахме. Дори забелязахме някакви хора, които се спуснаха откъм Ибър и странно спряха по средата на склона, сякаш ни чакаха да си тръгнем. Впоследствие решихме, че може би са били бракониери. Тук, гледайки картата и околността, решихме, че е най-добре да заобиколим вр. Ибър, подсичайки склона му, за да не изгубим височина, вместо да следваме пътеката към х. „Грънчар“, от която после да се отклоним по друга пътека към върха. В началото малко се дърпах от идеята да продължим с тоя freepush, но наистина изглеждаше по-логичното решение и точно така се оказа. Заобикалянето на върха ни отне още час, докато най-сетне достигнахме северния му склон, където бе пътеката със зелената маркировка. 16:00 ч.

Гледайки пътеката и клековия пояс, към който отиваше, не ми беше трудно да си представя края й насред нищото. Направих плах опит да предложа връщане по обратния маршрут, колкото и да е скучен за спускане, но никой не прегърна идеята. То и аз не си вярвах много, че искам точно това. Сложихме наколенките, изядохме си последните запаси храна (поне аз) и поехме надолу.

 

Първо се спуснахме право по склона, след това избутахме по следащото възвишение и билото се изравни. Пътеката от ясно изразена се превърна в леко смачкана трева тук-там между рехавите клекове. После отново заприлича на пътека, минавайки над едни скали. Маркировка имаше, и то начесто. И пътека имаше, макар че на равното бе трудно да се кара във високата трева и буците под нея. Очаквахме наклонът да е по-сериозен, но не би.

След първия един километър клековете изведнъж се сгъстиха и пътеката, която тъкмо се бе провряла между едни, взе, че свърши. Ей така, изведнъж. Спряхме. Един се върна назад, друг пое напред, трети настрани. Маркировката сякаш потъна вдън земя.  Малко по-надолу се виждаше полянка. Пътека не се забелязваше, но ако имаше маркировка, трябваше да е там някъде. Намерихме пролука и се провряхме. След това дори се караше малко.

На полянката имахме късмет – маркировката бе открито отново. Тук вече бе нанесена дори по отсечената част на клековете, клоните им бяха намацани през 20 м, виждаше се и къде е рязано. Значи все пак можеше да се мине. Карането обаче приключи. Започна провирането – къде с навеждане, къде с пренасяне, а на места и с доста груба сила. Всеки водеше собствен диалог с гъстата растителност около себе си и в повечето случаи тонът не бе приятелски, а използваните думи не се срещат в учебниците по български език и литература. Все пак трябва да отбележа, че това бе само началото…

Преминаването през клека бе толкова монотонно и тягостно, че отделните му части напълно се сливат в съзнанието ми и не мога да го преразкажа с пълни подробности. Помня само някои основни неща. Висотомерът на GPS-а ми се бе заковал на ниво 2200 м и упорито отказваше да промени показанията си. Не стига, че се мъчехме в някаква джунгла от клонки и коренища, заплитащи се в байковете ни, ами и продължавахме да си стоим на едно ниво. Това било ли беше или плато?! По някое време излязохме на една полянка. Тревата вече не бе зелена, а златиста – не зарази сезона, а заради снишаващото се слънце. Лесно намерихме продължението на пътеката, в първия момент дори изглеждаше, че става по-проходима, но точно тогава дойде най-лошото. Клековете се смесиха с някакви треви и широколистни храсталаци, а това, по което стъпвахме, вече не бе майката земя, а дебели коренища, окастрени колкото да не е без хич. И не стига това, ами имаше и участъци нагоре. И прескачане на напречни клони. Пропадане в дупки. Заплитане на колелата. Псуване. Дърпане. Влачене. Носене. Блузата ми бе залепнала за тялото, но не го усещах. Денят си отиваше безвъзвратно и не мислех за нищо друго, освен да се измъкнем по-бързо от проклетата високопланинска джунгла. Бях като в треска, движех се почти автоматизирано, без странични мисли. Правиш две крачки, изтръгваш колелото от хватката на клека до теб и го повдигаш, за да прескочиш изпречилите се корени на ниво над коляното ти. Повтаряш упражнението. И пак. И пак…

За колко прочетохте горните два абзаца? Две минути? На нас те ни струваха почти два часа. Два ужасно дълги и трудни часа. Най-накрая пътеката достигна горския пояс и в рамките на 200-300 м се оправи до състояние, в което бе съвсем приятна за каране. Спряхме, за да си отдъхнем. Митака започна нещо да ни се извинява, че ни е довел на такава пътека, ние великодушно му опростихме всички грехове…

Започнахме бързо да сваляме височина. За жалост на много места трябваше да спираме заради някое паднало дърво, но това бе нищо на фона на двата часа в клековете и ни ядосваше само заради факта, че прекъсваше нещо толкова приятно като карането на колело. Каране – днес почти бях забравил тази дума.

Може би бяхме спускали 10-15 минути, когато се озовахме на една поляна с висока трева и папратовидна растителност, обградена от дърветата. Бързо фиксирахме маркировката вляво от нас и поехме натам. Вместо да намерим пътека обаче, се изправихме пред една купчина нападали дървета. Нещо бе вилняло тук. Първоначално продължихме инстинктивно в посоката, където продължаваше мислената линия на пътеката. Преодоляхме 3-4 яки ствола и джунглата нататък взе да става напълно непроходима.

Спиране. Пръсване във всички посоки. „Намерих я!“. Не пътеката, маркировката. Пътеката я нямаше. Стоеше си на сянка под дебелите дънери. А ние с общи усилия преодолявахме дърво след дърво. Само за да изгубим отново маркировката 20-30 м по-нататък. Спиране. Пръсване във всички посоки. „Намерих я!“…

И така няколко пъти. Не мога да ви го опиша, гадно е. Физическото изтощение от това носене с препятствия бе най-малкото зло. Залязващото слънце бе истинският проблем – не беше красиво, защото не можех да го видя – препречваше го гъстата гора, която явно нямаше никакво намерение да стане по-проходима.

След десетки прескочени и заобиколени дървета се изправихме пред нещо като връхче. Минаваше 20:00 ч. Напред имаше скала. Наляво гъста гора върху стръмен склон. Надясно познатата джунгла от разхвърляни дървета, оплетени в клоните на тези, които са устояли на стихията, повалила съседите им. Маркировката бе на дървото зад нас, но напред я нямаше. Първоначално тръгнах наляво, където някой бе боядисал дърветата с ярка оранжева боя. Едва след няколко минути, когато свалих очилата, осъзнах, че това не е никаква боя, а са последните слънчеви лъчи, процеждащи се между клоните на дърветата и отпечатани върху стволовете и скалите до мен.  Започнах да разсъждавам на глас, че може би трябва да оставим колелата. Другарите ми разсъждаваха с какво би ни помогнало това. С нищо. Не знаехме накъде продължава пътеката. Не можехме да рискуваме да слезем надясно, където беше пътят ни от сутринта, защото помнехме ясно какви скали бяха надвиснали над него. До залеза оставаха може би 15-20 минути. След това в ниските части щеше да има още половин-един час здрач, но в гората щеше да е мрак.

Митака пое пеша нагоре към върха, покрай скалите. Аз и Марто решихме да го подсечем отдясно. Тогава я видях. Табелата с надпис „Резерват Ибър“ бе закована на едно повалено дърво.Продължихме още малко, за да се уверим, че е в тази посока. След това се върнахме при останалите и за пореден път нарамихме колелата. За наша изненада не се натъкнахме на поредната порция паднали дървета. Вместо това пред нас се откри склон надолу, по който пътеката си проправяше път между храсталаците с два коловоза. Някога дотук се е стигало с джипове!

Спасението дойде наистина в последния възможен момент. С излизането от високата иглолистна гора навън стана с половин час по-светло и може би имахме шанс да се приберем до колите на здрачаване. За целта трябваше да хванем една пряка пътека с жълта маркировка, която да ни изведе до „грозния“ черен път от сутринта. Мястото, където нашата пътека се засичаше с „жълтата“, представляваше обширна поляна с един ловджийски заслон. Наляво бе пътя за хижа „Венетица“, която определено нямаше да посетим точно днес (каквито бяха първоначалните планове за маршрута). Поехме надясно. В началото пътеката бе широка и изгладена от свличането на трупи, но след 200 м продължи наляво в гората, заобиколена от храсталаци, които изобщо не ни харесаха. Не, в тази черна дупка не желаехме да влизаме!

Върнахме се до заслона. Жълтата пътека имаше обходен вариант по черен път. Поехме по него надолу. Бяха минавали камиони, какво по-хубаво от това! На едно място вдясно имаше път, в обратна посока на нашия. Изровен и неприветлив. Спрях и го пропуснах, но след 300 м Иво и Владо извикаха да спрем. GPS-ът на Иво, снабден с офроуд картата на България, показваше, че именно онзи път излиза на сутрешния. Върнахме се и поехме по него, но наклонът беше нагоре, а настилката твърде лоша. Марто предложи да го зарежем и да следваме другия, хубавия път. Щом по него минаваха камиони и го утъпкваха добре, значи стигаше до цивилизация. Справка с картата показа, че той трябва да ни изведе на друг път с червена маркировка от х. „Венетица“ до „Водопада“ – същият, по който трябваше да се приберем според първоначалния план. Ако можеше да се вярва на нарисуваното, щяхме дори да си спестим едно изкачване след хижата, т.е. оттук нататък бяхме само надолу.

Започнахме да отмятаме серпентина след серпентина. Ако беше светло, кефът щеше да е голям, но сега карахме внимателно, защото видимостта бе силно намаляла. А когато най-сетне достигнахме червената маркировка, и последната светлина отстъпи място на мрака.

До този момент никой не бе повдигал въпроса за челниците. Оказа се, че имаме само два! Групирахме се така, че да можем да се движим с оскъдната светлина. Аз карах вдясно, Марто бе леко пред мен, Митака веднага след него – така снопът светлина от каската ми осветяваше и техния път. Зад нас Иво и Владо прилагаха подобна схема на придвижване.

Не бяхме минали и половин километър, когато се изправихме пред разклон. Табелите с червената маркировка недвусмислено сочеха надясно и нагоре. Сигурно ще е само за малко… 15 минути по-късно все още бутахме по черен път, маркировката мистериозно бе изчезнала, а GPS-ите показваха, че описваме някаква доста странна крива и още малко остава да се завъртим в кръг. Май не бяхме на прав път…

Върхахме се. При спускането Марто успя да падне, което ни накара да бъдем още по-предпазливи. Малко преди споменатия по-горе разклон видях накъде продължава червената маркировка. Табелата бе скрита между едни клони и сочеше към някаква джунгла от храсти. Не, благодаря!

Продължихме по другия път. Може би щеше да ни изведе в Долна Баня, може би в Костенец – нямаше значение, стига да е населено място. Аз лично продължавах да вярвам, че трябва да ни изведе и при колите.

Започна спускане, което продължи безкрайно. Кретахме с 15-20 км/ч, пусках спирачките само когато трябваше да мина през някой коловоз или по-коварни камъни, осветени в последния момент от челника ми. Първоначално пътят бе почвен и тук-таме песъчлив, по едно време обаче процентът на чакъла и камъните започна да се увеличава. За щастие тук бяха по-стабилни и утъпкани, отколкото сутринта. Наклонът също. Появиха се серпентини. Приближавахме някакви светлинки и все по ясно разбирахме, че това е мястото, където са колите ни. Настроението взе да се повишава, който пръв забележеше препятствие по пътя, съобщаваше за него с подходящата доза „паника“ – пясъък!, коловоз вляво!, камънии!

В 23:00 ч финиширахме на паркинга. 46 км. 2000 м денивелация. Край! И този път дивото ни ухапа, но без да ни откъсне ръката.

Обещавам в скоро време да не припарвам до района над Костенец!

Още снимки към статията можете да видите в тази галерия.

Leave a Reply

XHTML: You can use these tags: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>