Перпендикулярна 3

4 юли. Преглеждам форума и виждам, че did, един от главните виновници за  преживяването, описано в следващите редове, ми напомня, че очаква статията. Кога пък се изниза цял месец? Вярно съм за порицание!

Снимки: Владо (outfaced), Марина (Quiz), Митко (4getcredo), Сашо (SpoileR) и Любо

Точно на 4 юни около 70 души задръстихме площада на с. Гълъбово. Това е едно място на края на света. Или по-точно на края на пътя. След него вече няма нищо освен пътеки и черни пътища. А до него се стига по криволичещи планински шосета, за които не съм и предполагал, че съществуват. Въпреки че до Гълъбово води пътче, широко 2-3 метра, останах доста изненадан от размерите на селото. Центърът му обаче отесня, когато „скромната“ групичка колоездачи започна да се събира. То бяха прегръдки, то бяха ръкостискания, а някои дори започнаха с наздравиците – все пак си беше обедно време!

 

Някои членове на клуб „Крива спица“ изпъкваха не само с оранжевите си екипи, но и с организаторските си функции, благодарение на което цялото това множество от хора се сдобиха с номерца и имена за велосипедите и багажа, попълниха декларациите, получиха инструкции, предадоха багажа, паркираха колите в двора на училището и се приготвиха за… спускане. Айде стига бе! Това па никога не е било!

 

Пътеката, която ни отведе до коритото на р. Арда, бе доста технична и разнообразна и поради това много хубава. Камъни, корени и доооста серпентини – някои трудни участъци бяха точно на границата на възможностите ми и точно заради това кефът бе максимален. Оказа се обаче, че да започнеш с подобно спускане не е шега работа. В първите няколкостотин метра сърцето ми бая се разтупка от внезапния и неочакван прилив на адреналин, краката ми се разтрепериха, а нещата започнаха да се случват малко като на филм. Добре, че дойде първата почивка, за да се окопитя и отпусна – не че преди това се чувствах зле, де. Малко преди реката спряхме за втори път, лягайки под шарената сянка до една поляна. Ама че блаженство! Оттук пътеката продължи вече не само надолу, особено когато видяхме вировете на Арда вдясно от нас. Още има-няма километър и достигнахме преломната точка за деня – Дяволския мост.

 

Това съоръжение, построено по турско време,  се оглежда във водите на широк вир, където половината от голямата ни група се топна с най-голямо удоволствие, докато други избрахме сянката на големия навес, изграден на брега. Както казах, мястото бе преломно поне поради две причини. Първо, следваше изкачване. За щастие, доста леко и кратко – само 3 км до първия бивак. Второ, това бе началото на разходката ни назад във времето. Казват, че подобни начинания били невъзможни, но има места в Родопите, където ти се случва точно това. А в следващите дни ние преминахме през много такива.

Всъщност първото подобно кътче бе именно поляната за първия ни бивак – в съседство с една изоставена махала на с. Дядовци. Разходката между рушащите се каменни къщи бе интересна, но и малко тъжна. Някои от постройките бяха доста големи – явно в тях навремето са живеели цели фамилии, но сега безмилостно западаха и някой ден вероятно ще се слеят напълно с почвата и камъните, от които някога са били съградени. Още по-интересно е това, че малко по-нагоре в другата махала все още живееха хора, чуваше се кучешки лай, натам отиваше хубав черен път. Този контраст се повтаряше многократно и през следващите дни. Хем си в средата на нищото, където би било чудо да срещнеш жив човек, хем си на 3-4 часа път от „цивилизацията“. А в някои от тези места дори живееха по един-двама души – в каменни къщи, до които водят само пътеки или черен път, отдалечени на по 1-2 часа от най-близкото населено място…

И така, в нощта на 4 срещу 5 юни обезлюдената махала на с. Дядовци за кратко се върна към живота, а ние към миналото…


На следващия ден пък се върнахме към карането, спускайки се обратно до Дяволския мост. На главите ни вече стояха красиво-закачливи кърпи, подарени от организаторите, на които пишеше красноречиво: велобудала! Този път нямаше нито време, нито условия за къпане в реката, но беше сигурно, че ще се къпем в пот, изкачвайки предстоящите баири. Катеренето започна по пътека  (ту с каране, ту с бутане), която на места е била някога черен път, но не и сега. По-нагоре все пак започна да се разширява и след няколкостотин метра вече карахме по горски път с приятен наклон, който ни отведе високо над долината на р. Арда.

Там пътят се изравни, стана изключително живописен и започнаха да се редуват една след друга махалите на с. Латинка. Някои от тях бяха напълно изоставени и рушащи се, други, макар и не по-малко архаични, все още приютяваха обитатели, макар да не ги видяхме на живо. Тези единични и престарели селищни образувания в комбинация с виещата се река вдясно от нас по никакъв начин не ни помагаха да се движим бързо. То бяха снимки, то бяха почивки, в една малко по-запазена къща (имаше и електромер!) дори влязохме да разгледаме…

След това започна спускане по същия този хубав черен път,  като някои завои бяха изключително коварни, защото от тях се разкриваха гледки, които не бяха за изпускане. За капак карането надолу приключи при ловната хижа „Мала Арда“, към която имаше работеща кръчма. Сами можете да си представите каква масова деморализация настъпи при наличието на бира, пържени картофи и кюфтета!

Час и половина по-късно някак потеглих нагоре по асфалта с натежали от дългата почивка крака. Всякакви сили изведнъж се бяха изпарили и добре, че слънцето бе закрито от облаци, та не се наложи това мъчение да е съпроводено от типичните следобедни горещини. Минахме покрай поредното село на края на света, зърнахме водите на яз. Кърджали, а от дясната ни страна през цялото време се извисяваше вр. Бездивен – най-високият в тази част на планината.

 

След няколко километра асфалтовият път свърши при с. Русалско, но не и изкачването. То продължи по черен път, който ни изведе на обширна билна поляна, откъдето започнахме да следваме пътека през гората. Макар че тя започна с леко спускане, с излизането от гората стана доста по-технична, редувайки кратки участъци нагоре и надолу, провирайки се между разноцветни треви и ниски храсталаци. И така докато не стигнахме едно старо турско гробище – може би най-голямото, което съм виждал до момента.

Оттам продължихме отново по черен път и отново нагоре, докато най-сетне достигнахме мястото, където надясно се отделяше тясна пътечка в гората. До този момент мислех, че оттук вече сме само надолу, но смехът на няколко души от „Крива спица“, налягали на припек в тревата, ме накара да бъда подозрителен. Пътеката тръгна леко надолу, после леко нагоре, след това малко по-стръмно надолу, но и малко по-стръмно нагоре – аха, това било спускането значи! В интерес на истината на местата, където наклонът бе надолу, пътеката бе страхотна и доста „нервна“ на места заради страничния наклон, от който имах чувството, че всеки момент ще се сурна в дерето или ще спра челно в някое от ограждащите я борчета. За щастие нищо подобно не се случи.

Когато най-накрая излязохме от гората, стана ясно, че сме близо до с. Безводно – крайната точка за деня. Преди това минахме покрай една отдалечена негова махала, състояща се от 2-3 къщи – в едната май живееше и човек. Поредното място за деня, разкриващо невероятна панорама към полуголите ридове на Източните Родопи и към разхвърляните под нас къщи на селото, много от които каменни и вече необитаеми. Като си спомня за тази махала, се чудя дали някой от брокерите на недвижими имоти, рекламиращи апартаменти и къщи с „хубав изглед от прозореца“, е виждал истински такъв… Следваше приятно спускане  между избуялите треви на пожълтелите от следобедното слънце поляни, докато не влетяхме на площада в селото, където двете чешми се бяха превърнали в обществена баня за финиширалите преди нас. Баби на по 70 години пристъпваха плахо и притеснено от едната към другата, чудейки се как да си налеят вода измежду  няколко голи мъже и още толкова полуоблечени. Жителите на с. Безводно вероятно вече напълно са свикнали с присъствието и привичките на планинските колоездачи – след две Рудопии и една Перпендикулярна вселена…

Вечерта ми изглеждаше странно позната. Същата поляна, същата твърда камениста почва, изкривяваща колчетата за палатките, същия тип хора, насядали на групички около ракии, бири и мезета…Само дето не беше Рудопия, а Перпендикулярна. И ако преди две години на следващия ден ни очакваха 80 км жега с много асфалт, сега трябваше да се подготвим за нещо много по-различно. Малцина знаеха какво точно!


20 километра. Това бе дистанцията, с която трябваше да се преборим през третия ден. Аз до последно не можех да си представя какъв трябва да е този терен, че да го минаваме цял ден… В късния следобед, докато кретах със сетни сили по един не много стръмен черен път, вече имах отговор на въпроса си!

Денят започна с едно брутално бутане по склона на вр. Чиляка. Както ни бяха предупредили организаторите, това бе една чудесна пътека, по която ние се движехме в абсолютно погрешна посока. Когато понабрахме височина, което отне може би час и половина, продължихме с подсичане на върха, тъй като изкачването му бе предвидено да стане пеша и от друго място. Пътеката, по която карахме, бе тясна, технична, проправена в склона между треви и храсталаци. Балансирането и борбата да се задържа на нея доставяха голямо удоволствие, но и дърпаха от енергийните ми запаси. Затова пък се оказа, че по пътя ни има доста „спирки“.

 

Първата такава бе една скала вляво от нас, където дъхът на човек наистина може да спре пред величието и простора на Родопите. Под нас планината бе прорязана от речна долина, над която се извисяваха полуголи върхове и я заграждаха почти отвсякъде. Точно под скалата се виеше тясна пътечка, водеща до някаква градина или нещо подобно. Май продължаваше и към 2-3 самотни къщи по-нататък, където по данни отпреди 2 години все още живееше един човек. Нямаше как да не проследя с поглед и рида, по който се бяхме изкачили от Рибен дол до Безводно по време на Рудопията. Ама какво ли ви описвам… това са неща, които се усещат със сетивата, а не се предават с технически средства.

 

Продължихме по пътеката и малко по-нататък дойде моментът да оставим байковете и да се изкачим пеша до вр. Чиляка. В ранната следобедна жега това ми се стори доста трудна задача, но и с нея се справихме.

Третата спирка я пропуснах. Беше само 200 м по-нататък, но изискваше отклоняване от пътеката, при  това спускането току що бе започнало… не, благодаря! Всъщност може и да съм изпуснал, но горската пътека с наклон надолу вече бе задействала други контролни центрове в мозъка ми. Тази част от пътеката бе с доста шума и като цяло не много ясно изразена, но маркировката на „Крива спица“ и следите от преждепреминавшите помагаха да я следваме. Тук дори отчетох и първото си падане. Малко надолу, малко нагоре, пак надолу и… стигнахме до понижение между два хълма, където се изправихме почти пред стена. Беше малко обезкуражаващо при този следобеден пек да се провираме между скални отломъци, но за щастие след 20-30 метра пътеката се „прибра“ отново в гората.

 

Следвахме билото още малко, след което, пред един от по-високите върхове, маркировката кривна и започна да го подсича отдясно. Което си беше добра новина, защото аз вече се чудех как ще го боря тоя склон пред нас. Продължихме нагоре-надолу, пътеката на много места бе тясна и със страничен наклон, а аз си търсех белята и добре, че като я намерих, имаше един храст от дясната ми страна – прегръдката му не бе от най-нежните, но със сигурност е за предпочитане пред падане директно в дерето 2 метра по-надолу. Бях се оплел и в храста, и в колелото, та трябваше спътниците ми да се върнат, за да ме измъкнат.

 

През по-голямата част от този ден непрекъснато си задавах въпроса откъде са се пръкнали тези пътеки и как, по дяволите, са успели да ги открият другарите от „Крива спица“. Чудех се на кого друг, освен на нас, би му притрябвало да броди по тези места. След още едно стръмно изкачване, последвано от вълнуващо спускане, си отговорих донякъде и на този въпрос – срещнахме човек, водещ два коня – вероятно идваше от близкото село Планинско. Впоследствие разбрахме, че същият този е видял мечка, а някои от „нашите“ бяха снимали следата й на пътеката. Много се радвам, че това го научих чак в лагера!

 

Накрая пътеката се вля в един черен път и по него скоро излязохме на пътя Белица – Загражден, по който след още 2-3 км возене достигнахме разклона за с. Рибен дол, където опънахме палатките си за последната нощ. Този трети ден си беше доста смазващ, но въпреки това повечето участници оползотвориха вечерта като за последно.


Четвъртият започна с групова снимка на всички участници –  оказа се, че никой не е успял да се изгуби през изминалите дни, нямаше и изядени от мечката. „16 км преобладаващо спускане! С изкачване на няколко Перпендикулярни върха за разнообразие… Последните 6 км ни свличат по интересна пътечка до река Давидковска Арда.“ Това е извадка от описанието на „Крива спица“, което аз имах разпечатано, но забравих да прочета и доверявайки се на разни случайни слухове между палатките, останах с впечатление, че цял ден ще караме по черни пътища и оставих наколенките в сака. Груба грешка!

Първите няколко километра наистина следвахме черен път по билото. И върховете наистина бяха перпендикулярни! Спускаш се стръмно надолу, използваш инерцията докъдето можеш и след това… бутане, какво друго! При спусканията коловозите на черния път бяха пълни с чакъл, за което did ни беше предупредил, но първите няколко не се оказаха много страшни. Последното такова свличане обаче си беше ужасно, а след него се изправихме пред изкачване, по което някои се чудеха как е възможно да мине МПС. Ясно е как минахме ние…

Малко след това пътят свърши при една полянка, откъдето започваше въпросната пътека към Давидковска Арда. Тя се оказа изцяло в досегашния стил – технична, тясна, със страничен наклон, на много места с пързалящи камъчета. Невероятен кеф, макар да се чувствах малко некомфортно без наколенките. И точно когато вече бях забравил за отсъствието им, прецених грешно една ситуация и се „човкирах“ на една скаличка. Добре, че паднах върху колелото на човека пред мен (за което му се извинявам) и по някаква случайност извадих късмет, защото само жулнах коляното и малкия пръст на ръката си – можеше да е доста по-сериозно. Надолу имаше още няколко трудни участъка, но към тях подходих по-внимателно, оставяйки други да се изявяват (например Борис, който също направи едно кълбо в дерето, за щастие без сериозни последствия).

Спускането бе зареждащо и ободряващо, но когато пресякохме р. Давидковска Арда и се изправихме пред оставащите километри изкачване под безмилостните лъчи на следобедното слънце, почти нямаше нещо, което да ни повдигне духа. Земята се бе напекла като скара, а ние цвърчахме в ролята на кебапчета, драпайки нагоре по баира и спирайки под всяка по-голяма сянка. Да се чуди човек откъде при тези условия в главата на Асенчо почнаха да се раждат дори стихове! Ако имаше нещо хубаво в цялата работа, това бе наклонът на пътя. Съвсем лек, дет се вика – да беше сутрин, щяхме направо да се спускаме по него. Само че беше пладне. Черният път ни отведе до с. Сливка, откъдето продължихме по асфалт и стана още по-трудно – не само, че наклонът се увеличи, ами и настилката връщаше допълнителна топлина. От друга страна, мисълта за скорошното избавление от мъките се избистряше все повече с всеки изминат метър.

 

Когато най-после превалихме билото и пътят смени посоката на наклона си, нямах желание за нищо повече от това да се спусна кротко по асфалта до с. Гълъбово и да сваля колоездачните обувки от подбитите си крака. Което и направихме. Едва ли има смисъл да ви разказвам за сбогуването, за ужасното преяждане в една кръчма по пътя и за други такива подразбиращи се неща.

Ще ви кажа обаче, че още на следващия ден абстиненцията започна. И ме държа поне няколко дни –  не ме свърташе пред компютъра, мислите ми обикаляха отново по скритите планински пътеки в онзи отдалечен район и всякакви споделени снимки и мнения от други участници във форума само засилваха  „болестното състояние“.

Големите благодарности към велоклуб „Крива спица“ не мога да ги спестя. Не мога дори да ги изразя подобаващо, но се надявам, че усещат какво са оставили да тлее в умовете и сърцата на тези 70 души. Мога само да гадая колко време и труд са били отделени, за да ги има тези 4 дни. Дори само проучването на подобен маршрут е повече от предизвикателство, какво остава за маркирането и прочистването му и организирането на масов преход с велосипеди по него. За незапознатите само ще поясня, че „Перпендикулярна Вселена“ е приятелско каране, за което участниците получават покана от организаторите или от участник, който гарантира за препоръчаните от него хора. Това донякъде помага да се получи група със сходни възможности и добра организация, но при такава многочисленост най-важното нещо си остава добрата предварителна подготовка от страна на организаторите. Умишлено няма да навлизам в повече подробности, защото биха отнели редове колкото написаните дотук – просто във всеки един момент се усещаше, че някой от организаторите се е погрижил за каквото трябва. Показателно е, че дори когато ни дадоха картбланш да им търсим кусури, които да оправят за следващи подобни мероприятия, никой не успя да се сети за нещо съществено. Браво „Крива спица“! Бъдете сигурни, че треската ще ни държи до следващата година!

Както казах, маршрутът е маркиран с жълти триъгълници, но е желателно да имате и GPS апарат, за който можете да изтеглите следа, предоставена от „Крива спица“:
Перпендикулярна3 – gdb
Перпендикулярна3 – gpx

Още стотици снимки и мнения на участниците можете да видите в тази тема от форума:
http://www.mtb-bg.com/forum/viewtopic.php?f=5&t=55666 ,
както и в сайта на „Крива спица“.

Беше различно от всичко, което бях карал до момента. Дори ми е трудно да кажа защо. Може би заради това, че реално през втория и третия ден карахме без прекъсване по пътеки около 30 км. Може би заради характерния облик на района, заради чувството за граничност между минало и настояще, между „цивилизация“ и пущинак. Може би заради факта, че натоварването бе така добре разпределено, че в края на втория и третия ден аха-аха да грохна, и стигахме до мястото за лагера. А най-вероятно и заради чудесната компания на стари и нови приятели, с някои от които, за съжаление, се виждаме веднъж-дваж годишно. Каквото и да е, магията е някъде там, а магьосниците от „Крива спица“за пореден път доказаха, че знаят как да я прилагат върху други хора.

 

Leave a Reply

XHTML: You can use these tags: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>