За разлика от други рилски карания, това не бе планирано твърде отрано – може би някъде около началото на годината, когато не е необичайно да разглеждам картата на Рила и да свързвам мислено хижите чрез цветните пунктири, обозначаващи маркираните пътеки. Маршрутът бе предимно смесица от пътеки и пътища, по които бях карал (често в обратната посока), но имаше и един ключов участък от х. „Рибни езера“ до х. „Грънчар“, за който само бях слушал. И чутото плашеше със сериозни предизвикателства, едва ли не с адски мъки в района на вр. Канарата и Канарски преслап. По една случайност през юли 2008 година се запознахме и с тази част от Рила, макар че пробвахме да заобиколим проблемния участък около Канарата – убедихме се, че лесен вариант няма и решихме, че следващия път ще се придържаме към по-използваната пътека (през Канарски преслап), за да видим какво е положението там.
Дружината, която се събра за това каране, бе многочислена и колоритна. На първо място, имахме дама в компанията! Ева (за четящите форума, позната под името kikon), заслужи искреното ни възхищение задето се справи с това, което й поднесохме! Тя не се уплаши от купищата камъни, които се изредиха под гумите ни при спусканията, нито се прекърши от душманските моменти с бутане и носене, които при тази надмоска височина (у нас) са си изцяло в реда на нещата. За Борис не е нужно да споменавам – той вече е заклет почитател на всякакви издевателства. Пенч също бе на линия, както и цели трима Митковци! За да ги различаваме, ще използвам следните агентурни имена: Пасков, Митака (наричан още Адаша, който се присъедини на втория ден и си тръгна малко по-рано на третия, имаше си някаква свръзка и допълнителна мисия) и Митко (известен още като Митко от Пазарджик). Иначе казано, получи се една великолепна седморка! Всяка прилика с други лица, събития и най-вече произведения на филмовото изкуство е напълно случайна. Всъщност можехме да сме още повече, ако някои хора не бяха заети с други ангажименти, тъй като аз смело рекламирах това каране сред приятели месеци наред като едно от най-лесните и приятни преживявания на две колела във „високата Рила“, които мога да си представя. Е, оказа се, че обещанията ми в някаква степен можеха да се мерят с тези на политик преди избори, но вярвам, че моят „електорат“ остана доволен от прехода и би ме избрал отново…
За първия ден не бе предвидено нищо повече от 27 км каране нагоре, включително и 3-4 км бутане и носене по пътеката към Рибни езера. За този етап Борис бе казал: „Това ще е ужасно! Та ние това го спускахме няколко часа!“. Вярно е, че спускането се бе проточило доста, но пък обективните данни сочеха, че не би трябвало да умрем още на първия ден. Решихме да оставим колите в местността Елешница по пътя за Рилския манастир. Срещата ни с Митко, който идваше от Пазарджик (последно напомняне за кой от тримата става дума!), бе около 9 ч в Рила, а в 10:00 вече бяхме готови да дадем официален старт. Все още бе прохладно и бяхме свежи, така че първите няколко километра по шосето до манастира ги взехме с темпо, което искрено ме учуди.
След това обаче дойде ред на още 7-8 км асфалт до Кирилова поляна – тук наклонът бе по-стръмен, а и еднообразната настилка в комбинация с тежките раници взе да ни тормози физически и психически. Затова по средата направихме кратка почивка, а като стигнахме „поляната“, бързо си намерихме място в една от кръчмите, за да се подготвим подобаващо за останалата част от изкачването.
Тя бе предимно по черен път с макадамово покритие. Няколко километра в долината на река Рилска, която в началото е оградена от отвесни скали и стръмни склонове, до които се издига звука от бушуващите между тях води, за да се разшири после в местността Тиха рила, където реката се провира лъкатушещо по равните поляни , носейки успокоение за душата. При нас, разбира се, нещата не бяха толкова поетични. Наклонът на пътя бе съвсем поносим, дори приятен, но настилката от трошени камъни определено не щадеше силите ни, а и денят бе достигнал най-горещата си част, така че дори и в прохладата на планината нямаше пълно спасение. Както обикновено, започнахме да редуваме бутане и носене – всеки според желанията и потребностите си. Така лека-полека набрахме височина и достигнахме края на пътя, който обслужва някакви хидросъоръжения.
Оттам нагоре мегдан за каране нямаше. Пътеката до Рибните езера не е най-стръмната, но е една от най-неравните, които можете да си представите, така че в продължение на час и нещо трябваше да се борим с камъни, клекове, прагове и улеи. Не че ни е за пръв път, но това не правеше нещата по-лесни. Така с пуфкане и пафкане към 17 ч достигнахме крайната цел за деня – хижа „Рибни езера“. Дотук добре, но на следващия ден ни очакваха същинските предизвикателства…
На практика никой не знаеше какво да очакваме от изкачването покрай връх Канарата. Някои ни предупреждаваха да се приготвим едва ли не за скално катарене, за прагове с височина метър и повече, за участъци, където едно колело ще трябва да се пренася от двама души. Други казваха, че пътеката не е чак толкова трудно проходима. Програмата ни предвиждаше доста време за нея, за да имаме известен аванс, тъй като се бяхме уговорили с Митака да се чакаме по средата на пътя към хижа „Грънчар“, където той щеше да дойде откъм курорта Семково. При хижа „Рибни езера“ нямаше покритие за мобилни телефони, така че каквото се бяхме разбрали с него предварително за часа и мястото на срещата, трябваше да се постараем да го спазим.
Първата част от бутането бе до Канарски преслап по пътека, правеща десетки серпентини, за да ни изведе от циркуса на Рибните езера. Преживяването бе типично за високите части на Рила – буташ, пъшкаш, съзерцаваш бистрите води на езерата и си мислиш колко хубаво би било спускането по тази пътека! Тъй като и за нея бяхме събрали противоречиви мнения, ще добавя и моето – участъкът от Канарски преслап до Рибни езера като цяло е караем, но много техничен – ако обичате трудните терени и имате нужните умения и смелост, би трябвало да ви хареса. Пътеката не е много широка, осеяна е с камъни, на много места прилича на улей, на други минава през сипеи, от едната ви страна винаги има доста стръмен склон, но за мен най-сложни биха били серпентините, някои от които определено ми се сториха невъзможни за преминаване без слизане.
Когато достигнахме премката, отделяща циркуса на Рибните езера от този на Канарското езеро, отправихме последен поглед назад към хижата, починахме малко и поехме към подножието на връх Канарата. Мъките не дойдоха отведнъж, тъкмо обратното. Планината първо ни подлъга с приятен техничен участък надолу, после започнаха да се редуват кратки изкачвания и слизания, а камъните взеха да стават все повече и по-големи, докато в един момент се оказахме в средата на море от канари, през което минаваше пътеката. Пристъпвахме нагоре тежко и бавно, някои бяха нарамили колелата си на гръб, други предпочитахме да бутаме и само на отделни места да ги носим на рамо, но във всички случаи напредвахме трудно. И все пак, макар че изгубихме повече време, отколкото бяхме планирали, за мен пътеката не се оказа толкова страшна, колкото ни я описваха. А с оглед на описания в другата статия вариант смятам, че минаването през Канарски преслап е по-лесното (и в двете посоки). Във всички случаи обаче, и при двете си минавания покрай вр. Канарата се разделих с доста пот и калории, така че ще го помня дълго!
Оттам до хижа „Грънчар“ пътеката бе добре позната за мен и Борис, защото бяхме карали по нея само преди месец и половина. Сега обаче посоката бе обратна, което на практика променяше всичко, особено по отношение на спусканията, които си бяха съвсем нови. Пътеката описва широка дъга от вр. Канарата до вр. Ковач, след което се спуска по северния му склон и по ръба между циркуса на ез. Грънчар и долината на р. Бели Искър с едноименния язовир в нея. През цялото време се редуват не много дълги изкачвания и спускания, така че като сложихме наколенките за първото спускане след вр. Канарата, си останахме с тях чак до хижа „Грънчар“. При някои от изкачванията дори можеше да се кара, но в повечето случаи се придържахме към бутането.
Второто основно спускане, от вр. Чемерна към местността Горни Куки, направо ми напълни душата. Пътека на практика почти не съществуваше – само един не много стръмен, изровен, песъчливо-каменист склон, по който маркировката бе нанесена на определени камъни, но линиите бяха безбройни и непредвидими, така че ние плъзнахме надолу като буболечки. Всеки си търсеше свои скокчета, улейчета и камъчета, целейки мястото, където пътеката отново се появяваше ясно в тревата. Оттам започваше поредното леко изкачване. Там се включваше и пътеката от Семково, по която очаквахме да дойде Митака.
Ние закъсняхме за срещата, но той закъсня още повече. За наша радост след вр. Канарата намерихме обхват и установихме контакт с него, така че сверихме напредъка си. Когато пристигна при нас, Митака имаше зад гърба си над 1700 м денивелация, така че всички дружно полежахме в тревата, преди да потеглим към последната висока цел за деня – вр. Ковач. От него ни деляха едно леко изкачване, едно раздрусващо спускане и поредното изцеждащо бутане по южния му склон. Превзехме го бавно, защото всички бяхме натрупали умора, а когато повърхността на яз. „Бели Искър“ се показа под нас, бе време за последната голяма почивка.
След това започна най-дългото спускане за деня. Пътеката от северната страна на Ковач е много технична, кара се предимно по камъни, много от които са нестабилни и непредвидими. Няколкото серпентини бяха особено трудни, но и правите участъци между тях не позволяваха нито миг покой. За мен удоволствието беше пълно – някои участъци бяха точно на границата на възможностите ми, така че карането бе предизвикателно, но без да преминава в някакво мъчително изпитание.
Когато достигнахме подножието на върха, нещата значително се промениха – наклонът намаля, пътеката се превърна в почвена ивица, вкопана в тревата и пое към клековия пояс. Там отново имаше технични участъци, но не толкова сложни, както по-нагоре. Затова пък трябваше да внимаваме за опасната близост на клонките до кормилата ни, а на места и да спираме, за да се проврем през някое стеснение в зеления коридор. От лявата ни страна бе язовирът, от дясната ез. Грънчар, а право напред се извисяваше склонът на вр. Овчарец, от който още пазех пресни спомени. Спускането завърши с участъка от седловината Джанка до х. „Грънчар“ – игрива пътека, криеща доста изненади, по която минавах за трети път в рамките на това лято, така че можех да се отпусна и да й се насладя напълно.
След този втори ден очаквахме, че сме оставили всички изпитания зад себе си. Макар че ни предстоеше да завършим с най-дългия етап (около 50 км), по-голямата част от него ми бе позната и не можеше да се сравнява с камънаците, по които се бяхме дундуркали цял ден. Единственият непознат участък бе от хижа „Семково“ до хижа „Македония“, но по карта той изглеждаше ясен и лесен…
Предвид голямото разстояние, което ни очакваше, на сутринта бяхме първи с поръчката си за пържени филии, така че да тръгнем колкото се може по-рано. Поредният топъл слънчев ден ни приканваше да продължим броденето из дебрите на Рила. Маршрутът до х. „Семково“ ми бе добре известен – първо няколко километра скучно и друсаво спускане до местността Нехтеница (но пък с доста красиви панорами), откъдето продължихме по живописен път, следващ воден канал под земята и обслужващ редица хидросъоръжения по протежението си. Този път се движеше с много плавен наклон ту нагоре, ту надолу, и ние напредвахме с чудесно темпо, ободрени от прохладата и спокойствието на планината. От някои открити места можехме да наблюдаваме острия силует на Пирин отсреща.
Пътят свършва под Сухото езеро, до което води кратка, но доста стръмна пътека нагоре, а оттам продължава пътеката към хижа „Семково“. Ако не познавате района, това е най-сигурният начин, за да не се изгубите. Аз обаче бях карал по тези места няколко години наред, бях се и губил, така че знаех и друг вариант. Краят на черния път (има и продължение под формата на пътека, която свършва насред нищото) се намира на не повече от 50 м под пътеката за хижата, която върви успоредно на него по склона. Затова бе излишно да се катерим с мъки до Сухото езеро, където щеше да се наложи и да се провираме по тясна пътека между клековете. Вместо това просто трябваше да се покатерим като козички по стръмния скат над пътя и да излезем на пътеката. Речено-сторено, но не улучихме точното място да го направим (явно спомените ми не бяха достатъчно ясни). Да, пътеката бе точно над нас, на не повече от 50 м, но преодоляването им ни отне поне половин час! Стръмният наклон бе препречен от десетки клони на изсъхнали клекове, които образуваха такава плетеница, че дори за човек без колело щеше да е трудно да премине. Напредвахме буквално метър по метър, подавахме си колелата един на друг под или над клоните, влачехме ги, спъвахме се, хлъзгахме се, но най-накрая успяхме да се промушим през тази високопланинска джунгла и да стъпим на тясната пътечка.
А тя беше-е-е… ОК, може и да не е най-готината пътека, която знам, но в онзи момент буквално ми даде криле! Горска, технична, криволичеща, разнообразна, просто вдъхновяваща! Бях карал по нея 2-3 пъти преди години и бях забравил колко е хубава, а и тогава бях с твърдак, с кьопави вилка, спирачки, гуми. Сега я преоткрих, на моменти ми идеше да крещя от кеф! В началото дори се поувлякох, поради което бях повален на земята от един клек, който докопа кормилото ми, но се разминах без наранявания. Пътеката завършва като стръмен улей, където трябва да се кара по страничния наклон на стените, за да се избегнат множеството камъни и браздата, проправена от водата по дъното му – тук аз заложих на предпазливостта, а други направиха по някое и друго кълбо, но в крайна сметка всички успешно се изтърсихме на един черен път, по който след 200-300 м достигнахме хижа „Семково“.
Ако не сте посещавали Семково, струва си да го направите поне веднъж, някога. Мястото е много красиво, и зиме, и лете. До хижата (през 2008 година тъкмо я ремонтираха) има езерце с патици и водни колела, районът гъмжи от черни пътища и пътеки, а долината на река Динков дол, по която се изкачва пътеката до хижа „Македония“, е една от най-живописните в Рила (лично мнение). Точно към нея се бяхме устремили и ние, но почивката край хижа „Семково“ бе задължителна.
Оттук до хижа „Македония“ не познавах пътеките и пътищата, но по карта имаше два варианта. Първият бе да търсим едни пътища, вървящи предимно по хоризонтал, които да ни отведат до последната стръмнина преди хижа „Македония“ – бях виждал къде излизат и не изглеждаха често използвани, а и не беше сигурно дали няма да се натъкнем на разклонения, които липсват на картата или пък на трудно проходими участъци. Затова този вариант бе отхвърлен (макар че щеше да ни спести поне 300 м денивелация) като по-несигурен, защото по него нямаше маркировка, нито пък имахме достатъчно информация. Другата ни възможност бе да следваме туристическата маркировка, което и направихме.
Започна се с една чудесна горска пътека, макар и малко занемарена, която трябваше да ни свали от хижата в курорта. Не след дълго обаче пътеката се превърна в улей за влачене на дървета, отсечени наоколо – маркировката изчезна и вече не бяхме сигурни дали сме на прав път, газейки в рохкавата почва. Озовахме се при група дървосекачи, но те не можаха да ни помогнат особено. Продължихме по интуиция, следвайки един черен път и скоро се озовахме на познато за мен място в курорта. Там намерихме и табелка, сочеща към хижа „Македония“ – поехме надолу по нещо средно между широка пътека и черен път и за нула време слязохме с още 100-200 м по-ниско, а това означаваше само едно – те щяха да ни бъдат записани в сметката за изкачване след малко. Най-накрая излязохме на една полянка, където се пресичаха няколко черни пътя – място, което бе познато на Митака, тъй като бе минал оттук предния ден. Сред маркираните пътища бе и този за хижа „Македония“, така че се разопаковхаме от защитната екипировка и поехме нагоре по него.
Според картата почти до самата хижа имаше черен път, изкачващ се плавно покрай р. Динков дол. Само последните няколкостотин метра бяха пътека, за която знаехме, че е доста стръмна и само толкоз. В началото пътят бе почти равен и много приятен за каране. Така достигнахме разклон, при който надясно продължаваше широк път нагоре, който би трябвало да достига високия панорамен път, за който вече споменах и който обслужваше същия воден канал, над който се бяхме движели сутринта. Наляво и надолу бе синята маркировка за х.“Македония“ (нашия път), която бе доста нарядко разположена, така че когато стигнахме до едно поточе и го пресякохме, за момент се почудихме дали не сме на грешното място. Продължихме и скоро разбрахме, че това е правилният път, само че той взе да става и по-стръмен. Температурите в следобедните часове също бяха станали по-високи. А умората в телата ни се бе понатрупала и всички тези фактори доведоха до все по-честото повторение на упражнението „бутане“. Намирахме се на пусто и диво място и това ставаше все по-очевидно. По едно време вековната иглолистна гора отстъпи място на пожълтели високопланински ливади, а пътят се превърна в две пътечки (коловози), следващи течението на рекичката в дъното на долината. От двете ни страни се издигаха красиви стръмни склонове – северният (отляво) бе изцяло покрит с гори и клекове, докато по южния те бяха малко по-рехави. Право пред нас краят на долината се издигаше като стена – там горе бе и хижа „Македония“ – най-важната ни цел за този ден.
Преди да достигнем „стената“, пътят се поизравни, което ни позволи да покараме малко и да си поемем дъх. Оказа се, че ще ни трябва, защото достигайки пътеката, всичките ни надежди за лесно превземане на височината се оказаха разбити. Беше очевидно, че туристическият поток по тези места не е особено голям! Пътеката бе тясна, стръмна, неравна и камениста, провираше се между ниска храстовидна растителност и дори бутането по нея бе мъчително. Затова повечето ми другари решиха, че е по-добре да носят велосипедите на гръб, за кой ли път през тези три дни. Разликата с предишните изпитания обаче беше, че това дойде неочаквано и ни застигна точно когато запасите ни от сили бяха чувствително намалели. Друг път обаче нямаше, така че стиснахме зъби, стегнахме мускули и с много пот и мъки издрапахме по стръмния баир до седловината Мечи проход, където се намира хижа „Македония“ – една от любимите ми напоследък.
Там ни посрещна бурен вятър, така че ние веднага се шмугнахме в столовата и се заехме с прехраната си. И без туй нямахме много време – стигането дотук се бе оказало по-трудно от очакваното и макар че до края на деня оставаха още няколко часа, искахме да си оставим достатъчен запас за непредвидени ситуации при спускането.
При хижа „Македония“ си казахме довиждане с Митака, който се отправи по пътеката към хижа „Добърско“ и едноименното село под нея, където „началството“ му щеше да си го прибере с кола. От нашите МПС-та ни деляха още 25 км, предимно черни пътища и пътеки, най-вече в посока надолу. Преди това трябваше да направим едно последно усилие и да изкачим още стотина метра денивелация до премката между Голям Мечи връх и вр. Горна Кадийца – оттам се отделяше зелената маркировка към Илийна река. Двамата с Борис бяхме карали по тази пътека преди година, само че нагоре, и нямахме търпение да я минем и в правилната посока.
От премката първо се спуснахме по черен път до подножието на Голям Мечи връх и Радовишки връх. Пътеката е изсечена по десния склон на дълбокото дере, в което тече Радовичка река и някога е била черен път, но с годините той на практика е изчезнал и е останал само тесен коридор в храстовидната джунгла, избуяла по някогашния друм. Видимостта бе лоша и нямаше как да караме с много висока скорост, въпреки че като цяло пътеката бе равна – във всеки момент обаче можеше да се натъкнем на скрит камък или друга изненада. Освен всичко друго, спускането бе и разнообразно – стартирахме от обширни поляни, после нагазихме в малинажи, след това в други храсталаци, на едно място пътеката се превърна в поточе, след което минахме през поле от папрати, за да стигнем до смесения горски пояс, където теренът постепенно взе да става по-цивилизован и едновремешният черен път взе да придобива все по-ясни очертания.
При един рязък завой надясно имахме две възможности. Маркираната пътека продължаваше право по склона надолу и според картата бе доста стръмна и технична, но най-големият проблем беше, че не знаехме дали не е трудно проходима. Другият вариант бе просто да продължим по пътя, който ми бе добре познат и не криеше никакви рискове. Борис и Пасков избраха трудния, но обещаващ последна доза адреналин горски скат, а аз поведох останалите по „пенсионерския“ маршрут, тъй като вече се бях наситил на пущинаците и свързаното с тях носене и бутане на колелото. Излязохме на пътя покрай Илийна река и продължихме по него надолу до мястото, където се включваше пряката пътека. Скоро оттам се изтърсиха двамата ни спътници и дори не бе нужно Борис да си отваря устата, за да разберем, че са останали доволни от находката си. Той обаче си я отвори и ни заля с въодушевлението си от техничната горска пътека зад гърба му.
Данни за прехода:
GPS следа за Garmin
GPS следа във формат gpx
Моля, обърнете внимание, че в GPS следите са запазени оригиналния брой точки, записани при карането, т.е. не са намалени до 500 т. Това означава, че при някои GPS апарати може да се наложи да разделите следите на няколко по-къси следи с по 500 т. или да намалите софтуерно или по друг начин точките в съществуващите следи до 500, за да не изгубите части от маршрута при зареждането на траковете в паметта на GPS апарата.
Ден първи
– Разстояние: 27 км
– Начална точка: паркинг при заведенията в местността Елешница (870 м н.в.)
– Крайна точка: хижа „Рибни езера“ (2200 м н.в.)
– Денивелация (при изкачване): 1350 м
– Най-висока точка: хижа „Рибни езера“ (2200 м н.в.)
– Време на чистото каране/бутане: 4 часа*
– Време, за което преминахме етапа: 7 часа
Ден втори
– Разстояние: 16,5 км
– Начална точка: хижа „Рибни езера“ (2200 м н.в.)
– Крайна точка: хижа „Грънчар“ (2187 м н.в.)
– Денивелация (при изкачване): 900 м
– Денивелация (при спускане): 780 м
– Най-висока точка: около вр. Ковач (2610 м)
– Време на чистото каране/бутане: 3 часа*
– Време, за което преминахме етапа: 7 часа
Ден трети
– Разстояние: 52,5 км
– Начална точка: хижа „Грънчар“ (2187 м н.в.)
– Крайна точка: паркинг при заведенията в местността Елешница (870 м н.в.)
– Денивелация (при изкачване): 770 м
– Денивелация (при спускане): 2020 м
– Най-висока точка: седловината между Голям Мечи връх и вр. Горна Кадийца/Марков камък (2190 м)
– Време на чистото каране/бутане: 5 часа*
– Време, за което преминахме етапа: 10 часа
* Времето на чистото каране/бутане отразява показанията на велокомпютъра. Следва да се има предвид, че при носене на велосипеда той не отчита правилно или изобщо не засича данни, поради което разминаванията с реалното време за преминаване на етапа могат да са значителни.
Телефони:
хижа „Рибни езера“ – 0887 939316; 0899 103275; 0898 718205
хижа „Гънчар“ – 0889 152225; 07442 2616
хижа „Македония“ – 0887 804306
И накрая нещо много важно: Ако правилно тълкувам разпоредбите в Плана за управление на Национален парк „Рила“, за съжаление излиза, че във всички райони на височина над 2000 м е забранено карането на велосипеди, освен ако няма обозначени за целта пътеки/трасета. Това означава, че карането по този маршрут, както и по останалите високопланински пътеки в Рила, може да ви навлече глоба. Колкото и абсурдна да ми изглежда тази забрана лично на мен, длъжен съм да ви предупредя за нея и изцяло Ваша отговорност е да прецените дали искате да нарушите забраната с риск да си понесете последиците от това.
