Събота, 25 август, 19:24ч.
– Борисе, оставяме колелата! – извиках към свличащия се по склона зад мен приятел с решителен глас, в който обаче се прокрадваха и нотки на страх.
24 часа по-рано
Бях седнал баш в средата на седловината Мечи проход край хижа Македония и се припичах на късното слънце, чиито лъчи все още бяха достатъчно топли, за да стоя само по тениска на височина 2166м. Идилията бе пълна – цял час преди това бях ял боровинки от близките находища, брат ми още бе заврян там някъде между клековете, а Борис изглеждаше като малка точица нагоре по склона на Голям Мечи връх, откъдето смяташе да се спусне след малко. Всеки от трима ни бе намерил собствен начин да оползотвори следобеда, останал свободен след учудващо лекия първи ден, в който се изкачихме от местността Елешница (на пътя за Рилския манастир) по долината на Илийна река до х.Македония, преодолявайки около 1450м денивелация за 25км.
Въпреки че петъчният маршрут бе почти изцяло нагоре, карането бе повече от приятно. След 4км асфалт до подножието на вр.Бричебор, където е водослива на реките Рилска и Илийна, продължихме по черен път докато достигнем зелената маркировка за х.Македония. Макар в момента голяма част от нея да има формата на пътека, тя някога е била черен път и това прави наклона й съвсем поносим на повечето места, така че за наше учудване прибягвахме до бутане по-рядко от очакваното. Този слабо използван от туристите маршрут (за цял ден срещнахме само трима души) плавно ни въведе високо в планината, преминавайки през различните растителни пояси, в някои от които (тези с малините) направихме по-дълги почивки. Илизайки на нивото на клековете и голите склонове, за още по-голямо учудване се натъкнахме на черни пътища в отлично състояние, построени вероятно за обслужване на хидросъоръжения в района. Къде с бутане, къде с каране по тях и с доста спирания за снимки на разкриващата се около нас панорама достигнахме до седловината между върховете Горна кадийца (Марков камък) и Голям Мечи връх, откъдето вече виждахме и хижата. До нея ни очакваше друсаво спускане по макадам и едно последно стръмно изкачване.
В хижата ни посрещнаха двамата хижари и едно македонско девойче (предполагам дъщеря или внучка на някой от тях), с които побъбрихме малко, преди да подхванем следобедните си занимания. И ако се чудите какво още му трябва човек, веднага ще ви кажа: бира, салата, омлет, боб-чорба и овче кисело мляко с боровинки. Както и един здрав сън в планината!
На следващия ден станахме рано, закусихме обилно и към 8:30ч потеглихме обратно към премката, която бяхме изкачили предния ден. Първите няколкостотин метра пътека от хижата до черния път ни отнеха около половин час, след като Борис направи виртуозни кълбета и пльосна в един поток. Каменистият черен път, който бе неприятен дори за спускане, в посока нагоре бе още по-зле, така че през повечето време бутахме байковете.
Когато достигнахме седловината, продължихме по жълтата маркировка, следваща билото на планината, която трябваше да ни отведе до Елешница. Знаех, че този район на Рила е един от най-слабо посещаваните и очаквах пътеката да е доста занемарена, но с голяма изненада открихме, че всъщност по билото върви ясен черен път, който явно се ползва достатъчно често от моторизирани любители на пресечените терени. Нещо повече, на много места си личеше, че това е друм, който е прокарван с подходящи машини и е изсечен в склоновете на голите върхове в тази част на планината. Какво е предназначението му мога само да гадая – може би е дело на военните, може би е имал други задачи, но за нас най-добре беше това, че го има. Хижарят ни бе казал, че по него може да се отиде чак до Стобските пирамиди, но ние трябваше да се оглеждаме за жълтата маркировка надясно, която да ни „свали” при колата в Елешница.
2-3 часа след тръгването ни от х.Македония напредвахме по предварително начертания маршрут учудващо бързо, макар че по някои от върховете пътят се изкачваше доста стръмно и се налагаше да бутаме. Аз бях много радостен, че съм открил толкова караем район в Рила – на практика единственото, което определя каква част от него ще „извърти“ човек, е силата в краката му. А гледката към съседните била и долини бе просто неописуема. На юг от нас погледът пропадаше в долината на р.Благоевградска Бистрица, за да се издигне отново до билото, отвъд което прозираше ръбатия силует на Пирин. В обратната посока пък се извисяваше като стена целия северозападен дял на Рила с внушетелните си върхове – като се започне от Малък и Голям Полич, Калинините върхове, Върла, Додов връх, Мермерите, Злия зъб…
Най-голямого ни изкачване за деня бе по склона на Царев връх. След него продължихме още малко до вр.Ризваница, където направихме поредната почивка за съзерцаване на отвесите, надвиснали над Рилския манастир и сложихме наколенките си. Оттук започваше спускането!
Първоначално маркировката продължаваше по черния път, подсичащ плавно склоновете на върховете. Покритието бе с камъни, при това доста остри и след като спуках първо предната, а след това и задната си гуми в продължение на не повече от половин километър, направо се отказах да карам бързо по него. Когато друмът най-сетне се пооправи и започна да става по-забавен (с повечко почва и по-големи камъни), съзрях ключовия жълт знак върху една крайпътна канара, сочещ недвусмислено надясно.
Пред нас се откри поле от ниски храсталаци, малинажи, цветя и всякаква подобна буйна растителност, а пътеката явно минаваше някъде през всичко това. Къде точно не се знаеше, но на 200-300м имаше голям камък, към който започнахме да си проправяме път, криволичейки в нискорастящата вископланинска „джунгла”. На канарата, разбира се, имаше голям жълт знак, така че продължихме надолу към следващите камъни. В продължение на около километър „пътеката” бе в това състояние. Карахме директно през храсталаците, те ставаха все по-високи, а на едно място плетеницата от малини, треви и хвойна стана толкова гъста, че гумите ни изобщо не достигаха твърда земя, а усещането бе меко и вълнообразно сякаш караш в облаците. Невероятен кеф, но и той свърши, когато достигнахме края на поляната, а маркировка нямаше.
На всичкото отгоре едната ми гума мистериозно спадна със съскане и установих, че е скъсана при вентила. Преди да я оправя обаче трябваше да открием маркировката – разпръснахме се в гората около поляната и за наша радост скоро зърнахме табела на едно дърво, до което се стигаше през гъст малинаж. Оставих брат ми и Борис да я проучват нататък и да похапнат от горските плодове, а аз се заех с поставянето на резервната гума. Представете си какво изпитах, когато я надух и чух отново същия съскащ звук – оказа се, че и тя е с подобен дефект (плюс една изпуснала лепенка), а други гуми с френски вентил нямах… Тук брат ми даде идея, която се оказа работеща и ме спаси от „разпробиване” на отвора в каплата с подръчни средства – взехме една кръгла лепенка и направихме дупка в средата й, след което я нанизахме през вентила и я залепихме около него, затваряйки пролуката в гумата. О, да, спря да съска! Не посмяхме да я надуваме до високо налягане, просто щях да карам по-бавно надолу.
Беше между 15:30 и 16:00ч. Поехме по пътеката, която едва си личеше, но все пак я имаше. Мисълта да се върнем един километър нагоре по склона през всичките шубраци под изгарящото слънце бе направо немислима. Освен това се надявахме, че влизайки в гората, пътеката ще стане по-ясна отколкото по голите склонове. Хубаво, обаче тя влезе и след малко излезе на друга поляна, покрита с познатата растителна плетеница, само че още по-висока (на места колкото човешки бой). Тук изгубихме още десетина минути в търсене на маркировката, но напразно. Накрая брат ми привидя нещо като пътека в средата на поляната, а и логиката сочеше, че трябва да продължим натам. Бяхме минали едва двайсетина метра, когато се натъкнахме на просека, останала от стар черен път, която пресичаше поляната напреки. И маркировката продължаваше по нея. Справка с картата показа, че и там нещата изглеждат по подобен начин, така че яхнахме байковете и тръгнахме надолу по пътеката.
Първите няколкостотин метра бяха обикновен пущинак – тясната чиста ивица минаваше през израснали треви и храстчета, но контурите на пътя си личаха. Постепенно препятствията започнаха да се увеличават – тук паднало дърво, там цели две. Прескачахме, провирахме се, спирахме да търсим продължението на маркировката. По пътя започнаха да се появяват малки борчета, заболи корените си на заравнения терен. Стигнахме място, където цял сноп дръвчета бяха повалени на пътеката. Преминахме ги, само за да се натресем на следващите. Въпреки че наклонът бе надолу, каране нямаше. Очите на четири, за да не изтървем жълтите знаци. Бавно и мъчително си проправяхме път през тази джунгла, понякога едно препятствие отнемаше по 10 минути. Водата ни свърши (само аз имах малък запас, тъй като бях заредил всичките 3л, които се побират в меха ми). По едно време „пътят” зави надясно, наляво имаше друг, който изглеждаше по същия начин. Установихме мястото на картата, нещата съвпадаха, надясно сме, има и маркировка. Нищо, че понякога табелите се намираха върху повалени незнайно от каква стихия дървета.
По някое време достигнахме разклон. Дочуваше се шумът на планински поток. Спряхме и с брат ми тръгнахме пеша по двата пътя, за да ги проучим. Маркировката свърши, нямаше я в нито една от двете посоки. Навсякъде ни очакваше непроходим пущинак и паднали дървета. Искаше ни се да продължим надолу, но картата показваше, че правилният път за кратко се изкачва и то точно в близост до една рекичка и вадите, вливащи се в нея. Продължихме по десния път. Препятствията, които досега преодолявахме надолу, нагоре бяха още по-отчайващи. Спряхме край едно малко поточе, около което бе джунгла. Заредихме и пихме вода, в която съдържанието на пясък вероятно достигаше 20%, ако се съди по цвета й. След това изгубихме половин час, за да преодолеем една горичка, паднала насред пътя. И пак нагоре. Стигнахме второ поточе. Крайно време бе пътят да смени наклона си и да тръгне надолу, но не – продължаваше да се изкачва. А времето напредваше неумолимо – минаваше 18ч.
Решихме, че е крайно време да започнем тежкото слизане директно по склона, без пътека. Зададох на GPS апарата да следи началната ни точка (Елешница), която бе някъде право под нас, на около 2км разстояние и 600м по-ниско. Започна се! За първи път ми се налагаше да бродя из толкова дива гора – изпитанието е доста сериозно. Склонът рядко беше с наклон под 30 градуса, паднали дървета навсякъде, хлъзгаш се, падаш, прескачаш дънери, трошиш изсъхнали клони, натъкваш на разни скалички, които трябва да заобиколиш, само за да стане още по-лошо в следващия момент, псуваш, мрънкаш, подвиквате си с останалите… Пресякохме основната рекичка, тази шумящата, беше бистра и пихме до насита. До нея се движехме с добро темпо, бяхме „свалили” 200м денивелация. Незнайно откъде, но се натъкнахме на друг изоставен черен път. И той въвеше нагоре, само че услужливо свърши на около 100м от рекичката. Продължихме надолу по склона, но непроходимостта бе ужасяваща – справката с GPS-а показа, че за последните 10-20 минути бяхме изминали едва стотина метра, оставаха още 1,7км до Елешница и около 400м разлика във височините. След поредното свличане по покрития с шума склон с брат ми се озовахме на стръмно място с един широк равен камък, образуващващ естествена площадка. Отляво бушуваше рекичката. Отдясно идваше друго дере, пълно с паднали дървета. По десния му склон се издигаха скали. Часовникът показваше 19:24.
-Борисе, оставяме колелата! – извиках към свличащия се по склона зад мен приятел с решителен глас, в който обаче се прокрадваха и нотки на страх.
Това бе последната мярка в плана ни за оцеляване, съставен между многото провирания през паднали дървета и обрасли пущинаци. Знаехме колко бързо се стъмва в гората, така че бяхме решили най-късно в 19:30 да изоставим колелата, защото връщането по тъмно без пътека, по ужасяващ склон и само с един челник (на другия му свършиха батериите) бе немислимо.
За секунди велосипедите се озоваха на заравнената площадка, точката бе маркирана с GPS-а и ние се втурнахме надолу по склона, внимавайки къде стъпваме, за да не се контузим. Слязохме до рекичката и поехме по нея. Ту по единия, ту по другия бряг. Теренът бе много тежък – налагаше се да прескачаме дървета, да минаваме под и над скали, да висим буквално на 1-2 метра от земята държащи се само за клоните на съседните дървета. Ходехме бързо и още по-бързо премисляхме всяко следващо препятствие – отляво или отдясно, отгоре или отдолу. Рекичката бушуваше и се пенеше в коритото си, образуваше бързеи и малки водопади, където бе най-трудно, защото трябваше да ги заобикаляме по склона. Мракът започна да се спуска много по-бързо от очакваното. За щастие и ние бяхме успяли да достигнем по-широката и равна част на дерето, където газехме през камъни и папрати покрай водата, опитвайки се да изпреварим тъмнината. Започна даже да ни се привижда нещо като пътека, имаше следи от човешко присъствие (боклуци, какво друго!), но все още не се чувствахме „спасени”. Вдясно се виждаше по-светло небе, може би поляна – пресякохме реката, изтичахме натам и започнахме да крещим от радост при вида на някакъв широк черен път.
Поехме по него наляво и след малко преминахме над р.Рилска и излязохме на шосето за манастира точно пред паркинга и заведенията, където ни чакаше колата. Почти тичахме към нея, мърляви и изтормозени, с каски и наколенки, но без велосипеди, видимо щастливи от срещата с автомобила ни. Какво ли са си помислили хората в ресторанта до паркинга… Какво ли си мислеше по това време майка ми, която ни очакваше във вилата ни в гр.Рила, по-надолу по пътя, откъдето бяхме тръгнали с колата вчера сутринта? Както разбрахме впоследствие, тя вече се бе обадила в полицията. Докато аз карах, брат ми търсеше обхват, за да й съобщи, че сме живи и здрави. Пристигнахме вкъщи по тъмно и без велосипеди.
26 август, извънреден ден
Спасителната акция за велосипедите започна призори и продължи пет часа. Станахме по тъмно в 5ч., направихме сандвичи и приготвихме багажа, състоящ се само от най-необходимото, което включваше и каски и наколенки, които предния ден се оказаха безценни в борбата с камъни, дървета и стръмни склонове. Когато небето започна да просветлява, потеглихме отново към Елешница.
Първоначалните ни планове бяха да издирим жълтата маркировка отдолу нагоре, но тя изчезна веднага след шосето за манастира. Затова продължихме там, където трябваше да се намира според картата ни. Бях задал на GPS-а да ни води към местонахождението на байковете. Разбира се, най-лесно би било да се изкачим обратно по реката, но ние искахме да проучим и възможностите за по-леко прибиране, затова избрахме страничния склон, където би трябвало да минава пътеката. И наистина в началото всичко се нареждаше добре по картата – черният път тръгваше където трябва и вървеше както очаквахме, на точното място се превърна в пътека (пак имаше широка основа, която някога е била път, но явно отдавна неизползван по предназначение) и скоро започнахме да срещаме и познатите препятствия. Напредвахме бързо и дори си позволихме известна доза оптимизъм, но той бързо бе попарен, когато пътеката заби към реката и свърши на 40-50 метра от нея. Над нас бе надвиснал стръмен склон, по който започнахме да драпаме, провирайки се между скали и дървета. Сравнително бързо набрахме височина, бягайки от близостта на реката, където преобладаваха скали и отвеси, но най-трудното дойде, когато достигнахме равнището на велосипедите. Тръгнахме по хоризонтала, доколкото бе възможно да го следваме по такъв терен. Обувките ни не бяха най-подходящите за подобен „туризъм”, но кой да знае, та да си вземе планинарски… С много усилия и чести почивки се добрахме в близост до реката и там Борис, който вървеше най-отпред, извика, че е достигнал познато от вчера място. Двайсетина метра по-нагоре ни очакваха велосипедите, който бяхме оставили в плен на гората.
Пътят дотук ни показа, че бягството далеч от дерето на реката е невъзможно с байковете около нас. Единственият смислен вариант оставаше да ги свалим по реката, откъдето бяхме минали вчера. Макар че имаше няколко много тежки участъка, поне познавахме пътя. Речено-сторено, хапнахме и преминахме отново в режим слизане с препятствия. Движението ни бе съпроводено от трошене на изсъхнали клони и пръчки, които непрекъснато се закачаха по спиците, курбелите или по самите нас. Не беше момента да жалим байковете – почти нямаше компонент по тях, който да не е влязъл в съприкосновение с горската среда. Напредвахме доста по-бавно, отколкото вчера. Когато наближихме най-големия водопад, направихме почивка, за да обмислим какво да правим. Предстоеше ни участък със скали, който предишния ден едва бяхме преминали без велосипеди и нямахме идея как ще успеем да го направим с допълнителен и неудобен товар. Реших да огледам левия склон, по който евентуално да заобиколим и точно като по поръчка открих пътека, същата като онези, които бяхме следвали предишния ден (обрасла, препречена от паднали дървета и с основа, която някога е била черен път). Само жълта маркировка липсваше! Радостта ни бе голяма, макар че за каране все още не можеше и дума да става – извлачихме колелата догоре и продължихме да се справяме с трудностите, изникващи пред нас. И така докато „пътят” не свърши. Добре поне, че тук гората бе широколистна, което направи поредното ни свличане към реката по-поносимо. Успяхме да излезем близо до по-долната част на дерето, т.е. най-сложните участъци бяха зад нас. А в последните 200-300 метра дори покарахме!
Точно там открихме и края на жълтата маркировка. Не вярвах на очите си! И по двете карти, които имах, мястото й изобщо, ама изобщо не бе там! Кой я знае откъде точно минава, вече няма значение, а и не изгарям от желание някога да разбирам.
Епилог
Тази история може и да не е интересна за всекиго, но вярвам, че има какво да се научи от нея. Не за пръв път се губя, случвало се и да замръкна в планината, но въпреки това не се сещам да съм имал по-сериозно преживяване от описаното (дори и да не звучи така, беше си доста страшно!), главно заради особеностите на терена. Може би ще прозвучи нескромно, но не мисля, че допуснахме някъде груба грешка – просто обстоятелствата се подредиха неблагоприятно, което се случва, когато си в планината. И затова се радвам още повече, че успяхме да се измъкнем невредими и без твърде много усложнения. В заключение ще си позволя няколко разхвърляни съвета и бележки, за които едва ли бих намерил по-подходящ момент:
– Не тръгвайте на сериозен преход в планината, без да имате подходяща екипировка и опит
– Дори да разполагате с горните неща, бъдете много предпазливи, когато тръгвате по пътеки, за които е ясно, че не се използват често. Маркировката не е гаранция за проходимост и има лошия навик да свършва на неподходящи места. Ако все пак обичате да играете ролята на изследователи, подсигурете се с предварителна информация за местността и за мястото, където трябва да отидете. Даже и без GPS-а ние щяхме да минем по същия път към колата, защото имахме представа къде се намираме.
– Не си мислете, че следването на река е спасителен пояс, който да ви изведе от планината. Вярно е, че реките винаги текат надолу, но в повечето случаи деретата им са трудно проходими и излизането от тях нагоре е почти невъзможно. „Правилото” (доколкото изобщо е мислимо формулиране на такова) е по-скоро да се гони билото. Ние избрахме дерето само защото знаехме, че то води точно там, където искахме да отидем, т.е. в коритото на р.Рилска.
– Запазете самообладание и мислете трезво, преценявайки всички рискове и особености на конкретната ситуация. Знам, че звучи банално, но е важно. Паниката в случая не помага. Навременните действия и правилните решения обаче могат да ви изведат невредими.
– Специално за себе си взех поука да не тръгвам с велосипед по пътеки, които не се ползват редовно от туристи или други хора. Не и в рамките на по-дълъг преход! Броденето из пущинаци не ми е чуждо, а с добра компания дори е забавно, но при „пътека”, подобна на описаната, велосипедите само пречат и ви бавят.
