Рудопия 2007

Онзи ден няколко души се учудиха, че не си водя записки по време на по-големите карания и прояви, а пиша изцяло по памет. Когато става дума за деветдневно преминаване през Родопите, аз също започвам да се замислям, но не за това дали няма да пропусна нещо (забравя ли се такова каране!?), а по въпроса откъде и как да започна…

9 дни. Очаквах да са много, а минаха толкова бързо. Очаквах да са трудни, а се оказаха идеално премерени като натоварване за тялото ми. Очаквах километрите да са около 380, а се оказаха 430. Очаквах, че няма да ми стигнат запасите от ядки, а се наложи да се върна с половината от тях в София. Очаквах да ни вали поне 1-2 дни, но единственото, което ми държеше влага, бе потта, извираща от мен при изкачванията. Очаквах да отслабна, а надебелях. Очаквах да са девет забавни, интересни, красиви и вълнуващи дни, прекарани с приятни хора на приятни места – такива бяха! И все още се чудя с какво да започна подробния разказ…

Може би с най-сериозното – идеята. Вероятно си спомняте, че Източнородопската и Западнородопската Байкарии бяха именно подготовка към това голямо деветдневно каране. А всички заедно са част от проект на сдружение „Байкария“ за съставяне, трасиране и маркиране на маршрут за планинско колоездене, пресичащ Родопите и подходящ за хора с различно ниво на уменията и физическата подготовка. Затова тези 430 км почти не включваха технични и трудни пътеки (освен за хората, които успяха да си открият по някоя такава за алтернатива), а само черни пътища и асфалт. И един специален участък! И макар че за „най-закоравелите” планински колоездачи това прави прехода не дотам предизвикателен, по-важното е, че никой от 35-те души не „издъхна по пътя”. Маршрутът ни преведе през някои от най-красивите кътчета на тази необятна планина, та чак до граничната бразда с Гърция, но… дали не е време да започвам с броенето?

Ден първи – S.T.A.L.K.E.R. батка!

Два часа сън. От 4:30 до 6:30. Причината не бе предстартово вълнение, а доста по-прозаична – много работа! След пет подобни дни вече не ми правеше особено впечатление – важното е, че сайтът биде натоварен с последните материали за публикуване, да се оправя сам в следващите десет дни! За щастие не ми се наложи да шофирам до Велинград, където бе сборният пункт – брат ми бе цанен за шофьор на дружината. Обичайното джиткане из София за събиране на групата – Борис пак бе късметлия, защото го взехме последен от Младост. За сметка на това обаче предната му гума, прясно конвертирана в безкамерна, май нещо издишаше, което доведе до първите ядове за него. Газ към Велинград! Въпреки че колата ни съвсем не е от бързите, успяхме да пропуснем отбивката от магистралата – добре поне, че после се оправихме из селата и в крайна сметка навлязохме по живописния път в долината на р. Чепинска и докато се събудим от завоите и освежаващия планински въздух, вече бяхме във Велинград. Там, разбира се, отново се объркахме и зорлем се запознахме с друга част от улиците на града, докато намерим най-накрая паркинга пред кафе „Централ”. И пак бяхме първи!

Последваха два часа товарене, висене в кафенето и щуране насам-натам, докато стане време да поемем. Някои, разбира се, започнаха с бирите…

Първите няколко километра от маршрута ми бяха познати, бях ги карал на първата Байкария, връщайки се от вр. Сютка. Първо асфалт, после черния път покрай пещера Лепеница, после отново асфалт. Стигнахме местността Качаков чарк, където имаше разни постройки на горското и кой знае на кого още – мястото, разбира се, веднага бе прекръстено от някого на „Ташаков чарк”. Никой не бързаше, така че при първите почивки се събираше цялата група. Продължихме нагоре, на места взе да става по-стръмно, но трябва да призная, че изобщо не предполагах да има толкова лесен и плавен вариант за навлизане в Родопите. Слънцето бе в апогея си, някои започнахме да бутаме, предимно тия, недоспалите.

На едно място изоставихме рязко асфалта и се изправихме пред един стряскащо стръмен черен път. Добре, че наклонът бе такъв за кратко, после се нормализира, а аз започнах да усещам как навлизаме все по-дълбоко в планината. Не помня колко точно ни отне да стигнем до връхната точка за деня, но вероятно към пет следобед вече бяхме там, излежавайки се на слънчева поляна.

Дойде време и за първото спускане. Макар и кратък, черният път бе доста ободряващ, особено при пресичането на реката. Остатъкът от карането бе по асфалтово пътче, следващо течението на р. Дебелица, виеща се тиха и спокойна в равното си корито.

Така достигнахме крайната точка за деня – горски дом „Беглика”, намиращ се в живописна равна долина заедно с още няколко почивни станции и бунгала и една безжизнена постройка, засрамваща всички „съседи” с размерите си, но самотна и куха жертва на прехода. Ама че трагично стана! Е те там беше S.T.A.L.K.E.R. батка! Снопове светлина от челници, празни помещения, инсталации, стълбища, асансьорна шахта, странни и внезапни шумове, стражари и апаши.

Докато някои се бяха потопили в тази мрачна действителност, останалите се борехме с тълпите комари край огъня – плътността им във всеки един момент надвишаваше 20 бр. на човек. Когато гадинките си легнаха, ние също последвахме примера им.

Ден втори – Язовири батка!

Няколко красиви планински водоема дадоха облик на този ден. И то какъв облик!

Тръгнахме късно, слънцето вече се бе изкачило достатъчно високо и припичаше, но бърза работа нямахме, тъй като уверенията бяха за още един лежерен ден без дълги разстояния и трудни изкачвания. Този път няма да съм многословен – надявам се снимките да се справят по-добре от мен.

Първо бе яз.Малък Беглик, до който стигнахме след няколко минути каране по асфалтовия път от лагера надолу.

Продължихме по черен път, в началото на който ни очакваше още един малък водоем от типа small lake in the forest*

Пътят вървеше ту нагоре, ту надолу, като второто май преобладаваше, така че скоро достигнахме трети язовир – Тошков чарк. Маршрутът го заобикаляше и успяхме да му се насладим от всички страни и да изгубим още време за снимки.

Следващата спирка бе нещо по-голямо – яз. Широка поляна! Тук вече нещата станаха сериозни – хапване, пийване, заседяване, голи мъже във водата (рибите да не мърдат!). Пътят минаваше по единия бряг, следвайки тихите заливчета, всяко от които изкушаваше към спиране и почивка. Както се досещате, отлетяха доста безгрижни минути, за някои дори часове.

Последната водна спирка за деня бе яз. Дженевра, който съвсем ме остави без думи!

Последвалият черен път пък остави някои хора без пломби и ми даде възможност да се зарадвам напълно на двойното окачване и големия ход, макар че дори те не можеха да притъпят изцяло досадното друсане по макадама. Сигурно ги знаете такива пътища… Добре, че бе само няколко километра, след които ни очакваше последното изкачване. Преди него обаче се отбихме (по желание) до Кемеровия мост – старовремско съоръжение, за което не е много ясно какъв път е обслужвало, в момента наоколо е само пущинак. До него има и запуснати рибарници, които предизвикаха някои оживени дискусии за това каква ли е била продължителността на запоите в беседката, разположена на „островчето” между отделните корита за развъждане на пъстърва.

Последните няколко километра към х. Орфей бяха по приятен черен път на серпентини, минаващ през някои много свежи родопски поляни.

В хижата пристигнахме преди буса с багажа – въй! Няма храна, няма чисти дрехи, добре поне, че имаше бира! И мрежа за волейбол, която освободихме чак на свечеряване, когато хората с палатките вече трябваше да ги опънат на игрището…

Ден трети – Спортен полуден!

„Днес нещата стават по-сериозни”, предупреди Васко. Две изкачвания, две спускания и малко равно по билото. Ама от това родопското равно се оказа…

За първото изкачване, което бе още в началото, сили имаше, а и дебелата сянка в гората помагаше. Карахме по широк черен път, но когато излязохме над с. Борино, поне половината от групата предпочете пряката пътека, пардон, пързалка. Заредени до козирките с адреналиново опиянение, спряхме при сборния пункт пред магазина, където раздвижихме местната икономика, попълвайки запасите си с храна. Разбира се, сигурно и най-глухите в селото разбраха колко е яка пътеката!

Продължихме по асфалт към с. Чала. Първо беше равно (ама толкова равно, че карахме по инерция с 40 км/ч, което окончателно затвърди представата ми, че всеки добре запознат с Родопите колоездач под „равно” разбира „нещо с наклон до 10% в една или друга посока, по-често нагоре”. Е, последвалото изкачване си беше класическо „родопско стръмно”, при което повечето от нас упражниха ходилата си. Поне набрахме добра височина, а когато взе да става по-открито, дъхът ни започна да спира не само от умората.

Заради снимането пак бях останал на опашката, но не бе никак трудно да открия останалите от сенчестата страна на местната кръчма-магазин. И тук направихме финансова инжекция, при което някои стоки в магазина се изчерпаха – например класическия нектар, познат на всички „от преди десети”, чрез който нагледно оценихме и еволюцията на бирената бутилка.

Продължихме с изкачването по черен път нагоре към близкия връх – денят бе преполовил, а слънцето печеше наистина безмилостно. Достигайки билото, продължихме по „равно” – няколкостотин метра надолу, после още толкова нагоре и така няколко пъти. Доста денивелация се събра по тоя равен път!

При едно от спусканията, тъкмо когато се зачудих дали не става прекалено дълго, излязох сред някакви неугледно изглеждащи постройки. Чак когато достигнах групата, разбрах, че това е гранична застава. Цялата бе оградена и обезопасена с бодлива тел, а насред двора имаше езерце, край което някакви грешници бяха наредени голи, сигурно заради нередовни документи. Ама те тия от наште, били! Мдаа, дежурната група гмуркачи явно се увеличаваше! Влизането в изоставената застава не бе лесно, трябваше да се преодолее заключения портал – навремето някои хора сигурно са се опитвали неуспешно да излязат оттам, но за нашите рамбовци това не бе сериозно препятствие по пътя към small lake in the forest.

Рудопия батка!

Други пък решихме да отскочим още сега до граничната бразда (така и така се намирахме в кльона – това е ивицата от 5 км покрай границата, която е заградена и в която доскоро се е влизало само с разрешение, а сега дори няма кой да ти провери документите в участъка между България – Гърция). На десетия метър ни спря огромна локва на пътя, цяло езеро си беше! Не, благодаря – ние не бяхме от плувците.

Продължихме със стръмно изкачване, което ни изведе над с. Буйново. Още беше жега, така че се настанихме под сянката на едно борче и помързелувахме още час, преди да се търкулнем по черните пътища към мястото, където ни очакваше кръчмата с „най-добрите пържени картофки”. Е, аз лично и по-добри бях опитвал, но търкулването дотам бе много, много добро! По черните пътища се летеше, имаше прах, пясък, камъни, прагчета, улеи, завои – ооо, да, нещата наистина започваха да стават сериозни!

След картофките и бирата се настанихме в един чудесен семеен хотел. Равният затревен двор ни изкуши и преди умората от карането да успее да се настани в умовете ни, продължихме с футбол, после волейбол и така до стъмване. Други наблегнаха на йогата. След което, разбира се, ометохме по още една вечеря!

Ден четвърти – Граничари

Въпреки плановете да тръгнем навреме, домашно приготвената закуска не ни позволи да го направим. Бяхме твърде голяма група и стопаните дори при най-добро желание нямаше как да нахранят всички наведнъж с палачинки, сандвичи и кисело мляко.

Продължихме на юг към с. Кожаре, след което за втори път влязохме в кльона. Аз бях доста убит след усиленото спортуване предишния ден и едва се тътрузех в края на групата, която доста се бе разкъсала. Когато и наклонът се увеличи, директно преминах в режим бутане, опитвайки се да събудя тялото си, тъй като сериозното каране предстоеше.

Ако бях сам, вероятно изобщо нямаше да забележа граничната бразда. На мястото, където я достигнахме, тя почти не си личеше и единствено боята по камъните свидетелстваше, че тя със сигурност минава оттук. Разбира се, направихме почивка, след това продължихме още малко нагоре, докато не стигнахме обширните поляни, където пътят обръщаше посоката си надолу. Излишно е да казвам колко много хора се бяха излегнали в тревата, събирайки вдъхновение за спускането към Триград. Черният път се оказа доста интересен, на места леко коварен, което доведе дори до падания, но за щастие нямаше нищо сериозно. В Триград се събрахме в една кръчма, разбира се!

След това групата съвсем се разкъса – някои решиха да влязат в Дяволското гърло, други ги хвана дъждът, макар и за малко, и това бе единственото преваляване за цялото пътуване. Аз и Митето Пасков потеглихме от кръчмата сравнително рано и, увлечени в разговор, изкачихме пътя до Чаирските езера в стегнато темпо. Най-трудното в тази отсечка бе трошено-каменната настилка, която от един момент нататък започна сериозно да изтезава някои части от тялото ни и почивките зачестиха. Хубавото беше, че районът ми бе познат. Небето се чудеше какво да прави, леко смрачено, затова не спряхме за дълго разглеждане на езерата и на „Пияната гора”, а продължихме по стръмния черен път нагоре към Мугла. Тук бутането преобладаваше, защото освен солиден наклон имаше и доста едри камъни, така че карането би било излишно хабене на енергия. Най-сетне успяхме да излезем на високата равна част, но понеже бяхме „навитаци” за пътеката към Мугла, за която аз бях чувал легенди още от Паралелна Вселена 2005, наложи се да избутаме и едно последно възвишение, делящо ни от селото.

Заслужаваше си! Първото, което ни зашемети, бе гледката. След това дойде и спускането! Екипирани и надъхани, поехме надолу по пътеката, покрита с камъни с всевъзможни размери, провираща се между храстите ту на серпентини, ту право надолу. Всъщност имаше много пътеки – те непрекъснато се съединяваха, разделяха, изборът на линии бе голям, но едва ли някой имаше време да го направи – поемаш по първия ръкав, който ти се изпречи пред погледа и не мислиш за останалите. В един момент изскокнахме на познат за мен черен път, но за радост това не сложи край на пътеката – имаше още! Когато отново се озовахме на пътя, вече бяхме над първите къщи – търкулнахме последните метри и се изсипахме на площада, където имаше само няколко души от дружината. Както казах, днес разкъсването бе най-голямо, някои пристигнаха чак на здрачаване.

Ние пък, чакайки микробуса и Васко, за да разберем къде ще се настаним, посетихме магазина за няколко бири и подкрепления и седнахме да кибичим на пейката до чешмата, наблюдавайки обществения живот в селото, доминиран от някои доста странни елементи. Не че ние изглеждахме обичайно, де…

В последните дни обхватът към мобилните оператори бе рядко срещано явление. В най-добрия случай имаше покритие на Вивател (не го приемайте като реклама) или роуминг на Globul през някакъв гръцки оператор. И тук беше така – разбрахме го, питайки в магазина. На въпроса „А вие имате ли карти за „Вивател”?”, отправен от човек, който имаше да върши работа и искаше да си купи такава, отговорът бе: „Ами някои вече си купиха, ама аз нямам”. Толкоз по въпроса с мобилните комуникации!

Ден пети – Трудното започва!

Началото на деня бе повече от приятно, въпреки ранното ставане, благодарение на домашно приготвените мекици с мед и сладко, с които ни нагостиха домакините в къщата. Ядохме на корем и дори останаха няколко парчета, които бяха изпратени към хората в палатковия лагер.

Очакваше ни дълъг ден и началото бе подобаващо – изкачване от Мугла до превала между Мурсалица и Перелишкото било. Беше ясно, че ще е стръмно, но още в начлото се изпариха и надеждите ми да е сенчесто – пек, батка! Опитите ми да карам по това нещо завършиха още преди първия завой, тъй като едното ми коляно, което се обаждаше още от вчера (вероятно заради футбола онзи ден), даде знак, че ще престане да ме слуша, ако го насилвам толкова рано. Там някъде ни изпревари и един полудял дядка – мина с трабантчето си покрай нас като рали-състезател. Състоянието на бабичката до него не се различаваше много от това на чувал с картофи. Следващият час бе тежък, макар че постепенно организмът ми загря, пък и превалът, макар и бавно, приближаваше.

Там хората откриха обхват! Аз пък си намерих една огромна ябълка в раницата и докато я изям, всички отпрашиха по панорамния път в посока Пампорово и аз пак останах назад. Поех по широкия друм. Познавах части от него и знаех, че макар на картата да върви по хоризонтал, действителното положение е доста по-разнообразно. Поне в началото наистина е равен, което даде възможност на краката ми да отпочинат и успях да настигна някои от хората напред. После се започна родопското равно! И сянка нямаше, а пък аз точно днес бях тръгнал по къс ръкав. Някои от спусканията по този панорамен път се оказаха доста брутално изровени – дори и с газещо всичко по пътя си колело, човек можеше да изпадне в интересна ситуация, особено в завоите. Що се отнася до гледките… панорамният път не случайно се казва така! Този път обаче не снимах много, тъй като районът ми беше познат (и заснет в предишни години), а и предпочитах да отметна по-голяма част от дългия дневен маршрут, преди да започна с размотаването. Което, разбира се, не ни попречи да се отклоним до подножието на вр. Турлата, където има интересен параклис и да медитираме там един час! Медитацията включваше и налагане с камък на изкривеното ухо за дерайльора на Борис, без особен успех. Продължихме към Пампорово, на места карането бе мъчително по пладне, но мисълта за ресторанта в Рожен ни крепеше. Някои обаче не издържаха и заседнаха още на х. Студенец. На мен там не ми допадна строителният пейзаж, така че с част от хората продължихме към Рожен, където попълнихме запасите и изчакахме да захлади малко.

Последната отсечка до вила „Такови” в местността Момина вода бе по асфалт – издрапахме я с леко темпо, макар че нямах търпение да стигна до къщата, от която имах толкова хубави спомени. За моя изненада домакините ме познаха веднага, а Харви (кучето) бе пораснал, но все така игрив. За вечерта ни очакваше салата и агнешко, а за десерт… ммм… кисело мляко с боровинки, батка!

Ден шести – Есенцията!

Четвъртък, 12-ти. Оказа се по-страшен от петък 13!

Трябваше да преминем от Западните в Източните Родопи. Около 50 км по наистина предизвикателен терен. Знаех го, защото по половината от маршрута бях карал вече два пъти. Затова този път не оставих коляното да се оправя само, а му помогнах с едно мазило. Разбира се, така избегнах само едно от възможните премеждия – останалите се струпаха най-безцеремонно!

Закуската не стигна. Домакините нямаха достатъчно запаси за толкова хора и макар че аз най-усърдно рекламирах омлетите още от предишната вечер, изобщо не успях да се добера до такъв. Следващия път ще си трая!

Започнахме класически – успях да поведа дружината в грешна посока! Тръгнахме рано и навреме, решавайки да съкратим малко маршрута, избягвайки досадния разбит асфалтов път към х. Момчил юнак. По време на Момчерията бях минавал напряко и затова ме туриха начело и понеже не всички бяха готови, половината група каза „Давай, давай, нали знаеш пътя!”. Е, видя се колко го знам! Поне се усетих навреме, така че се върнахме и поехме накъдето трябва.

При Момчил юнак се събрахме, само за да се разделим отново. Повечето хора поеха по маркировката към Хайдушки поляни, аз пък исках да закуся, но това се оказа невъзможно – хотелът още не бе отворил врати. Затова пък Борис пристигна с изкъртено ухо за задния дерайльор и това изглеждаше края за него. Предния ден така и не намерихме резервно, но сега като по чудо се оказа, че един човек има такова. Оставаше само да изчакаме буса, да сменим няколко спици, ухо и дерайльор и да закусим нещо. На всичкото отгоре захвана и някакъв студ – дали пък днес нямаше да ни навали? За закуската все пак ни се усмихна късмета – стопаните на хотела се появиха и се оказа, че могат да уредят едни пържени филии. Ох, котьоооо!

Ремонтът приключи. Слънцето проби облаците и въздухът се затопли. Изоставането не ни плашеше… засега. Поехме по добре познат за повечето хора в групичката ни път през Хайдушки поляни към х. Преспа. Този път минахме по пътеката, която се оказа всъщност по-лесния вариант. Към х. Свобода продължихме по добре позната за мен пътека – технична, разнообразна, уморителна. Включва и каране, и бутане, и преодоляване на паднали дървета.

При х. Свобода се бе събрала поне половината група. Все още бе приятно хладно, усетихме го при спускането по чисто новото шосе към с. Давидково. След 2-3 км обаче се отклонихме от него и поехме по широки поляни, където се караше лесно, а панорамите във всяка посока бяха неповторими. Виждахме и билото преди с. Безводно, което трябваше да превалим следобед – Васко ни го показа още от х. Свобода, а от първия ден се знаеше, че там ни очаква най-тежкото изпитание… Преди него обаче ни предстоеше спускане по скоростен черен път – когато минах по него напролет, се бях овъртял до ушите, но тогава все пак бе валяло две седмици. Е, оказа се, че точно на това място сушата не оказва влияние, защото пътят отново бе като рекичка на много места.

Продължихме с плавно изкачване по широк макадамен път, където установих с „радост”, че въздушната пружина на вилката ми има някакъв проблем. Айде пак да поспрем! Не успяхме да го отстраним, но поне се видя, че не е нищо фатално, така че продължихме напред.

Последваха още спускания, а районът ставаше все по-див. Достигнахме до махала Тухла – няколко къщурки с няколко души в тях. Разгледахме се с любопитство, след което ние продължихме директно надолу по едни поляни, криещи толкова изненади, че когато най-после успях да спра, ми идеше да се прекръстя. Тук обаче се натъкнахме на нов проблем – навигацията! Маркировката на Байкария сякаш изведнъж свърши, а най-ясната пътека водеше до двора на една къща… Лутахме се поне половин час насам-натам, докато успеем да открием продължението на маркировката – последва спускане (и човки) през разни ливади и нова чуденка за посоката, докато най-накрая Васко, който този ден бе най-отзад, ни настигна и ни поведе по правия път. Хубаво, ама един човек от групата (Жоро) успя да падне лошо и да направи предната си капла на осморка, което неминуемо означаваше ново спиране. След още една стръмна пътека се озовахме в коритото на една рекичка, която не бе никак пълноводна и това позволи на някои да карат директно по нея. Други следваха пътеката, която вървеше ту по единия, ту по другия бряг. Натъкнахме се и на интересен приток, чието корито бе напълно пресъхнало и просто „плачеше” някой да се спусне по бялата му каменна повърхност – Пасков и Стани веднага се отзоваха!

Още малко и седнахме да почиваме. Причината бе ясна – водосливът с р. Рибен дол. Казано другояче, 300м по-нататък ни очакваше носене и бутане в продължение на няколкостотин метра, право нагоре по склона. Така че почивката бе задължителна. Следобедът преваляше и въздухът вече не бе толкова горещ. Полежахме, хапнахме, па после всеки нарами колелото както можеше и поехме нагоре – последният „гърч” за деня! Още в първите метри установих, че някак съм успял да спукам и гума, но реших да оставя смяната за по-късно, като изкачим височината. Леви, десни, метър след метър – макар че изглеждаше и звучеше страшно, не бях в непознати води, напротив. Вляво от нас имаше дере и на отсрещния склон се мъдреше престаряла каменна къща, в която се оказа, че все още живее един човек – дотам се стигаше само по пътека! По едно време групата спря и аз реших, че моментът е подходящ да си оправям гумата… само дето скоро се надвесиха някакви облаци и аха да завали, ама се размина. Затова пък успях да счупя вентила на резервната гума, което наложи да лепя спуканата. Абе четвъртък 12-ти, батка! И това не бе всичко – когато, останали последни, с Пасков се дотътрихме догоре и се обърнахме да видим залеза, Васко и Стани ни чакаха с новината, че бусът още не е стигнал до лагера, защото пътят бил затрупан с някакви скали и се чакало да ги отстранят. Един участник пък беше объркал пътеката и в момента пътят му наобратно бе блокиран от едни говеда, които си преживяли спокойно и не се канели да мръднат нито метър. Васко тръгна към мястото на „инцидента”, а ние с Пасков се спуснахме към Безводно по страхотни пътеки, които окончателно маркираха деня като най-добрия до момента!

Това не бе само мое мнение, а всеобщо настроение, царящо в лагера. Бусът все пак бе пристигнал и хората вече сваляха багажа си. Разпънахме палатката, но се оказа, че почвата е като камък и колчетата отказаха да влизат повече от 2-3см. Прибeгнахме до камъни. Когато си легнах обаче, беше излязъл вятър и две минути по-късно палатката се превърна в еднослойна. Въоръжен с челник и инат, успях някак си да забия почти всички колчета, което осигури нужната стабилност. Спете спокойно, деца!

Ден седми – Среща с цивилизацията!

Добре дошли в Източните Родопи! Жегата започна още от сутринта, както и лепенето на гуми – две неща, които ни съпровождаха неизменно оттук до края.

Село Безводно е уникално, трудно е да се опише, а и не направих много снимки предния ден, защото се бе свечерило, но аз лично не видях къща, която да изглежда на по-малко от 70 години. Само джамията и минарето й бяха прясно ремонтирани. После ми казаха, че имало и няколко по-нови къщи, макар че аз определено ще го запомня с каменните постройки, придаващи му почти средновековен облик.

Започнахме с дълго спускане към яз. Боровица, предимно асфалт и малко трошени камъни тук-там. Планината бе красива, но се усещаше, че вече сме в другите Родопи, по-топлите, по-ниските и по-далечните. След язовира продължихме по течението на р. Боровица по безкраен асфалтов път, който достигна яз. Кърджали и продължи да се вие нагоре-надолу над северния му бряг. По едно време стана само нагоре. А слънцето бе особено безмилостно. Разбира се, на ключово място преди това имаше small lake in the forest, но не всички разбраха за него. Изкачването нямаше да е толкова тежко, ако не бяха жегата и изминалите дни, но… бутай там и не мисли за глупости! Поне имаше обхват, така че успях да побъбря малко по телефона.

След това се сууурнахме към Кърджали, където глъчката и градската среда бяха в невъобразим контраст с последната една седмица. Пристигнахме точно по пладне, от горещината едва се дишаше. Заседнахме в един ресторант и се зачудихме дали можем да издържим няколко часа, докато захладнее. Не се получи – на втория час вече не ни свърташе. С интерес видяхме как работят някои телевизионни журналисти – хората бяха в същия ресторант преди нас и останаха след това, без да правят нещо по-журналистическо от останалите гости на заведението. По-късно все пак дойдоха да ни снимат край с. Зимзелен, където разгледахме Каменната сватба и се застопорихме под едни сенки, чакайки да стане 17 ч, за да падне слънцето по-ниско.

Продължихме през разни селца, предимно по асфалт, макар че имаше и една страхотна пътека надолу, където мнозина пожънаха приличен букет от трънчета. След това имаше още едно къпане, а аз вече бях доста уморен и едва се тътрех по шосетата в посока Перперикон. Край с. Болярци отново се полутахме малко в търсене на маркировката, след което направихме ободряващо спускане по черни пътища, за да се изправим пред последното изкачване по чисто новия асфалтов път към Перперикон по залез слънце.

Велокомпютърът май показваше дневно разстояние 65 км… Ай стига толкоз!

Ден осми – Ах, спомени!

Две спукани гуми – това е равносметката на сутринта. При това не стига, че трънчетата са се настанили във вътрешните, ами с ужас установявих, че и външните съм успял да нарежа някъде, задната доста сериозно. Това ще да е станало онзиден, вчера просто нямаше къде…

Време за ремонти имаше, тъй като част от хората отидоха да се правят на туристи в известния археологически обект, намиращ се над палатковия ни лагер. След това поeхме на път. И днес ни очакваше доста асфалт – бях минавал целия маршрут в рамките на Източнородопската Байкария, така че не очаквах особени изненади.

За разлика от 2005 г. обаче, когато беше пролет и ни валя цял ден, че даже беше и студено, сега можехме само да мечтаем за нещо подобно. Жега, пек, асфалтът се пука! Ако щете вярвайте, ама половината места изглеждаха съвсем различно при тези условия. Особено там, където карахме по пресечен терен. Черните пътища бяха станали доста по-трудни – сухи, песъчливо-каменисти, изровени и трънливи, разбира се. Пътеката, която ни изведе при стената на яз. Студен кладенец, бе толкова обрасла, че май донесе повече болка, отколкото радост.

Затова пък на кръчмите обърнахме подобаващо внимание! На лешоядите също – това бе финалната част от програмата, когато пристигнахме в Центъра на лешоядите в Маджарово. Там не само похапнхме добре, но и наблюдавахме с далекоглед скалите, където гнездят грабливите птици, докато Марин (отговорникът за центъра) ни разказваше интересни факти за лешояди, орли и други защитени видове хвъркати, намерили подходящи условия за живот в този район.

Ден девети – Няма ли да свърши това каране?

Тръгнахме късно, мнооого късно! Май в 11ч. Умората се бе настанила трайно в голяма част от хората, на никого не му се бързаше, почти нямаше велосипед без спукани гуми, а и не искахме да пропуснем интересната лекция за лешоядите, която Марин изнесе специлно за нас в информационната зала на центъра.

Още след първите километри разбрах, че на „батериите ми” една нощ вече не им стига за презареждане. Едва-едва се движех по шосетата, особено когато бяха нагоре. Горещината сякаш бе станала още по-страшна, което преди ми се струваше почти невъзможно. Първите 15 км до с. Ефрем преминаха в този дух.

В селото намерихме спасителна кръчма. Поспряхме, някои за няколко часа! Другите само за един. Кръчмарката се видя в чудо – всички студени напитки свършиха за няколко минути, жената току отскачаше до градината си да откъсне домати, които вървяха по 10 ст. парчето. На мен пък ми гръмна едната гума, но вече се чудех дали да псувам или да се смея, докато я сменям.

Продължихме нагоре по асфалтирано пътче, където поне имаше сянка в единия край – темпото отново беше бавно, но все пак карането тук бе по-поносимо. А когато в крайна сметка достигнахме билото и тръгнахме по черни пътища нагоре-надолу, взе да става направо приятно! Само умората продължаваше да ми пречи – дори на равно карах като костенурка в сравнение със скоростта, която бих поддържал при нормални условия.

Минахме през Глухите камъни – гробищен комплекс в скалите, датиращ от времето на траките, откъдето зърнахме и крайната цел за деня, вр. Шейновец. Под него бе с. Мезек. На върха има мачта, която ни служеше като ориентир в следващите часове. Пресякохме някакво шосе и продължихме по равни черни пътища, докато не започнахме да катерим леко нагоре. Водата в раниците ни се изчерпваше доста бързо, Пешо дори успя да види дъното на своя мех. А иначе тази част от маршрута беше изключително приятна, само дето жегата и умората си казваха думата и продължавахме да се влачим едва-едва. В крайна сметка се довлачихме до пътя за вр. Шейновец, където лесният вариант бе право надолу към Мезек.

По-трудният включваше още 100-200 м денивелация до върха по прилично стръмен асфалтов път – аз лично избрах него, така и така бях бил 420 км дотук! И не съжалих, защото от вр. Шейновец гледката бе впечатляваща, въпреки помътнелия от изпаренията въздух – Горнотракийската низина на север, равна като тепсия, яз. Ивайловград на юг и Родопите на запад. На изток Родопи нямаше!

Сведенията от агентурата бяха за наличието на приятна екопътека от върха до Мезек. Видях началото й още при изкачването – за съжаление бе доста обрасла с треви, трънки и кой знае какво още, но изглеждаше интересна. Тъкмо бях сложил вече наколенките, когато спасително обаждане от Васко промени плановете ми и ме накара да се спусна по асфалтирания път до половината, откъдето да продължа по пътеката, която се превърна в чудесен завършек на карането. Най-интересното тук бе, че тя минаваше директно през една изоставена гранична застава – маркировката бе положена и на входа, и на изхода на поделението и кльона – стори ми се символично и леко иронично, но ще оставя философските разсъждения за друг път.

Стигайки до бунгалата, където бяхме настанени, компютърът показваше 430 км, календарът показваше девет дни, батерията на организма ми стоеше стабилно на нула, а нивото на задоволство бе някъде високо извън скалата на нормалното!

Ден десети – Завръщането

Какво ли пък има да говорим за него…

Първо минахме през куполната гробница в Мезек – най-големият подобен паметник на наша територия, който ми напомни за учебниците по археология в университета, където я бях виждал на снимки. Е, на живо е по-интересно, само че вече бях забравил подробностите…

После няколко часа път с микробусите – време, през което мисълта, че се завръщам към проблемите на нормалния живот натрапчиво се бе загнездила в ума ми, а аз се опитвах да я прогоня с четене на списания. Изобщо не исках да разбирам какво ме очаква като работа и задачи в София след 10 дни отсъствие, но няма как, човек и добре да си почине, връщането към лудницата, наречена модерен живот, е неизбежно. Ако можеше поне по-често да осъществяваме бягства като Рудопията…

За завършек

Ама че кратък разказ! 11 страници в Word… не му се „връзвайте”! Това са страниците само на един от 35-те участника. При това съм се старал да бъда кратък. Дори в момента се сещам за още толкова много подробности: например за защитените територии, през които минахме; за събирането на боклуци първите няколко дни, преди да ни налегне умората; за цял куп забавни случки по кръчмите, около палатките, край вировете… Ако искате пълен разказ, ще трябва да го напишете сами – има как, само трябва да намерите 10 дни, в които да се преселите в другия свят. Свят, който си струва да опознаете поне малко. А че ще го обикнете, съм сигурен!

*Речник:
Батка – обръщение, добило популярност в рамките на Рудопията, когато трябва да се натърти на нещо. Залегнало е в някои ключови за мероприятието изрази.
Small lake in the forest – гьол, вир, язовир или друг водоем, подходящ за хигиенно-разхладителни мероприятия. Свенливите да подхождат с повишено внимание, когато го чуят! Възможни са и производни. Често се комбинира с израза „Рудопия батка!“.