  Чудесното каране в този край на България стана възможно благодарение на Байкария – хората, които още миналата година с изкачването на вр.Сютка доказаха, че на тях може да се разчита за отлична организация и страхотен велокупон. Единствената разлика за нас беше, че този път вместо два, купонът продължи четири дни. Разбира се, за тях това означаваше много повече работа, но Васко, Жоро, Краси и Борето се справиха с всичко, дори и с непредвидените ситуации, по един забележителен начин. Организацията не можеше да бъде на по-добро ниво, предвид скромния бюджет и ресурси – всъщност тя беше просто отлична, защото много хора не биха се справили с подобно мероприятие дори да имаха два пъти повече помощници и пари! От името на всички участници благодаря на Байкария за невероятните преживявания, които ни осигуриха! А сега, да разкажа по-подробно… |
| Ден първи В 6:00ч. сутринта паркингът пред Националния стадион „В.Левски“ в София бе изпълнен с колоездачи, велосипеди и раници. Освен това се мотаеха и 3 микробуса, които скоро започнаха да поглъщат багажа. Никой от присъстващите не беше спал много през нощта, но всички бяха в приповдигнато настроение и нямаха търпение да се махнат от големия град. Това бе основната маса участници, които след няколко часа щяха да се срещнат с хората, тръгващи от други градове, в изходната точка на маршрута ни – с.Комунига. За три часа успяхме да се натоварим – единият микробус като по чудо събра почти всички големи раници, така че в другия бус и в багажниците на рейса натъпкахме разглобените байкове. В крайна сметка се наложи три велосипеда да влязат и вътре в автобуса, на пътеката между седалките, на като се има предвид, че много от нас имат опит във возенето на колела в рейсове, ситуацията не учуди и не притесни никого! По пътя към с.Комунига организаторите раздадоха тениски за мъжете и потничета за жените, с логото на Байкария и магазини „Pro Bike“, които осигуриха тези дрешки. Васко (един от организаторите) даде подробни обяснения за маршрута, като всеки получи ги получи и в писмен вид с карти за всеки един от дните. Междувременно похапнахме, подремнахме, поприказвахме и за нула време, към обяд, пристигнахме в с.Комунига.Тъкмо слязохме от автобуса и започнахме да сглобяваме колелата, когато от надвесилите се облаци започна да вали, не много силно, но достатъчно, за да накара почти всички да си сложат дъждобраните. Макар че мнозина от нас бяха готови за тръгване още на десетата минута, тактично изчакахме да премине сръднята на времето, след което весело потеглихме по мокрия асфалт, следвайки указанията към картата. Разбира се, 50-те души се разкъсахме на групички още от самото начало, като се събирахме в по-пълен състав само на някои ключови места от маршрута. Така беше и през трите дни каране. За кратко се движехме по главния път Пловдив-Хасково, но веднага щом го напуснахме, магията започна! Повечето от вас знаят или предполагат как изглеждат Източните Родопи като природа – хълмисти и доста заоблени, с почти изцяло широколистна растителност, като на много места това дори не бяха дървета, а само храсти. Е, може би в подобно описание няма нищо романтично и човек би се запитал защо да ходи натам, но към него могат да се добавят стотици подробности, които могат да бъдат усетени, докоснати, видяни, чути или помирисани само на място. Селата започнаха да се редят едно след друго около нас, нивите и поляните край пътищата по това време на годината предлагат цветна фантазия за очите, а необятната планина, макар и не много висока, ни заобикаляше от всички страни, сякаш се намирахме в средата на океан от зелени ридове. Навсякъде срещахме и раздавахме дружелюбни погледи и поздрави. Бидейки доста бавен (поради колянно-ставни причини), аз и спътниците ми се движехме по-назад и ползата от това беше, че водачите напред бяха маркирали трасето наново с оранжеви лентички. (Старата маркировка, накачена от организаторите няколко седмици по-рано, на повечето места е липсвала). По пътя ни имаше много чешми. Както поясни Васко, сред мюсюлманите в този край имало вярвания, че построяването на чешма освен чест носи и опрощаване на греховете, така че вода имаше в изобилие. Междувременно облаците се разсеяха и дори се появяваше слънце от време на време. В тази част на България вече беше късна пролет и блузките с къси ръкави бяха предостатъчни. За аромата на тор и животни е излишно да споменавам – той беше осезаем във всяко село. Само ще предупредя желаещите да карат в този край, че фъшкиите са буквално навсякъде, така че ако не минете поне през една, значи едва ли сте карали изобщо! Разбира се, мнозина ще сбръчкат нос с погнуса, но както е казано, „Който го е страх от мечки, да не ходи в гората!“. |  |
 |  |
| Оттам се отправихме по живописна пътека, откриваща изглед към красива долина, в посока на пещерата Утроба – една от най-големите забележителности в маршрута ни. За разлика от Перперикон и Каменната сватба (обекти, посетени на следващия ден), Утроба е доста далеч от обсега на масовия турист, защото е високо в планината и до нея водят само пътеки. Това, разбира се, я прави още по-привлекателна за такива като нас – всъщност, предполагам, че ние сме направили едно от най-масовите посещения на този обект. Пътеката дотам включваше и каране, и бутане, и носене, но всеки метър от нея бе забележителен. Минахме покрай езерца, дерета, стари турски гробища и стигнахме до поредното планинско селце с няколко къщи, до което не съм сигурен дали стигаше и електричество. Там струпахме колелата на една поляна и продължихме по пътека, постлана с бял камък към пещерата. Утроба е забележително творение на природата, дообработено от траките, които са я ползвали като светилище. Името на пещерата идва от нейната форма. Веднъж в годината там жреците изпълнявали ритуали, посветени на плодородието, които били последвани от… нека си го кажем… същински секс-купон, в който на младите тракийки се обръщало особено голямо внимание. Влизането в самата пещера изискваше известни усилия, но си заслужаваше човек да я огледа отвътре. Много интересна беше една цепнатина в тавана на пещерата, от край до край, както и нишите, издълбани високо в скалата над входа.
Оттам до лагера ни за първата нощувка направихме страхотно спускане по тясна и дива пътека, виеща се и губеща се между храсти и дръвчета, която бе страхотен завършек на деня. Последва опъване на палатки, чакане на вечерята (която се забави, тъй като продуктите бяха в микробуса на пешеходците, които позакъсняха), игра с огъня от страна на някои хора (сред пешеходците имаше трима души, които спретнаха невероятно огнено шоу – снимки ще видите в галерията) и сладък сън (не забравяйте, че повечето от нас бяха станали най-късно в 5:00 сутринта!). В този лагер към нас се присъединиха и последните подкрепления от хора, които по различни причини не бяха успели да си освободят четвъртъка. За следващия ден групата ни беше още по-голяма! |  |
| Ден втори За мое съжаление, през този ден не карах, а придружавах пешеходците, тъй като проблемите с коляното ми налагаха да почивам, ако исках да карам на третия ден. Затова ще оставя снимките да говорят вместо мен. Маршрутът бе наситен с интересни обекти като Каменната сватба при с.Зимзелен и древния град Перперикон, под който разпънахме втория си лагер за нощувка. За моя радост посетих тези места миналата година, така че от културната част не изпуснах много, но, гледайки снимките, виждам, че самото каране също е било страхотно!    |
| Ден трети
Времето започна с игрички. Докато закусвахме, то няколко пъти си смени настроението и някои от нас поляха закуската си освен с чай/кафе или мляко и с дъждовна вода. След което слънчо пекна, за да ни поздрави и изсуши. Предишните два дни, макар да не бе валяло много, бе облачно, така че се надявахме този път слънчевите лъчи да пробият за по-дълго. Уви, не! След кратко спускане по черния път от Перперикон до шосето, продължихме със загряващо каране по асфалт до с.Калоянци, откъдето по черен път, минаващ за момент над яз.Студен кладенец започнахме каране нагоре-надолу през страхотни широколистни горички, докато излязохме отново на асфалт. Първият по-голям дъжд за деня ни завари точно при кръчмата в с.Конево, която започна да пращи по шевовете от колоездачи. Изчакахме дъжда да спре и продължихме нататък, отново редувайки асфалт и черни пътища, от село в село, докато не дойде ред и на една страхотна пътечка, излизаща при стената на яз.Студен кладенец. Дъждът отново захвана лекичко и мократа настилка ни караше да се спускаме по-внимателно, но от това удоволствието в никой случай не намаля. При яз.Студен кладенец имаше два възможни пътя. Аз и още много хора преди и след мен бяхме избрали по-лекия като наклон и по-красив обходен маршрут, минаващ през голяма част от времето покрай р.Арда, на моменти буквално се движехме в коритото й. Беше наистина много красиво, като единственият проблем бе, че скоро след язовира ни подхвана дъжд и ни пра чак до вечерта. Така че, изминавайки последните 20-30км имахме възможност да проверим водоустойчивостта на екипировката си. За съжаление мътното небе, студът и дъждът убиха желанието за снимане не само у мен – всеки гледаше максимално бързо да стигне в Маджарово и да си опъне палатката. Само че пустото Маджарово сякаш се отдалечаваше от нас! По едно време карахме в продължение на няколко километра и всеки, когото питахме, отговаряше, че градът е на 7-8км…лошото бе, че едва последният позна! Пристигайки в Маджарово разбрахме, че има затруднения с установяването на лагера. Първоначалният замисъл за едни красиви поляни на 7км от града се провали заради разкаляния черен път дотам, което наложи преместване на друго място, до шосето. Чеверметата, подготвени специално по случай Гергьовден бяха докарани там, но за съжаление вече не бяха в пълния си блясък. Макар че на гладен стомах вкусът им си беше страхотен и на мен лично ми се усладиха. Преди да стигнем до тях обаче трябваше да си разпънем палатките, да се измием и да облечем сухи и топли дрехи. Почвата се оказа доста камениста и едва забивахме колчетата до половина, но, за щастие, тази вечер силен вятър нямаше. Доколкото разбрах, част от лагера и този път е продължил веселието до късно, но аз лично се гътнах рано, защото дъждът и застудяването ме бяха поизморили. |  |
