Ladakh 2006, част 16 – Ле (3500м) – Кардунг ла (5606м) – Ле (3500м): 80км

Ще го бъде ли Кардунг-а, няма ли да го бъде?! Сабахлента се събудих още в 5.50ч. Офанайм Дачев се въртя цяла нощ, но и той отвори гуреливи очички. Навън времето беше многообещаващо. Слънце, та се късаше. Нещата протичаха много спокойно. Първо по кааве, после по чаец. Привидно изгледите да потеглим изобщо нагоре сякаш не стояха на дневен ред. Ама то така и трябва. В крайна сметка, яваш-яваш се размърдахме. Часовникът показваше вече 8.45ч, когато затворихме портала на хотела.

Началото беше куцо. След близо 1км копане на баир се нахендрихме на срутен мост. Хайде, обратно надолу. После нещата си дойдоха на място, щом стъпихме на пътя.

Уж пътят се виеше с едни големи завои, ама взе да ни пийва здравенцето. На всичкото отгоре и слънцето прежуляше, та не се траеше.

Първата ни цел беше да допълзим до South Pullu (4707м) – поредният армейски лагер. Макар да бяхме без дисаги, повече от 7-8км/ч нагоре не вдигнахме. С много голям зор след 25км и близо 3 часа кацнахме на бариерата.

От бараките наизскочиха войничета и с първото изречение ни накараха да изтръпнем: Please, your passport and permit, sir! Молим, правим се ние на нечули?! Абе, какъв пермит, им думаме ние. Ние само до връо ке одим, сиреч до Кардунг! Нема да бъхтим до Нубра! Please, your passport and permit, sir! С леко озъртане и балетна стъпка плахо заприпкахме до дежурния да изясним ситуацията. Офицерът беше млад ладакх, който наистина ни представи официален документ, в който черно на бяло пишеше, че за Кардунг ла се изисква разрешително. А сега де! Явор почна да омайва старшинката, така и така, в нашия пътеводител никъде не пише, че е нужен подобен папир (това беше вярно!). Че ние идваме от далечна България, която е некъде там на Луната, че това е веднъж в живота и така нататък. Човекът като се “разнежи”, та “солзи му потекоха” от умиление от “нашата драма”. Върте, сука, мачка си кепето, па накрая рече тежко. Вижте сега, келеши от Луната, взимам ви тескеретата. Нагоре, ако някой ви спре и ви пита къде са ви пустите пермити, ще му речете, че са долу при офицера. Ясно ли е?! Ясно!!! Thank you very much! А сега да ви няма. Няма ни, рекохме ние и мръднахме 30 метра до съседната и единствена даба, където се наплющяхме с мазно чапати и омлет. Май преядохме.

Оставаха ни 14км до билото. От базата успяхме да различим високо горе над нас нещо като антена. Поне някакъв ориентир, който да ни вдъхва сили да продължим напред. Защото от South Pullu нагоре на няколко пъти бяхме готови да се откажем. Последните 8км от шосето до върха преминахме по черен път. Особенно мъчителни бяха финалните 3км, които бяха на границата на 5400м. Спирахме на почти всеки 400-500м, за да си поемем въздух. Направо лазехме от умора.

Бяхме на ръба на изтощението, когато стъпихме на Кардунг ла. 18 300 фута или 5606м! Табели отляво, табели отдясно! Всичко тук беше най-високо в света – шосеен превал, кафетерия, зала за федербал… шегувам се! Учуди ни наличието на кафетерия вместо на чайна! В страната на чая! И наистина вътре ни продадоха някакъв кафеен буламач. Както каза един от продавачите, Нема цай, sir! Това последното си го измислих, за да подсиля дереджето, до което се бяхме докарали. Я да излезем навън. Седнахме на припек да “умиргаме” – Явор с цигара на уста, мойта персона с ром в ръка. Казано накратко, и двамата бяхме парцали. От кафеджията изкопчихме ценната информация, че падналия преди 3 дни сняг бил половин метър дълбок.

Иначе, Кардунг беше поредната военна база на индийската армия. Оттук те следяха положението към долината на Нубра и ледника Сиаченг, за който се млатеха с пакистанците. Самата долина на Нубра след около 100км задънваше в източните склонове на К2. Каракорум, Баце!

Довиждане, Кардунг! Обратния път го взехме на автопилот. Не помня дали спускането беше бързо, помня само, че беше студено. Както каза Явор, южен полюс или офанаймски студ. Вечерта не бяхме на себе си от умора.

––

Ще пропусна следващата седмица, в която след двудневно пътуване с автобус се добрахме до Манали. Дни преди да си заминем за Делхи, направихме последното си каране из Хималаите, до село Наггар. Там се оказа, че бил живял и творил Николай Рьорих. Имаше изграден музей в къщата с малка колекция негови творби. Архитектурата на селата в долината между Манали и Наггар много напомняше на старите родопски къщи, с тиклите по покривите, с резбованите чердаци и китните дворове. Колкото до самото каране, бяхме като машини.

Ами това е!

Трябва ли да пиша заключителни думи? Или да оставя отворен край? Така и ще направя. Пак ще пътуваме. А може някой друг да поеме пътя…

{gallery}trails_travel_old/ar093_part16{/gallery}

Към началото