Ladakh 2006, част 12 – Море Плейнс (4600м) – Танглангла (5360м) – Румце (4265м): 58 км

Как да започнем този ден? Като начало с отваряне на очите, па после ша видим.

Изпълзях от палатката. Навън ме посрещнаха синьо небе и плаващи флотилии облаци, хвърлящи бягащи сенки по околните била. Пуснах една вода и с друго око погледнах Космоса, през очото на “Никон”-а. Направо се забравих. После видях, че и колегата е на линия и кротко се заехме да си приготвим закуската. Табиетлийска работа – кафенце, тортичка, овес с ядки и медец. А, и едно ромче за приземяване. А бате Райко препичаше едно убаво, та за къде бехме поели?! Кански усилия употребихме, за да съберем багажа. Имаше някакъв обект, който обаче разваляше ландшафта отсреща! Га пуснахме зуума, се оказа цял валяк! Ей така, гола пустош и валяк! Не звучи много художествено. Към това трябва да добавя и появата на група номади. Кога в тръс, кога пеша, кога в галоп ни подминаха като фикус. Абе тоя валяк що чини там? Валира път, Баце!

Малко по-сериозно. Предната вечер се натъкнахме на табелка за някакъв камп до езерото Цо кар. То обаче попада в територията, за която се изисква разрешително. Много ни блазнеше идеята нелегално да прескочим до езерото. Един баир ни делеше! Ама на, нали сме честни пионерчета, ще го оставим за друг път.

Тръгнахме много бавно. Надявахме се, че при Дебринг ще напълним вода, поне такава беше информацията, която имахме. Уви, Дебринг се оказа лагер–призрак. Едва забележими стърчащи руини маркираха мястото на военния камп. А вода, йок! Към Танглангла щяхме да караме на резерви.

Между бивака и Дебринг се натъкнахме на няколко “ступи” (храмове), които бяха покрити с хиляди мани-камъни, изписани с мантри.

Както беше слънчево и приятно, небосклонът започна да се изпълва с облаци. По това време ми беше доста трудно да карам. А и пътят към прохода не беше както досега при останалите, да го копаш на серпентини, а направо си траверсираше склоновете. Да ти пийне мозъка! Това беше първият превал, към който имахме визия. И нямаше край!

Небето придоби коренно различен цвят. Сива маса се стелеше над и около нас. На отсрещните и по-отдалечени масиви се виждаше вече как вали.

След един от завоите зърнахме бяла шатра на около 3 км пред нас. Решихме, че е даба и се понапънахме. Стана студено и ветровито и направо не знаеш с какво да караш. Последен завоец и ето ни на дабата.

Отвътре се чуваше музичка, някакъв ладакхски дръм’н’бейс. А вътре двамата младежи, съдържатели на хана, бичиха сантасе. Като начало ударихме по два чая, после подложихме и по купа с лютиво нудли и чапати. Навънка времето си играеше, ту сняг прехвърчаше, ту слънце се показваше. Юнаците се оказаха от съседното село, което… е близо до езерото Тцо кар. Обясниха ни, че ще бачкат докъм 15 септември и после се прибират в Ле за зимата. На излизане от шатрата се засякохме с група местни, на които, по “древна ладакхска традиция”, първата им работа беше да обърнат по ромче във водна чаша.

Дабата беше кацнала на около 5200м. От нея до Танглангла ни деляха 5км, които ги уплътнихме в снимане. Цялата Море плейнс беше под нас. Традицията се повтори и тук, финалните километри ги изминахме по черен път. Но и това не ни спря да стъпим на Танглангла. Бяхме на 5360м! Вече нищо не стоеше пред нас и Ле. Кръстосахме отляво надясно туристическата забележителност Танглангла – плющящи танки–знаменца, 5-6 табелки с височината, храм, мъртва кокошка, варели, вятър и движение. От една от колите изкочиха няколко ладакхски другари, които закачиха поредния наниз танки. Хората идваха от някакъв фестивал, състоял се нейде из селата, пръснати из дебрите на Хималаите. Офанайм Дачев дори се снима с един младеж от групата за спомен.

“… Айде да бегаме надоле, оти ни издуха вертеро мозъка!…”

Спускането не беше кой знае какво, дори началото беше куцо – едър камънак ни размести пломбите. От един момент нататък нещата придобиха друга скорост – 45-50км/ч. По едно време си направихме гонка с един от слизащите камиони. Общо взето го мачкахме, но си беше уморително. И бая се намръзнахме.

Влизайки в село Румце (4260м), подминахме прясно опънати палатки за бледолики гости, които видяхме да „ручат” задружно в палатка №13. Край тях селяните прибираха на ръка стръкче по стръкче хилавата реколта с песен на уста. Песента се лееше монотонно и се изпълняваше главно от мъже. Картинката се подсилваше и от сухите и голи червеникави склонове, надвиснали над миниатюрните нивички. Борбата за оцеляване тук е вечна.

В селото спряхме да „мезнем” в една даба. Уж за малко, ама останахме да спим там. Започнахме с чайчета, подхлъзнахме се с бира “Godfather” и повече не ни и трябваше. Стопанката ни уведоми, че цената на нощувката е 40 рупии, сиреч около 1.30 лева. Дай по още една бира тогава.

Висяхме отвън и наблюдавахме хората, които се връщаха от полето. Малки стада якове, коне и крави се провираха покрай спрелите камиони. Някакси всичко това ни напомняше за Родопите. Идилия, спокойствие, мирис на тор. Както бяхме единствените, така на смрачаване дабата се изпълни с местни хора, шофьори и дечурлига. Непрекъснато се чуваше поздрава Jooley. Настана голяма гюрултия.

Щом застудя, се намърдахме вътре. Там дузина лица на ладакхци, кашмирци и сикхи ни проследиха в първия момент, после ни забравиха.

{gallery}trails_travel_old/ar093_part12{/gallery}

Към началото