Няма такава гадост – да се събудиш целия потънал в някакъв сладникъв сок. Кой да ти каже, че индийските върби циврят с толкова захаросан сироп (пък да вземат да го ферментират)! Може да е заради Боливуд?! Цялата ни екипировка лепнеше – спален чувал едно на ръка, ама как да седнеш на седалката, ами кормилото… Търкахме с някакви “алкохолизирани кърпички”, щото водата беше кът, обаче с нулев ефект. Да не говорим, че започна и да напича и леко се газирахме (сиреч псувни и псалми). На всичкото отгоре от нищото се появи едно хлапе, което седна безмълвно до нас. Индийците явно имат навика от малки да се появяват като факири отникъде или понякога. Дадохме му бонбон. После се чу пук. Пук! И то изчезна. Ни следа от сяра.
Потеглихме с надеждата скоро да открием течаща вода. Не минахме и 500 метра и ето на, речица. Разхвърляхме се, позаплакнахме се и точно тогава до Явор спря възрастен офанайм – ингилизин. Човекът каза, че е на 57 години и е решил да стигне до Ле. Караше един много приятен Decatlon с някакъв непретенциозен преден амортисьор. Багажът му се състоеше само от две малки задни торби плюс един вързоп, вързан над тях. В сравнение с нашите “валяци” неговото колело изглеждаше като пъргаво пони. Разменихме разни мисли и се разделихме – той по пътя, ние продължихме с тоалета.
От Танди влязохме в познатия ритъм – 6-7км/ч. Оттук започваше настъплението към следващата голяма бариера, Баралачала (4980м) – 82км. По баира към Кейлонг доста понапече. Явор ми каза по едно време „Баце, термометро отчита 35С на слънце!” Пържене! Кат’ се сепнах, както мразя да се мажа с некакви препарати, налепих няколко пласта оливия. Колегата понеже по-умен, къде-къде по-рано беше извършил тази манипулация.
Кейлонг се оказа “голям град”- шумотевица, дори попаднахме на задръстване. Веднага заседнахме в една даба, „дека ручахме “патато” с чаец”. Манджата беше много вкусна, абе трепач! Ометохме две порции. После навън срещнахме нашия английски приятел, с който си полафихме. За да прокараме лютото, не пропуснахме да ударим по бира. Темата с консумирането на напитки бе “болезнена”. Причината беше, че местните хора не пият, а бирата и другите алкохолни напитки ти я продават увити в хартия в специални магазини. На тях обикновено пише English wine and beer. Още от Делхи Суджит ни беше препоръчал да пробваме ром Old monk. След привършването на ракията, ромът се превърна във верен другар до края. Стига дегустиране, хайде малко да покараме.
След Кейлонг дигнахме височината. Пътят се виеше доста стръмно и отново беше много прашен. Асфалт йок! На няколко пъти пъти прекосихме буйни потоци, които ни накараха да пренасяме колелата. Настигнахме отново нашия безименен английски приятел и оттук до края на деня карахме почти заедно. В село Гемур дори ни покани на чай. Приехме и като се отплеснахме в приказки, имаше отново някакво забатачване от камиони, мина повече от час. Научихме, че е бил в България с колело. Обиколил на две колела също Турция, Естония, прекосил Алпите през зимата, карал из Мароко. Спомена числото 76 посетени държави. Бяхме впечатлени.
С този изключително приятен човек карахме до Джиспа, където той се отби да спи в един хотел. Както той обясни, това била последната възможност за баня с топла вода преди Ле.
Продължихме към Дарча, където направихме бивак в една полуразрушена каменна постройка, високо над пълноводната река Бага. Явно впечатлени от думите на англичанина, слязохме до реката да си вземем душ. Майка, беше много харабийско. Тая река беше луда – влачи, бумти, гърми. Шубе. Водата мътна, студена. Едвам си потопихме краците. Позаплакнахме се на две, на три и беж нагоре. Оттук нататък ще следваме принципа, по-добре мръсни, но здрави.
К’во друго интересно – край село Джиспа скивахме рафтинг с мокри италианци. Туризмът е навсякъде – оферти, хотели, услуги….
Над бивака ни се рееше българският трибагреник. През нощта пак имаше небесни илюминации. Но не валя.
{gallery}trails_travel_old/ar093_part07{/gallery}
